Спомени от соца: Как ни хранеха в казармата по онова време
В казармата възприятието беше, че си част от страната, част от нещо огромно! Смяташе се, че който не е отбивал военна работа, не е мъж, написа " Флагман ".
Там беше тежко, само че не чак толкоз, а и на всички места беше друго! Когато военната работа беше наложителна, при започване на октомври хиляди млади момчета, преди малко приключили учебно заведение, грабваха сакове и куфари и потегляха към гарнизона, изписан на повиквателната им.
Няколко дни по-рано бе минало изпращането им от родата и приятелите – обилна трапеза, музика, танци и сълзи. После идваше ред на първото неприятно чувство – отиваш при бръснаря да те остриже нула номер – по този начин желаеха военните. А преди този момент трябваше да минеш през военната комисия.
Като анекдот се разправяше, по какъв начин преди време донаборниците били посрещани на входа на казармата с надпис „ Добре пристигнали, скъпи новобранци “. На противоположната страна на портала обаче старите бойци наложително пишели „ Дупе да ви е крепко “. Абе, анекдот, анекдот, но доста истина си имаше в него.
Следваше различен фрапантен миг – пред портала момчетата се заговаряха едно-друго, майтапеха се. Час по-късно – откакто за първи път сложехме военните униформи – не можехме да се познаем един различен. Всички изглеждахме еднообразно – като китайци на протест.
Първия ден много чудене падаше и с увиването на партенките – парче плат, което се усуква към краката вместо чорапи, преди да нахлузиш обувките, подковани с железни цинтове. Добре че старшината, който по предписание се представяше като „ майката на ротата “, обикаляше от човек на човек, показваше по какъв начин става и предупреждаваше, че в случай че не ги сложиш вярно, ще куцаш до края на службата.
Първият урок, който получаваха новобранците от „ старите кучета “, пък беше броенето на копчетата от куртката на бойната униформа. Те бяха 6 на брой и всяко си имаше име. При докосването на което и да е от копчетата новобранецът трябваше да произнесе точното му име.
Притеснително прекарване беше и типът на тоалетните – до една без порти. Настаняването в спалното помещение също беше лек потрес. Вкарват те в стая, побираща най-малко 80-100 души. Леглата строени в три редици по две, а краят им не се вижда в дъното. До всеки креват – нощно шкафче, в което би трябвало да прибереш наложителните движимости, които се желаят за всеки новобранец.
Другото, което се набиваше на очи в спалното, беше леглото на героя. Обикновено то беше конфигурирано покрай вратата, изпънато идеално и служеше за идеологическо надъхване на войската, както и за образец по какъв начин би трябвало да се оправя креватът заран.
А вечер, пристигна ли време за лягане, в спалното се понасяше мирис на спарени партенки от 80 чифта войнишки крайници. И то подобен, че можеше да те приспи мигновено – като при нокаут.
Спокойно, бързо ще свикнете, хилеха се старите бойци. Все отново това беше единствено първият ден в казармата. Оставаха ни още единствено 729 дни до уволнението – времето, през което да станем мъже.
От храната не можехме да се оплачем. Разкладката беше доста добра. Всяка сряда даваха риба, а всеки петък - пиле. Чорба - наложително. За десерт – компот. Помня, че всичко изяждахме и все бяхме гладни. Никога не отказваш храна. Даже не ни даваха да изхвърляме непотребната и трябваше да я ядем.
Там беше тежко, само че не чак толкоз, а и на всички места беше друго! Когато военната работа беше наложителна, при започване на октомври хиляди млади момчета, преди малко приключили учебно заведение, грабваха сакове и куфари и потегляха към гарнизона, изписан на повиквателната им.
Няколко дни по-рано бе минало изпращането им от родата и приятелите – обилна трапеза, музика, танци и сълзи. После идваше ред на първото неприятно чувство – отиваш при бръснаря да те остриже нула номер – по този начин желаеха военните. А преди този момент трябваше да минеш през военната комисия.
Като анекдот се разправяше, по какъв начин преди време донаборниците били посрещани на входа на казармата с надпис „ Добре пристигнали, скъпи новобранци “. На противоположната страна на портала обаче старите бойци наложително пишели „ Дупе да ви е крепко “. Абе, анекдот, анекдот, но доста истина си имаше в него.
Следваше различен фрапантен миг – пред портала момчетата се заговаряха едно-друго, майтапеха се. Час по-късно – откакто за първи път сложехме военните униформи – не можехме да се познаем един различен. Всички изглеждахме еднообразно – като китайци на протест.
Първия ден много чудене падаше и с увиването на партенките – парче плат, което се усуква към краката вместо чорапи, преди да нахлузиш обувките, подковани с железни цинтове. Добре че старшината, който по предписание се представяше като „ майката на ротата “, обикаляше от човек на човек, показваше по какъв начин става и предупреждаваше, че в случай че не ги сложиш вярно, ще куцаш до края на службата.
Първият урок, който получаваха новобранците от „ старите кучета “, пък беше броенето на копчетата от куртката на бойната униформа. Те бяха 6 на брой и всяко си имаше име. При докосването на което и да е от копчетата новобранецът трябваше да произнесе точното му име.
Притеснително прекарване беше и типът на тоалетните – до една без порти. Настаняването в спалното помещение също беше лек потрес. Вкарват те в стая, побираща най-малко 80-100 души. Леглата строени в три редици по две, а краят им не се вижда в дъното. До всеки креват – нощно шкафче, в което би трябвало да прибереш наложителните движимости, които се желаят за всеки новобранец.
Другото, което се набиваше на очи в спалното, беше леглото на героя. Обикновено то беше конфигурирано покрай вратата, изпънато идеално и служеше за идеологическо надъхване на войската, както и за образец по какъв начин би трябвало да се оправя креватът заран.
А вечер, пристигна ли време за лягане, в спалното се понасяше мирис на спарени партенки от 80 чифта войнишки крайници. И то подобен, че можеше да те приспи мигновено – като при нокаут.
Спокойно, бързо ще свикнете, хилеха се старите бойци. Все отново това беше единствено първият ден в казармата. Оставаха ни още единствено 729 дни до уволнението – времето, през което да станем мъже.
От храната не можехме да се оплачем. Разкладката беше доста добра. Всяка сряда даваха риба, а всеки петък - пиле. Чорба - наложително. За десерт – компот. Помня, че всичко изяждахме и все бяхме гладни. Никога не отказваш храна. Даже не ни даваха да изхвърляме непотребната и трябваше да я ядем.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ