Фейсбук лешоядите пак накацаха трупа медиен...
Този път всичко е персонално. Познавах Милен Цветков (светла му памет) от 1992 година. Не знам дали мога да го нарека другар, само че във всички случаи в никакъв случай не сме били просто познати. Или сътрудници, които се знаят от обща просвета и толкова. Може и да не сме се виждали последните пет-шест години, само че това нищо не значи. И не би трябвало, тъй като... това е ситуацията: може в никакъв случай да не си срещал един човек, само че отново да го уважаваш. И да цениш това, което той прави, макар че мислиш по напълно друг метод.
Кой каквото и да разправя, кончината на Милен Цветков няма нищо общо както със свободното слово, по този начин и с ръководството на ГЕРБ. За разлика от десетки и стотици други произшествия с летален излаз, в този случай няма място нито за здравословна параноя (от вида "Търси дамата " или парите), нито за демонстрации на възпалено въображение (от рода на "Някой е манипулирал записите на охранителните камери по прилежащите здания, с цел да оневини дрогирания келеш зад кормилото ").
Сигурно ще прозвучи грубо, само че това е животът - на който... каквото! Народът го е споделил:
в случай че ти е писано да се удавиш, няма да се обесиш!
Големият (ни) проблем идва след това - когато захванем да търсим разумни пояснения за следващата нелепост. Защото по остарял национален бит всички внезапно провиждаме непознатите сламки, оставайки слепи поради гредите в личните си очи.
Можеше ли злополуката да не се случи?
Естествено. Ако така наречен способени инстанции - парламент, държавно управление, Министерство на вътрешните работи, АПИ и Столична община, бяха седнали на една маса (както се споделя на работен жаргон) и бяха изработили естествени правила и съответни наказания за тяхното нарушение. И бяха основали още по-нормални структури за надзор и предварителна защита. Още преди 15-20 години, несъмнено, а не предходната седмица или преди два-три месеца.
Точно по този начин - става дума за прословутата война по пътищата, която
всяка година взема по 650-700 жертви
и оставя най-малко още толкоз инвалиди.
От официална позиция, всичко си е окей. По създание обаче, нито нормативната уредба работи, нито "кадровият заряд " на ведомствата и контролните органи си прави работата по съвест и по закон. Справка - стотиците и хиляди малоумници, които не престават да карат без книжки, да сядат зад кормилото пияни или дрогирани, да карат без колани, да настъпват газта до момента в който се гримират, приказват по телефона или... гледат телевизия (точно по този начин - и такива серсеми бръмчат из софийските улици).
От памтивека, единственият отговор на ръководещите (независимо от цвета на партийните им книжки) е тривиално прочут: увеличение на санкциите, увеличение на годините затвор, умножаване на пътните знаци. Ефект - никакъв! А решението на казуса е супер обикновено: в случай че те заловен да караш без брошура, пийнал или дрогиран -
МПС-то ти се конфискува в интерес на страната.
По бързата процедура и без право на обжалване. Същото би трябвало да се отнася и до джигитите, които не признават скорост, по-ниска от 100-120 километра в час: който бъде заловен повече от два пъти да кара като ненормалник, на часа сдава на полицията и ключовете, и свидетелството за правоуправление, и самото МПС. А, в случай че се окаже, че въпросното "хващане " е второ или трето - предходните благодетели на ненормалника отиват на съд - за корист със служебно състояние и корупция, примерно.
Ако тази "санкция " беше въведена отрано, примерно - след случая, провокиран от Максим Стависки през 2007 година, през днешния ден обстановката по пътищата щеше да е напълно друга. Вярно, органите на Министерство на вътрешните работи щяха да си имат проблеми с
иззетите към този момент 8000-10 000 коли и мотори,
само че тези проблеми щяха да са си най-обикновен дерт.
Вместо за някакви смислени диспути от сходен темперамент, кончината на Милен Цветков бе използвана за напълно разнообразни цели. Главно в посока... изтребване на лични комплекси за непълноценност. Типично по нашенски. И в окото на бурята - медиите, които били слугински, а публицистите - добре платени подлоги и пачаври. Тоест - в случай че имало същинска независимост на словото, а средствата за всеобща информация - почтени стожери на гражданското общество и демокрацията, Милен (светла му памет) щял да работи в Българска национална телевизия, в бТВ или в Нова тв и да си е жив и здрав.
Е, меко казано - по-дивна дивотия от сходни умозаключения няма! Не за друго, а тъй като свободното слово (по принцип) и свободните медии (в частност) са функционалност само на свободното гражданско общество.
И тази истина е тъжна: публицистиката е специалност, която човек може да упражнява в два три вида медии - държавни, публични и частни.
В България
публични медии няма,
тъй че разновидностите остават единствено два: от едната страна са Българска национална телевизия, БНР и Българска телеграфна агенция, а от другата сме всички останали - частните малките екрани, радиа, вестници и уеб сайтове.
Съществуването на трите държавни мастодонта го оставяме настрани, тъй като работата е ясна - всяка година ни я разказват в законите за държавния бюджет.
Големият проблем е съществуването на частните медии, които би трябвало да се устоят единствено по два метода - заплатен достъп (ръчна продажба, абонамент и т.н.) и реклами.
В естествените демокрации работата е ясна. В благата ни родина напряко си е гъсти гори тилилейски. Или по-скоро - мъртвите сибирски полета. Защото в съзнанието на така наречен средностатистически българин свободни са само... безплатните медии, които
пишат или приказват единствено това, дето на него би му харесало.
Няма неточност. Уговорката "би му харесало " си е напълно на място, тъй като най-малко от петилетка и половина така наречен средностатистически българин пари за медии към този момент не дава.
Ако може да хвърли един взор на облага - хвърля го. Ако го мързи да рови из интернет - какво му подмятат във фейсбук - това чете, гледа и слуша.
Без въобще да си дава сметка, че въпросната обществена мрежа е като... вътрешната страна на врата в социална или ведомствена тоалетна: в случай че искаш пишеш интимни мемоари или полови мечти, в случай че искаш - дращиш дисидентски лозунги и ги илюстрираш с карикатури на Тодор Живков.
А когато пристигна време човек да чете единствено клекнал, тъй като седнал към този момент не става, мине домакинът, удари една баданарка и всичко стартира изначало и на чисто.
Също като в „ нашия случай “ - на следващия ден всички фейсбук борци за народна власт ще са не запомнили кой е Милен Цветков, тъй като ще си имат различен мотив за неспокойствие. Дано не е толкоз печален...
Кой каквото и да разправя, кончината на Милен Цветков няма нищо общо както със свободното слово, по този начин и с ръководството на ГЕРБ. За разлика от десетки и стотици други произшествия с летален излаз, в този случай няма място нито за здравословна параноя (от вида "Търси дамата " или парите), нито за демонстрации на възпалено въображение (от рода на "Някой е манипулирал записите на охранителните камери по прилежащите здания, с цел да оневини дрогирания келеш зад кормилото ").
Сигурно ще прозвучи грубо, само че това е животът - на който... каквото! Народът го е споделил:
в случай че ти е писано да се удавиш, няма да се обесиш!
Големият (ни) проблем идва след това - когато захванем да търсим разумни пояснения за следващата нелепост. Защото по остарял национален бит всички внезапно провиждаме непознатите сламки, оставайки слепи поради гредите в личните си очи.
Можеше ли злополуката да не се случи?
Естествено. Ако така наречен способени инстанции - парламент, държавно управление, Министерство на вътрешните работи, АПИ и Столична община, бяха седнали на една маса (както се споделя на работен жаргон) и бяха изработили естествени правила и съответни наказания за тяхното нарушение. И бяха основали още по-нормални структури за надзор и предварителна защита. Още преди 15-20 години, несъмнено, а не предходната седмица или преди два-три месеца.
Точно по този начин - става дума за прословутата война по пътищата, която
всяка година взема по 650-700 жертви
и оставя най-малко още толкоз инвалиди.
От официална позиция, всичко си е окей. По създание обаче, нито нормативната уредба работи, нито "кадровият заряд " на ведомствата и контролните органи си прави работата по съвест и по закон. Справка - стотиците и хиляди малоумници, които не престават да карат без книжки, да сядат зад кормилото пияни или дрогирани, да карат без колани, да настъпват газта до момента в който се гримират, приказват по телефона или... гледат телевизия (точно по този начин - и такива серсеми бръмчат из софийските улици).
От памтивека, единственият отговор на ръководещите (независимо от цвета на партийните им книжки) е тривиално прочут: увеличение на санкциите, увеличение на годините затвор, умножаване на пътните знаци. Ефект - никакъв! А решението на казуса е супер обикновено: в случай че те заловен да караш без брошура, пийнал или дрогиран -
МПС-то ти се конфискува в интерес на страната.
По бързата процедура и без право на обжалване. Същото би трябвало да се отнася и до джигитите, които не признават скорост, по-ниска от 100-120 километра в час: който бъде заловен повече от два пъти да кара като ненормалник, на часа сдава на полицията и ключовете, и свидетелството за правоуправление, и самото МПС. А, в случай че се окаже, че въпросното "хващане " е второ или трето - предходните благодетели на ненормалника отиват на съд - за корист със служебно състояние и корупция, примерно.
Ако тази "санкция " беше въведена отрано, примерно - след случая, провокиран от Максим Стависки през 2007 година, през днешния ден обстановката по пътищата щеше да е напълно друга. Вярно, органите на Министерство на вътрешните работи щяха да си имат проблеми с
иззетите към този момент 8000-10 000 коли и мотори,
само че тези проблеми щяха да са си най-обикновен дерт.
Вместо за някакви смислени диспути от сходен темперамент, кончината на Милен Цветков бе използвана за напълно разнообразни цели. Главно в посока... изтребване на лични комплекси за непълноценност. Типично по нашенски. И в окото на бурята - медиите, които били слугински, а публицистите - добре платени подлоги и пачаври. Тоест - в случай че имало същинска независимост на словото, а средствата за всеобща информация - почтени стожери на гражданското общество и демокрацията, Милен (светла му памет) щял да работи в Българска национална телевизия, в бТВ или в Нова тв и да си е жив и здрав.
Е, меко казано - по-дивна дивотия от сходни умозаключения няма! Не за друго, а тъй като свободното слово (по принцип) и свободните медии (в частност) са функционалност само на свободното гражданско общество.
И тази истина е тъжна: публицистиката е специалност, която човек може да упражнява в два три вида медии - държавни, публични и частни.
В България
публични медии няма,
тъй че разновидностите остават единствено два: от едната страна са Българска национална телевизия, БНР и Българска телеграфна агенция, а от другата сме всички останали - частните малките екрани, радиа, вестници и уеб сайтове.
Съществуването на трите държавни мастодонта го оставяме настрани, тъй като работата е ясна - всяка година ни я разказват в законите за държавния бюджет.
Големият проблем е съществуването на частните медии, които би трябвало да се устоят единствено по два метода - заплатен достъп (ръчна продажба, абонамент и т.н.) и реклами.
В естествените демокрации работата е ясна. В благата ни родина напряко си е гъсти гори тилилейски. Или по-скоро - мъртвите сибирски полета. Защото в съзнанието на така наречен средностатистически българин свободни са само... безплатните медии, които
пишат или приказват единствено това, дето на него би му харесало.
Няма неточност. Уговорката "би му харесало " си е напълно на място, тъй като най-малко от петилетка и половина така наречен средностатистически българин пари за медии към този момент не дава.
Ако може да хвърли един взор на облага - хвърля го. Ако го мързи да рови из интернет - какво му подмятат във фейсбук - това чете, гледа и слуша.
Без въобще да си дава сметка, че въпросната обществена мрежа е като... вътрешната страна на врата в социална или ведомствена тоалетна: в случай че искаш пишеш интимни мемоари или полови мечти, в случай че искаш - дращиш дисидентски лозунги и ги илюстрираш с карикатури на Тодор Живков.
А когато пристигна време човек да чете единствено клекнал, тъй като седнал към този момент не става, мине домакинът, удари една баданарка и всичко стартира изначало и на чисто.
Също като в „ нашия случай “ - на следващия ден всички фейсбук борци за народна власт ще са не запомнили кой е Милен Цветков, тъй като ще си имат различен мотив за неспокойствие. Дано не е толкоз печален...
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ