Ето защо не давам подаяния на просяците
Светофар на кръстовище. Там постоянно се образува малко „ запушване “. Стоя си в междинната лента, не преча на никого… Вече имаше насъбрани десетина коли. Седя, очаквам зеленото… Отзад един водач пусна мигача, очевидно искаше да се престрои в нашата лента. Викам си дай да мина малко напред да се намести индивидът. Запромъквах се постепенно.
И тук като партизанин изскочи момчето, което употребява мини задръстването, бяга и подава през отворените предни стъкла писалки и бележки ти „ по рождение съм ням, само че имам шанс… “
Не го чаках. Скоростта не беше огромна и несъмнено съумях да спра. Но от мисълта, че одеве едвам не сгазих жив човек, от отвращение, от изблик на страсти натиснах с длан клаксона!
От това „ глухонемият “ подскочи от непредвидения внезапен тон, изпусна си химикалките и изпсува.
След две секунди от прилежащите коли се чу смях, а след пет секунди започнаха да алармират още няколко коли в близост. Момчето си взе партакешите и пушек да го няма.
Ще ми се да кажа, че оттогава не съм го виждала там, само че не. След няколко дни отново се играеше спектакълът със същия актьор. Ето по тази причина не давам подаяния.
