До Украйна и назад с майка и 4 деца |
Светлана ме прегръща мощно и споделя: " Сега сме в твоите ръце! ". Избухва в рев. После се сепва - би трябвало да бързаме. Товарим в колата четирите деца. Премръзнали са. Чакат ме на студа повече от 2 часа. Не че няма къде да влязат, с цел да се стоплят. Страх ги е да не ме изтърван.
В Чернивци сме, на 30 км във вътрешността в Украйна от румънската граница.
Станали са измежду нощ, с цел да тръгнат от Лвов в 6 сутринта, когато свършва комендантският час. Пътят от Лвов е 6 часа и половина. По пътя ракета е паднала на няколкостотин метра от тях. В идващия ден и половина по пътя с децата ще си приказваме най-много за ракети и бомби.
С бащата Юри, прочут биатлонист, който съм гледал по малкия екран, се прости небрежно. Юри се качва в колата, с която ги е докарал, и потегля. Връща се назад на фронта.
Ние публицистите сме цинични, а аз изключително доста. Отразявали сме доста войни. Избирали сме фотоси на гибел и опустошения. Колкото по-жестоки, толкоз по-хубави, ще впечатлим читателя. Даже и с тази война свикнахме и жертвите към този момент ги схващаме като числа, а не като ориси.
Само с тази картина не можах да привикна. Мъжете, които оставят дамите и децата си. Обръщат колата и потеглят към фронта. А дамите, добре изглеждащи, елегантни и красиви млади дами, които доскоро са имали всичко, слизат с една раничка и три, четири, пет деца, с котката в клетка и кучето на каишка, и потеглят сами в незнайното.
Четири часа на границата сред Румъния и Украйна виждам това. Минават стотици дами и деца. Само двама мъже, доста възрастни. Някои бутат в инвалидна количка старата си майка.
Момиче, което съгласно мен няма 30, минава с една напълно дребна раничка. Хванало е за ръка двете по-големи деца, третото, което надали има и 3 година, е привързано на каишка за якето.
Опашката не е огромна, само че върви постепенно. Всеки от бусовете, които влизат в Украйна, е цялостен с филантропична помощ. Ще разтоварят в Чернивци, а оттова ще вземат майки с деца.
Стотици хора от България, Румъния, Гърция и Турция от началото на войната вършат това. Навъртели са половин екватор. Някои са с персонални бусове, други са ги взели чартърен. Прибират се за една нощ, преспиват и се връщат към Украйна.
Ние, съседите на Украйна, не можем да спрем войната. Можем единствено да спасим човешки животи. В момента Чернивци е единственият сигурен граничен пункт, през който могат да се изтеглят бежанци.
Полша, която одобри повече от 2 милиона украинци от началото на войната, към този момент е съвсем недостъпна. Границата не е затворена, само че руснаците непрекъснато бомбардират регионите към нея. Само в Чернивци е безшумно.
Чернивци на украински (или Черновци на руски) е прелестен град. На величина е колкото Пловдив и е столица на региона Буковина. Румънците считат Буковина за своя, украинците за тяхна, само че в най-голяма част от предишното си тя е била в Австро-унгарската империя. Усещането е доста повече като за Австрия, в сравнение с за Съветския съюз. От границата до града има няколко села. Поразително чисти и подредени с хубави и подържани къщи.
Споделям на Светлана какъв брой съм сюрпризиран, че Украйна е толкоз богата и красива.
- Виждаш ли какво можем да загубим. Аз съм била в Русия, в селата към Саратов. И мога да ти кажа, че нямат нищо общо с нашите.
Лесно намираме адреса, на който би трябвало да закараме помощите. Отвън чакат трийсетина яки мъжаги. Украинците са потресаващо едри. В Чернивци войната още не е пристигнала и мъжете се чудят по какъв начин могат да са най-полезни. Затова непрестанно се струпват към пункта за разтоварване, а там всяка минута стопират нови и нови бусове и камиони с помощи.
Ние обаче провокираме нечуван интерес. Започват ръкопляскания и скандиране: " България е с нас, България е с нас! ". Струпват се минувачи. Прегръщат ни, благодарят ни.
Преди разтоварването има специфичен обред. Всеки бус се снима на камера, афишира се от кое място идва, кой е събрал помощите, какъв брой кашона са и за кого тъкмо са предопределени.
Нашите помощи са от община Тервел. Събрали са ги локалните хора там. Лекарства, облекла, одеяла. Общинският консултант Явор (така и не разбрах семейството му, само че дай, Боже, повече такива политици!) ги докара с буса на общината до един паркинг в Русе, където ги претоварихме на моя джип.
Дори не помня дали съм бил в Тервел. Но когато Семьон (отговорникът за разпределянето) афишира, че това са помощите от българската община Тервел за украинския град Александрия, Тервел звучи толкоз гордо, че давам тип все едно цялостен живот съм живял там. " Тервел, Тервел! ", скандират големите мъжаги и ме прегръщат.
Нямаме време да се радваме на посрещането. Трябва да минем границата по ярко. Товарим децата. Светлана се прости небрежно с мъжа си и тръгваме.
Децата са на 4, 8, 9 и 10 години. Светлана е на 47 година Майка на едното, вуйна на второто и баба на другите две. Сестрата и другата щерка на Светлана, са кадрови бойци. Едната е на фронта от първия ден на войната. Другата е в казармата и чака всеки миг да бъде пратена някъде. По пътя гледаме клипчета, които са пратили на децата. Потресаващо красиви дами с автомати и военни униформи.
Цялото семейство е от дребен боен град западно от Лвов, покрай полската граница. В градчето има военни обекти и руснаците го бомбардират непрестанно. Сирените се включват сред 6 и 10 пъти дневно. От 25 февруари децата съвсем не са спали. Непрекъснато са в бомбоубежищата. Няколко пъти пробвали да излязат, само че незабавно завили сирените.
Казвам им да си смъкват якетата, в колата е топло.
- Сега ще почнат да ни бомбардират, а в убежището е студено - дава отговор ми Вероника. Тя е на 4 години. Разплаквам се. Вероника, фашист на 4 години, който приказва бебешки. И би трябвало да бъде денацифициран с бомби.
На границата чакаме дълго. И украинците, и румънците обширно ревизират каква е тази майка с четири деца, приказват с тях да се убедят, че не са взети принудително, снимат и превеждат документи. А в това време викат децата да си изберат плюшени играчки, питат ги гладни ли са, добре ли са.
Много по-интересно е обаче след бариерата.
Румънско-украинската граница е нещо, което в действителност би трябвало да се види. В целия смут на войната това е някакъв самобитен успех на солидарността и човещината. Доброволците са стотици. Най-много, несъмнено, са от Румъния, само че има гърци, турци.
Опънати са десетки палатки - медицински пункт, места за отмора, павилиони за хранене, в които се раздават безвъзмездна топла храна, шоколади и чипсове. Клоуни забавляват малчуганите и им дават още плюшени играчки, натъпкахме джипа с плюшени играчки. Набутват ти в ръцете безвъзмездни сим-карти, питат гладен ли си, искаш ли сандвичи за из път, искаш ли да поспиш малко, имат ли потребност децата от нещо, имат ли топли облекла. И ти ръкопляскат, че караш цялостна кола с деца, тъй като още стотици дами и деца чакат на границата някой да ги вземе.
Скоро се стъмва и решаваме, че по-добре е да спим в хотел, в сравнение с недоспали да возим 4 деца. Намираме прелестен хотел с доста прекрасен и топъл апартамент за Света и децата. Честно - в никакъв случай не съм си представял, че легло може да провокира такава наслада у дете. Легло. За първи път от 25 февруари. Топло. Обикновено топло легло, в каквото не бяха лягали 25 дни. Вероника за всеки случай пита: " Тук ще ни бомбардират ли? " И незабавно заспива.
Малко сухи обстоятелства
Разстоянието от София до Чернивци е 920 км. На нас ни споделиха, че пътят лишава 22 часа, само че това е при доста очакване по границите. Ние стигнахме от София до Бъкау на 200 км преди украинската граница за 10 часа с почивките. През целия маршрут пътят е прекрасен, без да броим околовръстното на Букурещ, което е извънредно.
На българската граница няма опашки, само че ни задържаха много. Разбираемо е - карахме 4 деца и служителите на реда си вършеха работата, тъй като случаи на трафик има и следва всеки да бъде тестван и разпитан.
И благодарности
В това премеждие бях дружно с Юли. Той е единственият човек, който постоянно потегля с мене, когато другите се опасяват. Заедно с него преди 17 година се завирахме по подземията на София. И да си призная почтено - нито тогава беше ужасно, нито в този момент. Всеки може да го направи, би трябвало му единствено един Юли, с който да тръгне.
Най-големите благодарности са за Деси и Емо, които предоставиха дома си в центъра на София за Света и децата й. Те към този момент са избавени. На топло и несъмнено са и нямат потребност от нищо.
А най-хубавата история няма да я опиша. Беше съчувствен диалог сред Олег (9 г.) И Вероника (4 г.) за мен. Той ще си остане тяхната загадка.
В Чернивци сме, на 30 км във вътрешността в Украйна от румънската граница.
Станали са измежду нощ, с цел да тръгнат от Лвов в 6 сутринта, когато свършва комендантският час. Пътят от Лвов е 6 часа и половина. По пътя ракета е паднала на няколкостотин метра от тях. В идващия ден и половина по пътя с децата ще си приказваме най-много за ракети и бомби.
С бащата Юри, прочут биатлонист, който съм гледал по малкия екран, се прости небрежно. Юри се качва в колата, с която ги е докарал, и потегля. Връща се назад на фронта.
Ние публицистите сме цинични, а аз изключително доста. Отразявали сме доста войни. Избирали сме фотоси на гибел и опустошения. Колкото по-жестоки, толкоз по-хубави, ще впечатлим читателя. Даже и с тази война свикнахме и жертвите към този момент ги схващаме като числа, а не като ориси.
Само с тази картина не можах да привикна. Мъжете, които оставят дамите и децата си. Обръщат колата и потеглят към фронта. А дамите, добре изглеждащи, елегантни и красиви млади дами, които доскоро са имали всичко, слизат с една раничка и три, четири, пет деца, с котката в клетка и кучето на каишка, и потеглят сами в незнайното.
Четири часа на границата сред Румъния и Украйна виждам това. Минават стотици дами и деца. Само двама мъже, доста възрастни. Някои бутат в инвалидна количка старата си майка.
Момиче, което съгласно мен няма 30, минава с една напълно дребна раничка. Хванало е за ръка двете по-големи деца, третото, което надали има и 3 година, е привързано на каишка за якето.
Опашката не е огромна, само че върви постепенно. Всеки от бусовете, които влизат в Украйна, е цялостен с филантропична помощ. Ще разтоварят в Чернивци, а оттова ще вземат майки с деца.
Стотици хора от България, Румъния, Гърция и Турция от началото на войната вършат това. Навъртели са половин екватор. Някои са с персонални бусове, други са ги взели чартърен. Прибират се за една нощ, преспиват и се връщат към Украйна.
Ние, съседите на Украйна, не можем да спрем войната. Можем единствено да спасим човешки животи. В момента Чернивци е единственият сигурен граничен пункт, през който могат да се изтеглят бежанци.
Полша, която одобри повече от 2 милиона украинци от началото на войната, към този момент е съвсем недостъпна. Границата не е затворена, само че руснаците непрекъснато бомбардират регионите към нея. Само в Чернивци е безшумно.
Чернивци на украински (или Черновци на руски) е прелестен град. На величина е колкото Пловдив и е столица на региона Буковина. Румънците считат Буковина за своя, украинците за тяхна, само че в най-голяма част от предишното си тя е била в Австро-унгарската империя. Усещането е доста повече като за Австрия, в сравнение с за Съветския съюз. От границата до града има няколко села. Поразително чисти и подредени с хубави и подържани къщи.
Споделям на Светлана какъв брой съм сюрпризиран, че Украйна е толкоз богата и красива.
- Виждаш ли какво можем да загубим. Аз съм била в Русия, в селата към Саратов. И мога да ти кажа, че нямат нищо общо с нашите.
Лесно намираме адреса, на който би трябвало да закараме помощите. Отвън чакат трийсетина яки мъжаги. Украинците са потресаващо едри. В Чернивци войната още не е пристигнала и мъжете се чудят по какъв начин могат да са най-полезни. Затова непрестанно се струпват към пункта за разтоварване, а там всяка минута стопират нови и нови бусове и камиони с помощи.
Ние обаче провокираме нечуван интерес. Започват ръкопляскания и скандиране: " България е с нас, България е с нас! ". Струпват се минувачи. Прегръщат ни, благодарят ни.
Преди разтоварването има специфичен обред. Всеки бус се снима на камера, афишира се от кое място идва, кой е събрал помощите, какъв брой кашона са и за кого тъкмо са предопределени.
Нашите помощи са от община Тервел. Събрали са ги локалните хора там. Лекарства, облекла, одеяла. Общинският консултант Явор (така и не разбрах семейството му, само че дай, Боже, повече такива политици!) ги докара с буса на общината до един паркинг в Русе, където ги претоварихме на моя джип.
Дори не помня дали съм бил в Тервел. Но когато Семьон (отговорникът за разпределянето) афишира, че това са помощите от българската община Тервел за украинския град Александрия, Тервел звучи толкоз гордо, че давам тип все едно цялостен живот съм живял там. " Тервел, Тервел! ", скандират големите мъжаги и ме прегръщат.
Нямаме време да се радваме на посрещането. Трябва да минем границата по ярко. Товарим децата. Светлана се прости небрежно с мъжа си и тръгваме.
Децата са на 4, 8, 9 и 10 години. Светлана е на 47 година Майка на едното, вуйна на второто и баба на другите две. Сестрата и другата щерка на Светлана, са кадрови бойци. Едната е на фронта от първия ден на войната. Другата е в казармата и чака всеки миг да бъде пратена някъде. По пътя гледаме клипчета, които са пратили на децата. Потресаващо красиви дами с автомати и военни униформи.
Цялото семейство е от дребен боен град западно от Лвов, покрай полската граница. В градчето има военни обекти и руснаците го бомбардират непрестанно. Сирените се включват сред 6 и 10 пъти дневно. От 25 февруари децата съвсем не са спали. Непрекъснато са в бомбоубежищата. Няколко пъти пробвали да излязат, само че незабавно завили сирените.
Казвам им да си смъкват якетата, в колата е топло.
- Сега ще почнат да ни бомбардират, а в убежището е студено - дава отговор ми Вероника. Тя е на 4 години. Разплаквам се. Вероника, фашист на 4 години, който приказва бебешки. И би трябвало да бъде денацифициран с бомби.
На границата чакаме дълго. И украинците, и румънците обширно ревизират каква е тази майка с четири деца, приказват с тях да се убедят, че не са взети принудително, снимат и превеждат документи. А в това време викат децата да си изберат плюшени играчки, питат ги гладни ли са, добре ли са.
Много по-интересно е обаче след бариерата.
Румънско-украинската граница е нещо, което в действителност би трябвало да се види. В целия смут на войната това е някакъв самобитен успех на солидарността и човещината. Доброволците са стотици. Най-много, несъмнено, са от Румъния, само че има гърци, турци.
Опънати са десетки палатки - медицински пункт, места за отмора, павилиони за хранене, в които се раздават безвъзмездна топла храна, шоколади и чипсове. Клоуни забавляват малчуганите и им дават още плюшени играчки, натъпкахме джипа с плюшени играчки. Набутват ти в ръцете безвъзмездни сим-карти, питат гладен ли си, искаш ли сандвичи за из път, искаш ли да поспиш малко, имат ли потребност децата от нещо, имат ли топли облекла. И ти ръкопляскат, че караш цялостна кола с деца, тъй като още стотици дами и деца чакат на границата някой да ги вземе.
Скоро се стъмва и решаваме, че по-добре е да спим в хотел, в сравнение с недоспали да возим 4 деца. Намираме прелестен хотел с доста прекрасен и топъл апартамент за Света и децата. Честно - в никакъв случай не съм си представял, че легло може да провокира такава наслада у дете. Легло. За първи път от 25 февруари. Топло. Обикновено топло легло, в каквото не бяха лягали 25 дни. Вероника за всеки случай пита: " Тук ще ни бомбардират ли? " И незабавно заспива.
Малко сухи обстоятелства
Разстоянието от София до Чернивци е 920 км. На нас ни споделиха, че пътят лишава 22 часа, само че това е при доста очакване по границите. Ние стигнахме от София до Бъкау на 200 км преди украинската граница за 10 часа с почивките. През целия маршрут пътят е прекрасен, без да броим околовръстното на Букурещ, което е извънредно.
На българската граница няма опашки, само че ни задържаха много. Разбираемо е - карахме 4 деца и служителите на реда си вършеха работата, тъй като случаи на трафик има и следва всеки да бъде тестван и разпитан.
И благодарности
В това премеждие бях дружно с Юли. Той е единственият човек, който постоянно потегля с мене, когато другите се опасяват. Заедно с него преди 17 година се завирахме по подземията на София. И да си призная почтено - нито тогава беше ужасно, нито в този момент. Всеки може да го направи, би трябвало му единствено един Юли, с който да тръгне.
Най-големите благодарности са за Деси и Емо, които предоставиха дома си в центъра на София за Света и децата й. Те към този момент са избавени. На топло и несъмнено са и нямат потребност от нищо.
А най-хубавата история няма да я опиша. Беше съчувствен диалог сред Олег (9 г.) И Вероника (4 г.) за мен. Той ще си остане тяхната загадка.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ