Таня Иванова, психолог: „Промяната е живот”
Статията е оповестена в брой 6/2019 година на Списание 8
Таня Иванова, психолог:Промяната е живот
Таня Иванова е приключила логика на психиката в СУ „ Св. Кл. Охридски “ със специализации „ Клинична и консултативна логика на психиката ” и „ Социална и политическа логика на психиката ”. Дипломиран психодрама - терапевт. Един от първите сертифицирани полиграфисти в България. Работила е като клиничен психолог в стратегии за лекуване на зависимости и като психолог в организации. С богат опит в работа със и образование на работни екипи, групово и самостоятелно консултиране.
С писание 8 неведнъж е разказвало историите на хора, които подхващат житейски завой на 180 градуса - изоставят привидно идеалния си живот с високоплатена работа и изцяло организиран обичай, като избират свободната процедура пред сигурния офис, сменят специалността, впускат се в рисковано начинание, подхващат духовно пътешестване... Въобще – изцяло трансформират живота си. И не, това не е непременно рецесията на междинната възраст, когато осъзнаваш, че си смъртен и се опитваш да задържиш чувството, че си жив, с чести „ инжекции “ адреналин – бързи коли, нови сътрудници, рискови спортове, ексцентрични занимания... Най-често това са хора, които имат доста, само че внезапно осъзнават, че... не са щастливи. За прозрението, че е нужна смяна, за куража да я осъществиш, за страховете, загубите и поуките от нея беседваме с психолога Таня Иванова, която наскоро също направи огромна крачка към свободата.
- Госпожо Иванова, наскоро се решихте на огромна смяна – загърбихте сигурната си работа. За разлика от неспециалиста вие имате компетентността да подложите на психически разбор мислите, страстите, дейностите, свързани с такава крачка. Как човек взема решение, че би трябвало да направи огромен завой в живота си?
- Има хора, при които това става трагично – като ентусиазъм тук и в този момент дали поради вътрешен развой, или поради външни условия. Човек прави такива промени по два метода, изборите са положителен и отрицателен. Позитивен е, когато знаеш какво искаш и целиш, знаеш към какво се стремиш. Негативният е, тъй като не искаш това, което е сега - изключително в случай че си притиснат до стената и правиш завоя поради някакви доста трагични условия. Или тъй като мястото, на което си, се е изчерпало или пък ти си се изчерпал в него.
Изборите на хората би трябвало да стартират с въпросите „ това ли желая “ и „ това ли желая в този момент “. Може да съм желал да съм тук, само че това към този момент да не е моето място. В това няма нищо укоримо. Живеенето те обогатява, то ти показва всевъзможни други възможности и е обикновено да предпочетеш друга във всеки миг. Другото е митинг, избавление: „ Тук съм, само че в действителност в никакъв случай не съм го желал, дълбоките ми стремежи са някъде другаде, само че не ги реализирах поради условия или тъй като не ги разбирах. Но в този момент мога да си дам правото да се опитам да ги осъществя “.
Обединяващото във всички истории за смяна е стремежът да харесваш живота си и да бъдеш оптималната версия на себе си. За задачата би трябвало да си позволиш да паднеш, да станеш, да се върнеш...
- При вас по какъв начин се случи?
- Нямаше нищо трагично, което да ме принуди да го направя. Даже в противен случай. И по този начин е с мнозина - животът си тече по нормалния метод и съгласно упованията. Правиш това, което би трябвало. То ти работи добре. Имаш постоянна работа, сигурност, имаш всичко. И множеството хора си споделят: това е, което желая. Обаче аз открих, че не съм щастлива.
- Какви са признаците, че щастието го няма?
- Част от признаците са физически. Започнах да чувствам тялото си по друг метод. Не се усещах добре в него. Чувствах, че ми трябва мобилизациая, с цел да върша с него нещата, които би трябвало, и даже тези, които обичам – да стана, да се облека, да отида на работа, да спортувам. Усещането е, че я няма силата. Липсва вътрешният ентусиазъм да очакваш денят да стартира. Установих, че пребивавам най-вече сред петък вечер и понеделник заран. Работната седмица от понеделник до петък ми костваше изпитание и желаех да мине по-бързо. Изглежда, и поради това боледувах физически. Вече даже е тривиално да споделяме, че едно общо заболяване може да е директно обвързвано с това, че не си ОК с това си живеене.
Дълго време търсих външни тласъци в нещата, които ме карат да се усещам добре - да отивам на спомагателни практики, курсове, свързани с това, което ме вълнува, доставя ми наслаждение, кара ме да се усещам пълноценна, интригува мозъка ми, тъй като не е рутина. Или интригува тялото ми – танци, йога. Принуждавах се да спортувам. Защото съм открила, че това, което ме кара да се усещам щастлива, е движението – физически, умствено, прочувствено. Не е наложително да е напред или нагоре. „ Движение “ в тази ситуация е метафора за път. За проба – да се раздвижиш и да опиташ.
- А до момента в който се демонстрират телесните сипмптоми, какво се случва в главата?
- Не можех да си показва, че това може да продължи постоянно. И че в случай че продължи, не знам дали ще го устоя. Започнах да се усещам остарял човек и да ми се прокрадва мисълта, че това е животът – би трябвало да го изтърпиш, като в това време си намираш нещата, които го вършат по-поносим. И по този начин мина много време досега, в който си дадох сметка, че можеш да живееш, бидейки благополучен. Или най-малко да се опиташ.
- Какъв беше този миг, по какъв начин го разпознахте?
- Мога да посоча точния ден, в който открих, че това не може да продължава повече по този начин. Събудих се полунощ, все едно съм се наспала, станах и се спънах – в стаята, която населявам от толкоз години и чудесно познавам и със затворени очи. Така неприятно се спънах, че щях да се пребия. И си споделих: очевидно съм подготвена да се контузя, единствено и единствено да не ми се постанова да върша това, което върша всеки ден. И взех решение, че не заслужавам това.
Повечето хора не са рискови играчи и за тях в смяната не рискът е прелъстителен. По-привлекателно е чувството, че се вълнуваш.
Разбира се, има доста страхове... Ако някой ми каже, че не е имал никакви съмнения дали би трябвало да направи такава смяна, аз съществено ще се замисля дали е душевен здрав.
Промяната неизбежно е обвързвана и със загуби. Зад гърба си оставяш опит и общественост, с която си бил обвързван - хрумвания, хора с техните вярвания, просвета, полезности... Но това е потребен опит и можеш да си го вземаш като „ подарък “, не е нужно да го изтриваш.
- Човек има ли в главата си авансово някаква картина на това, което желае да се случи, откакто предприеме радикалната смяна, и към което да се стреми?
- Има визия за положението – като чувстване - в което желае да бъде, не толкоз за място. За това по какъв начин желая да се усещам. Обикновено – прелестно разчувствуван и задоволен.
- Какъв вид персона би трябвало да си, с цел да се решиш на тотална смяна в живота си?
- Това е за персони, които са намерили вътрешната непоклатимост, за които центърът е вътре, а не вън. Това, което пречи на хората да се движат, е когато всичките им вложения са на открито – материални притежания, статус. Те толкоз се разпознават с тях, че не могат да се извърнат във вътрешността и да видят кои са в действителност без тези неща. При толкоз външни вложения може и да успееш да предприемеш смяната, само че с едно мислено: че тя би трябвало да ти обезпечи същите тези притежания – материални, прочувствени. Тогава рисковете се виждат по-големи и решението е по-трудно. И идва страхът, че ще загубиш всичко, себе си, няма да знаеш кой си. Защото, когато човек се пита „ мога ли да си разреша да си напусна добре платената работа “, той в действителност се пита „ аз кадърен ли съм да върша това по принцип, на друго място, при други условия, и да реализирам същата материална непоклатимост, или настоящето е инцидентен триумф за мен, който в действителност не ми се поставя, а аз краткотрайно съм надлъгал близките, че съм толкоз кадърен “.
Когато хората загърбват материалната сигурност, това не значи безусловно колосална загуба. Може да значи „ аз си давам сметка, че мога да пребивавам с по-малко “ – това е примирената суетност, известна покорност във връзка с материалното, обвързвана и с осъзнаването, че в действителност може с по-малко и този ламтеж, тази алчност, имането не водят автоматизирано до благополучие. Обикновено такива хора и не си слагат за цел някакви големи материални придобивки. Други неща са им значими. Може да е обвързвано и с възрастта, тъй като на млади години по-лесно вървиш през света единствено с един чифт обувки и раница на гърба.
- Добре, напускаш работа и тръгваш на околосветско странствуване, по какъв начин се справяш финансово?
- Никой не стартира смяната с концепцията да стане безпаричен. Човек си дава сметка, че има вътрешен запас, който може да употребява, с цел да не стигне до беднотия. Този, който избира аскетизма, нормално има някакво трагично житейско събитие, което го кара да напусне нормалния си свят. Като знак на неприемане на живота, който е осъществил досега и част от който е. Други го вършат, тъй като избират да се посветят на някаква идея. Каузата е огромен вътрешен подарък. Тя ти дава мощ и чувството за смисъл, които могат да заглушат всички страхове от това какво ще ти се случи в живота в бъдеще. Кара те да се чувстваш верен, добър, можещ, имащ реализирането. Посвещаването на идея дава задоволително смисъл, с цел да се понесе всяка мизерия. Което е характерна нематериалност. Но може и да е полуда, тъй като може да докара до излизане от света, до загуба на връзка с действителността. Може да се стигне до безрезервно мислене за всички събития отвън идеята. Има такива случаи.
Промяната може да е и вътрешен път, в който търсиш учредения и отговори за себе си и за света.
- Кой е източникът на кураж за такава смяна?
- Много оказва помощ чувството, че имаш поддръжката на тези, които са ти значими – другари, близки. Но това, което най-вече подкрепя такова решение, е вътрешното чувство, че животът е добър и светът е положително място. Ако приемаш света като мощно грозящ, тогава единствено ще се пазиш и сигурността е от голямо значение. И търсиш мястото по този начин оградено от стени, условия и хора, което ще ти подсигурява, че ще те има.
- А за какво би го имало чувството, че светът не е положително място?
- Човек може да е страхлив и колеблив, тъй като някъде по време на порастването не е бил сигурен, че има право да желае. Това е по-обичайна причина за нерешителността на хората, в сравнение с застрашаващите условия. Всеки има право да пожелае или да не пожелае нещо. Това не значи, че безусловно ще го получи, нито че няма отговорности и отговорности. Но правото на усеща и стремежи не е нещо, което се възпитава. То се дава на дребните от огромните като право. И в случай че това не ни е задоволително обещано и не сме научени на него, ни прави по-плахи.
Че светът е застрашаващо място, също се възпитава у децата, като непрестанно ги караш да се пазят от него, тъй като светът може да изиска нещо от тях – нещо, което те не могат или не е редно да му откажат. От това остава неустановеност за това кой съм аз, скъп ли съм самичък по себе си - с моите хрумвания, вярвания, усеща и така нататък, имам ли право на тях. И в случай че отговорът е по-скоро не, стартирам да се вардя. Това се случва някъде в детството, когато се построява базисната сигурност на човешката персона в себе си, и този интервал от развиването оставя отпечатък върху отношението към света и живота.
Друга причина за неустановеност и плашливост е, в случай че до момента в който си бил напълно дребен и беззащитен, твоите потребности не са били посрещнати. Това оставя човешкото създание в примитивизма на настояването, на гнева, човек не развива прочувствена подготвеност. Така става, когато бебето ти плаче, а ти го зарязваш. Или го биеш.
- Какво става с тези, които в никакъв случай не намират храброст да създадат радикална смяна в живота си?
- В случай, че я мечтаят, само че не намират храброст, разтуха е да живеят в предишното със загатна за това, което ги е вълнувало преди. Това им връща дребна част от прекарването и удовлетворението, обвързвано с него. Понякога тази неосъществена фантазия за различен живот се трансферира като очакване към идващото потомство, даже като условие към него. Това, за жал, е прекомерно постоянно срещано.
- Да се върнеш към предходния си метод на живот самопризнание, че си направил неточност ли е?
- Дори и да е неточност, какво от това? Вероятно можеш да си кажеш: „ Всеки може да сгреши и аз мога да простя на себе си “. Въпросът е дали би трябвало да го приемаш като неточност. Може да е „ пробвах, видях, че оценявам това, което съм имал, повече, в сравнение с си мислех “ и да се върнеш. Ако ти е казано или показано, че постоянно си добре пристигнал назад, е успокояващо, тъй като значи, че къщата не е изгоряла, т.е. сигурността не е тотално изгубена. Правилният въпрос, който би трябвало да си задаваме, е не дали сме създали неточност, а това ли е, което сме желали. Не вярно ли е, тъй като съгласно чии правила го оценяваме?
- Защо надали не всички истории за огромна смяна са все щастливи?
- Защото по-склонни да споделят своята история са хората, удовлетворени от смяната. А и тъй като индивидът поначало е податлив да вижда най-вече положителните страни на историята и по-малко да споделя за компликациите в нея. Но това е много подвеждащо. Не е правилно, че смяната се реализира елементарно и е с обезпечен триумф. Не вярвайте, че по пътя на смяната се случват единствено хубави неща – всяко нещо има своите взаимни отстъпки.
- Как човек се оправя с натиска на близките, които ти споделят, че правиш огромна нелепост, като оставяш питомното и хукваш да гониш дивото?- Колкото по-уверен изглеждаш, толкоз по-малко хората си разрешават да слагат под въпрос решението ти. Не остава пространство за напън извън. А и помислете – кой е той, че да ти споделя кое е добре за теб? Колебанията и страховете би трябвало да се споделят с доста околните, за които знаем, че могат да ги поемат, без да ги придвижват назад върху нас през личните си страхове. Защото това вършат хората, като ти споделят, че правиш нелепост – оправдават личния си избор да не създадат същото. По-страшен е натискът на вътрешните страхове. Повечето хора се оправят с него, като намират поддръжка от тези, чието мнение в действителност им е близко, и е значимо тъкмо те да ги поддържат.
- Ако при вас като психолог пристигна човек и съобщи, че не харесва живота си, вие какво му казвате?
- Във всеки случай не му споделям, че би трябвало в живота си да завие на 180 градуса. Първо ще поговорим за това какъв е неговият живот. Не какво не харесва, а да опише по какъв начин живее. Често хората стартират с „ животът ми е цялостен смут, не го одобрявам, доста съм подтиснат “, само че в описа има моменти, когато с усмивка и с топло възприятие описват за нещо. Тогава спирам индивида и му споделям: „ Усмихваш се, очевидно това е нещо прелестно? “ Хората се сепват и споделят, че това в действителност е доста хубаво за тях. Така схващат, че ужасната картина, която имат за живота си, е генерализирана. Понякога не е нужно да променяш целия си живот. Идеята на психическата работа е да се стигне до тези съответни неща, които карат индивида да генерализира своя живот като ужасяващ, недопустим, неудовлетворяващ, и да трансформират тъкмо тези съответни неща. Тези неща нормално не са доста на брой, от време на време може да е единствено едно, само че да е спешно значимо за чувството за себе си и за живеенето. И в случай че в пространството на психичната работа човек успее да види и раздели тези неща, без сянката на едното да падне върху цялото, тогава може и да ги трансформира. Може и да завие на 180 градуса в живота си, само че може и да не го направи, в случай че не е належащо. Може да е задоволително просто да смени града, в който живее, или компанията, за която работи.
- В едно изречение. Промяната е...?
- Живеене. Ако спреш да се променяш, животът си отива. Само в гибелта няма динамичност.
Статията е оповестена в брой 6/2019 година на Списание 8
Купи броя от тук
Таня Иванова, психолог:Промяната е живот
Таня Иванова е приключила логика на психиката в СУ „ Св. Кл. Охридски “ със специализации „ Клинична и консултативна логика на психиката ” и „ Социална и политическа логика на психиката ”. Дипломиран психодрама - терапевт. Един от първите сертифицирани полиграфисти в България. Работила е като клиничен психолог в стратегии за лекуване на зависимости и като психолог в организации. С богат опит в работа със и образование на работни екипи, групово и самостоятелно консултиране.
С писание 8 неведнъж е разказвало историите на хора, които подхващат житейски завой на 180 градуса - изоставят привидно идеалния си живот с високоплатена работа и изцяло организиран обичай, като избират свободната процедура пред сигурния офис, сменят специалността, впускат се в рисковано начинание, подхващат духовно пътешестване... Въобще – изцяло трансформират живота си. И не, това не е непременно рецесията на междинната възраст, когато осъзнаваш, че си смъртен и се опитваш да задържиш чувството, че си жив, с чести „ инжекции “ адреналин – бързи коли, нови сътрудници, рискови спортове, ексцентрични занимания... Най-често това са хора, които имат доста, само че внезапно осъзнават, че... не са щастливи. За прозрението, че е нужна смяна, за куража да я осъществиш, за страховете, загубите и поуките от нея беседваме с психолога Таня Иванова, която наскоро също направи огромна крачка към свободата.
- Госпожо Иванова, наскоро се решихте на огромна смяна – загърбихте сигурната си работа. За разлика от неспециалиста вие имате компетентността да подложите на психически разбор мислите, страстите, дейностите, свързани с такава крачка. Как човек взема решение, че би трябвало да направи огромен завой в живота си?
- Има хора, при които това става трагично – като ентусиазъм тук и в този момент дали поради вътрешен развой, или поради външни условия. Човек прави такива промени по два метода, изборите са положителен и отрицателен. Позитивен е, когато знаеш какво искаш и целиш, знаеш към какво се стремиш. Негативният е, тъй като не искаш това, което е сега - изключително в случай че си притиснат до стената и правиш завоя поради някакви доста трагични условия. Или тъй като мястото, на което си, се е изчерпало или пък ти си се изчерпал в него.
Изборите на хората би трябвало да стартират с въпросите „ това ли желая “ и „ това ли желая в този момент “. Може да съм желал да съм тук, само че това към този момент да не е моето място. В това няма нищо укоримо. Живеенето те обогатява, то ти показва всевъзможни други възможности и е обикновено да предпочетеш друга във всеки миг. Другото е митинг, избавление: „ Тук съм, само че в действителност в никакъв случай не съм го желал, дълбоките ми стремежи са някъде другаде, само че не ги реализирах поради условия или тъй като не ги разбирах. Но в този момент мога да си дам правото да се опитам да ги осъществя “.
Обединяващото във всички истории за смяна е стремежът да харесваш живота си и да бъдеш оптималната версия на себе си. За задачата би трябвало да си позволиш да паднеш, да станеш, да се върнеш...
- При вас по какъв начин се случи?
- Нямаше нищо трагично, което да ме принуди да го направя. Даже в противен случай. И по този начин е с мнозина - животът си тече по нормалния метод и съгласно упованията. Правиш това, което би трябвало. То ти работи добре. Имаш постоянна работа, сигурност, имаш всичко. И множеството хора си споделят: това е, което желая. Обаче аз открих, че не съм щастлива.
- Какви са признаците, че щастието го няма?
- Част от признаците са физически. Започнах да чувствам тялото си по друг метод. Не се усещах добре в него. Чувствах, че ми трябва мобилизациая, с цел да върша с него нещата, които би трябвало, и даже тези, които обичам – да стана, да се облека, да отида на работа, да спортувам. Усещането е, че я няма силата. Липсва вътрешният ентусиазъм да очакваш денят да стартира. Установих, че пребивавам най-вече сред петък вечер и понеделник заран. Работната седмица от понеделник до петък ми костваше изпитание и желаех да мине по-бързо. Изглежда, и поради това боледувах физически. Вече даже е тривиално да споделяме, че едно общо заболяване може да е директно обвързвано с това, че не си ОК с това си живеене.
Дълго време търсих външни тласъци в нещата, които ме карат да се усещам добре - да отивам на спомагателни практики, курсове, свързани с това, което ме вълнува, доставя ми наслаждение, кара ме да се усещам пълноценна, интригува мозъка ми, тъй като не е рутина. Или интригува тялото ми – танци, йога. Принуждавах се да спортувам. Защото съм открила, че това, което ме кара да се усещам щастлива, е движението – физически, умствено, прочувствено. Не е наложително да е напред или нагоре. „ Движение “ в тази ситуация е метафора за път. За проба – да се раздвижиш и да опиташ.
- А до момента в който се демонстрират телесните сипмптоми, какво се случва в главата?
- Не можех да си показва, че това може да продължи постоянно. И че в случай че продължи, не знам дали ще го устоя. Започнах да се усещам остарял човек и да ми се прокрадва мисълта, че това е животът – би трябвало да го изтърпиш, като в това време си намираш нещата, които го вършат по-поносим. И по този начин мина много време досега, в който си дадох сметка, че можеш да живееш, бидейки благополучен. Или най-малко да се опиташ.
- Какъв беше този миг, по какъв начин го разпознахте?
- Мога да посоча точния ден, в който открих, че това не може да продължава повече по този начин. Събудих се полунощ, все едно съм се наспала, станах и се спънах – в стаята, която населявам от толкоз години и чудесно познавам и със затворени очи. Така неприятно се спънах, че щях да се пребия. И си споделих: очевидно съм подготвена да се контузя, единствено и единствено да не ми се постанова да върша това, което върша всеки ден. И взех решение, че не заслужавам това.
Каузата е огромен вътрешен подарък, дава мощ и чувството за смисъл, които заглушават страховете.- Тези ваши прекарвания отнасят ли се и за другите, подхванали огромен житейски завой? Или картината постоянно е доста самостоятелна?- От дългогодишната си работа като психолог знам, че хората постоянно безпогрешно разпознават момента за смяна. Решението може да тлее с години, само че мига, в който осъзнаеш, че би желал и можеш да направиш смяната, го разпознаваш без съмнения. И започваш да танцуваш с живота, пък какъвто танц излезе. Той ще си е твоят, няма да е на различен. И някак започваш да получаваш от живота потвърждения, че вярно си избрал смяната. Или може би започваш да си разрешаваш да виждаш и да чуваш нещата, свързани с това, че има метод да си смениш работата, ритъма на живот. Другото, което оказва помощ, е да споделяш решението си с близки, другари, с цел да получиш тяхната поддръжка.
Повечето хора не са рискови играчи и за тях в смяната не рискът е прелъстителен. По-привлекателно е чувството, че се вълнуваш.
Разбира се, има доста страхове... Ако някой ми каже, че не е имал никакви съмнения дали би трябвало да направи такава смяна, аз съществено ще се замисля дали е душевен здрав.
Промяната неизбежно е обвързвана и със загуби. Зад гърба си оставяш опит и общественост, с която си бил обвързван - хрумвания, хора с техните вярвания, просвета, полезности... Но това е потребен опит и можеш да си го вземаш като „ подарък “, не е нужно да го изтриваш.
- Човек има ли в главата си авансово някаква картина на това, което желае да се случи, откакто предприеме радикалната смяна, и към което да се стреми?
- Има визия за положението – като чувстване - в което желае да бъде, не толкоз за място. За това по какъв начин желая да се усещам. Обикновено – прелестно разчувствуван и задоволен.
- Какъв вид персона би трябвало да си, с цел да се решиш на тотална смяна в живота си?
- Това е за персони, които са намерили вътрешната непоклатимост, за които центърът е вътре, а не вън. Това, което пречи на хората да се движат, е когато всичките им вложения са на открито – материални притежания, статус. Те толкоз се разпознават с тях, че не могат да се извърнат във вътрешността и да видят кои са в действителност без тези неща. При толкоз външни вложения може и да успееш да предприемеш смяната, само че с едно мислено: че тя би трябвало да ти обезпечи същите тези притежания – материални, прочувствени. Тогава рисковете се виждат по-големи и решението е по-трудно. И идва страхът, че ще загубиш всичко, себе си, няма да знаеш кой си. Защото, когато човек се пита „ мога ли да си разреша да си напусна добре платената работа “, той в действителност се пита „ аз кадърен ли съм да върша това по принцип, на друго място, при други условия, и да реализирам същата материална непоклатимост, или настоящето е инцидентен триумф за мен, който в действителност не ми се поставя, а аз краткотрайно съм надлъгал близките, че съм толкоз кадърен “.
Когато хората загърбват материалната сигурност, това не значи безусловно колосална загуба. Може да значи „ аз си давам сметка, че мога да пребивавам с по-малко “ – това е примирената суетност, известна покорност във връзка с материалното, обвързвана и с осъзнаването, че в действителност може с по-малко и този ламтеж, тази алчност, имането не водят автоматизирано до благополучие. Обикновено такива хора и не си слагат за цел някакви големи материални придобивки. Други неща са им значими. Може да е обвързвано и с възрастта, тъй като на млади години по-лесно вървиш през света единствено с един чифт обувки и раница на гърба.
- Добре, напускаш работа и тръгваш на околосветско странствуване, по какъв начин се справяш финансово?
- Никой не стартира смяната с концепцията да стане безпаричен. Човек си дава сметка, че има вътрешен запас, който може да употребява, с цел да не стигне до беднотия. Този, който избира аскетизма, нормално има някакво трагично житейско събитие, което го кара да напусне нормалния си свят. Като знак на неприемане на живота, който е осъществил досега и част от който е. Други го вършат, тъй като избират да се посветят на някаква идея. Каузата е огромен вътрешен подарък. Тя ти дава мощ и чувството за смисъл, които могат да заглушат всички страхове от това какво ще ти се случи в живота в бъдеще. Кара те да се чувстваш верен, добър, можещ, имащ реализирането. Посвещаването на идея дава задоволително смисъл, с цел да се понесе всяка мизерия. Което е характерна нематериалност. Но може и да е полуда, тъй като може да докара до излизане от света, до загуба на връзка с действителността. Може да се стигне до безрезервно мислене за всички събития отвън идеята. Има такива случаи.
Промяната може да е и вътрешен път, в който търсиш учредения и отговори за себе си и за света.
- Кой е източникът на кураж за такава смяна?
- Много оказва помощ чувството, че имаш поддръжката на тези, които са ти значими – другари, близки. Но това, което най-вече подкрепя такова решение, е вътрешното чувство, че животът е добър и светът е положително място. Ако приемаш света като мощно грозящ, тогава единствено ще се пазиш и сигурността е от голямо значение. И търсиш мястото по този начин оградено от стени, условия и хора, което ще ти подсигурява, че ще те има.
- А за какво би го имало чувството, че светът не е положително място?
- Човек може да е страхлив и колеблив, тъй като някъде по време на порастването не е бил сигурен, че има право да желае. Това е по-обичайна причина за нерешителността на хората, в сравнение с застрашаващите условия. Всеки има право да пожелае или да не пожелае нещо. Това не значи, че безусловно ще го получи, нито че няма отговорности и отговорности. Но правото на усеща и стремежи не е нещо, което се възпитава. То се дава на дребните от огромните като право. И в случай че това не ни е задоволително обещано и не сме научени на него, ни прави по-плахи.
Че светът е застрашаващо място, също се възпитава у децата, като непрестанно ги караш да се пазят от него, тъй като светът може да изиска нещо от тях – нещо, което те не могат или не е редно да му откажат. От това остава неустановеност за това кой съм аз, скъп ли съм самичък по себе си - с моите хрумвания, вярвания, усеща и така нататък, имам ли право на тях. И в случай че отговорът е по-скоро не, стартирам да се вардя. Това се случва някъде в детството, когато се построява базисната сигурност на човешката персона в себе си, и този интервал от развиването оставя отпечатък върху отношението към света и живота.
Друга причина за неустановеност и плашливост е, в случай че до момента в който си бил напълно дребен и беззащитен, твоите потребности не са били посрещнати. Това оставя човешкото създание в примитивизма на настояването, на гнева, човек не развива прочувствена подготвеност. Така става, когато бебето ти плаче, а ти го зарязваш. Или го биеш.
- Какво става с тези, които в никакъв случай не намират храброст да създадат радикална смяна в живота си?
- В случай, че я мечтаят, само че не намират храброст, разтуха е да живеят в предишното със загатна за това, което ги е вълнувало преди. Това им връща дребна част от прекарването и удовлетворението, обвързвано с него. Понякога тази неосъществена фантазия за различен живот се трансферира като очакване към идващото потомство, даже като условие към него. Това, за жал, е прекомерно постоянно срещано.
- Да се върнеш към предходния си метод на живот самопризнание, че си направил неточност ли е?
- Дори и да е неточност, какво от това? Вероятно можеш да си кажеш: „ Всеки може да сгреши и аз мога да простя на себе си “. Въпросът е дали би трябвало да го приемаш като неточност. Може да е „ пробвах, видях, че оценявам това, което съм имал, повече, в сравнение с си мислех “ и да се върнеш. Ако ти е казано или показано, че постоянно си добре пристигнал назад, е успокояващо, тъй като значи, че къщата не е изгоряла, т.е. сигурността не е тотално изгубена. Правилният въпрос, който би трябвало да си задаваме, е не дали сме създали неточност, а това ли е, което сме желали. Не вярно ли е, тъй като съгласно чии правила го оценяваме?
- Защо надали не всички истории за огромна смяна са все щастливи?
- Защото по-склонни да споделят своята история са хората, удовлетворени от смяната. А и тъй като индивидът поначало е податлив да вижда най-вече положителните страни на историята и по-малко да споделя за компликациите в нея. Но това е много подвеждащо. Не е правилно, че смяната се реализира елементарно и е с обезпечен триумф. Не вярвайте, че по пътя на смяната се случват единствено хубави неща – всяко нещо има своите взаимни отстъпки.
Не може без вътрешни страхове. И не е правилно, че смяната се реализира елементарно и е с обезпечен триумф.
- Как човек се оправя с натиска на близките, които ти споделят, че правиш огромна нелепост, като оставяш питомното и хукваш да гониш дивото?- Колкото по-уверен изглеждаш, толкоз по-малко хората си разрешават да слагат под въпрос решението ти. Не остава пространство за напън извън. А и помислете – кой е той, че да ти споделя кое е добре за теб? Колебанията и страховете би трябвало да се споделят с доста околните, за които знаем, че могат да ги поемат, без да ги придвижват назад върху нас през личните си страхове. Защото това вършат хората, като ти споделят, че правиш нелепост – оправдават личния си избор да не създадат същото. По-страшен е натискът на вътрешните страхове. Повечето хора се оправят с него, като намират поддръжка от тези, чието мнение в действителност им е близко, и е значимо тъкмо те да ги поддържат.
- Ако при вас като психолог пристигна човек и съобщи, че не харесва живота си, вие какво му казвате?
- Във всеки случай не му споделям, че би трябвало в живота си да завие на 180 градуса. Първо ще поговорим за това какъв е неговият живот. Не какво не харесва, а да опише по какъв начин живее. Често хората стартират с „ животът ми е цялостен смут, не го одобрявам, доста съм подтиснат “, само че в описа има моменти, когато с усмивка и с топло възприятие описват за нещо. Тогава спирам индивида и му споделям: „ Усмихваш се, очевидно това е нещо прелестно? “ Хората се сепват и споделят, че това в действителност е доста хубаво за тях. Така схващат, че ужасната картина, която имат за живота си, е генерализирана. Понякога не е нужно да променяш целия си живот. Идеята на психическата работа е да се стигне до тези съответни неща, които карат индивида да генерализира своя живот като ужасяващ, недопустим, неудовлетворяващ, и да трансформират тъкмо тези съответни неща. Тези неща нормално не са доста на брой, от време на време може да е единствено едно, само че да е спешно значимо за чувството за себе си и за живеенето. И в случай че в пространството на психичната работа човек успее да види и раздели тези неща, без сянката на едното да падне върху цялото, тогава може и да ги трансформира. Може и да завие на 180 градуса в живота си, само че може и да не го направи, в случай че не е належащо. Може да е задоволително просто да смени града, в който живее, или компанията, за която работи.
Ако спреш да се променяш, животът си отива. Само в гибелта няма динамичност.Осъзнаването, че в живота си имаш неща, които те усмихват, карат те да се чувстваш добре, сигурен в себе си, ти дава учредения и лична мощ не просто да търсиш други такива неща, а да се опиташ да работиш върху това, което те прави печален или ядосан. Защото имаш база, на която да стъпиш. При множеството хора има здрава основа, малко на брой са тези, които нямат в живота си нищо, което може да ги усмихне.При някои този развой е вътрешен – те сами стигат до това, което ги кара да се усмихват, да се усещат добре и вземат решение, че ще тръгнат да прекосяват пешком континенти, тъй като това ги кара да се усещат щастливи. Или си сполучлив инженер, само че доста ти харесва да приготвяш храна и решаваш да станеш готвач. След като в опита си си открил, че има такова нещо, можеш да се запиташ дали не може да го превърнеш в специалност. Особено в спешни обстановки човек инстинктивно се уповава на постоянните и положителни гнезда в своя живот – хора, места, прекарвания. Въпросът е да можеш да ги разпознаеш.
- В едно изречение. Промяната е...?
- Живеене. Ако спреш да се променяш, животът си отива. Само в гибелта няма динамичност.
Прочети още:
Д-р Ирен Мановска: „ Корените на страха са в детството ”
Паниката е поради желанието да сме идеални и срама да признаем уязвимост
Статията е оповестена в брой 6/2019 година на Списание 8
Купи броя от тук
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ