Ние не губим никого, защото никой не притежава никого
Според разнообразни проучвания моногамията не е една от отличителните черти на човешката природа. Точно противоположното: еволюцията потвърждава, че в ранните стадии на историята полигамията е била норма. Изключителните връзки сред двама души са плод на дълъг и комплициран културен развой.
Въпреки че полигамията се възприема като проблематична от обществото, за огромна част от човешкото население съществуването на единствено един сътрудник не е вид. И макар че в актуалното общество това наподобява съвсем неуместно, множеството от нас се придържат към моногамията и това надалеч не е всичко, ние се придържаме към блян, от който в никакъв случай няма да се откажем: да намерим някого, който ще бъде “наш ” вечно.
Романтичните думи и обещанията при започване на всяка връзка се основават точно на тази логичност: “Аз ще бъда твой вечно ”, “Любовта ни ще е безконечна ” и така нататък Понякога, с течение на времето, връзката просто се развива и двойката заживява в естетика и успокоение.
В други случаи обаче не можем да се откажем от концепцията да “притежаваме “ другия или най-малко – да имаме вяра, че го притежаваме. Партньорите в сходни връзки губят от взор границата, разделяща любовта от употребата на другия човек, и обричат взаимоотношенията си на натурален разпад.
Затова е значимо да се осъзнае, че да имаме сантиментална връзка с различен човек, не значи, че го “притежаваме ”. Точно затова е погрешно да споделяме, че “губим ” другия, когато връзката ни завърши. Строго видяно, това, което усещаме като сантиментална „ загуба ”, се оказва по-скоро еволюция в границите на един развой.
Чувствата не са нещо закрепено. Точно противоположното, както нашите страсти, по този начин и нашите усеща, нашите потребности, упования и всичко, което образува вътрешния ни свят, е в непрестанно придвижване. Ние явно имаме характер и темперамент, които са повече или по-малко непрекъснати. С възприятията ни нещата стоят по същия метод. Ние не обичаме еднакъв човек по един и същи метод във всяка точка на нашето битие. Понякога обичаме повече, от време на време по-малко. Понякога въобще не обичаме и внезапно любовта ни се възражда – и всичко това с един и същи човек.
Тоест, в случай че не можем да кажем, че не притежаваме даже себе си изцяло, по какъв начин бихме могли да мислим, че притежаваме различен човек? Ако го създадем, това е, тъй като сме хванати във въображението на нашето лично его, което ни пречи да разграничим това, което е наше от това, което е някой различен. Накрая започваме да имаме вяра, че те са едно и също нещо.
Ето за какво ние изпитваме възприятие на непреодолима „ загуба ”, когато връзката ни с някого завърши. Пренебрегваме обстоятелството, че това, което се е трансформирало, са възприятията и мотивацията ни, които един път са довели до фамилиарност, само че в този момент изискват отдалеченост.
Единствената празнина, която човек оставя в живота ни, се намира на мястото, заемано от вярата, която сме таили – че той постоянно ще бъде с нас.
Това, което в действителност губим при разлъка, е тази вяра, а не другия, тъй като никой не има никого. Следователно, когато сме изправени пред разлъка, вместо да мислим за себе си като “губещи ” някого, е по-добре да разгледаме въпроса като развой на вътрешно пригаждане.
Редактор: Ина Фенерова
Инфо: https://psychology.framar.bg
