Екзарх Стефан I - спасителят на българските евреи
„ Ще пристигна ден, когато всеки ще се убеди, че: ”не в силата е Бог, а в правдата! ” Мисля, че за мене беше нужно да видя по какъв начин се отплаща за положителното със зло и какъв брой е къса човешката памет, когато над нея работи завистта! И макар тоя бесноват поход, изгубил и мозъка, и дума в светлината на истината и правдата, аз няма да престана да обичам индивида, уверен, че не всички индивиди са Каиновци и Иуди… В света има, популярност Богу, още възвишени души, които, отвратени и погнусени от държанието на изродените индивиди, от фарисеите на живота и тяхната хамовщина, могъществено носят и безбоязнено в светлина разкриват добротата и благородството на истинния човек, на индивида, който не е помрачил в себе си облика и сходството Божие. “
Това са думи, написани от ръката не просто на един свещеник, а и хуманист в най-широкия смисъл – екзарх Стефан I.
Екзарх Стефан е един от най-образованите и ерудирани български духовници. Завършил е Киевската духовна академия през 1904 година, специализирал е философия и литература в Швейцария. Оставя след себе си доста духовно завещание от книги, проповеди и публикации. Известен е като невъздържан оратор с цветисто и въодушевено слово.
Стефан Попгеоргиев Шоков е роден в сърцето на Родопите, в китната Широка лъка, на 7 септември 1878 година. Стоян поп Георгиев Шоков е наследник на духовник – поборник за жанр и религия, и внук на божигробския хаджия Стоян.
Първоначално учи в родното си село, а по-късно продължава в село Орехово, Чепеларско. През 1896 година приключва с отличие Духовната семинария. Започва да работи като преподавател в село Солища. През 1900 – 1904 година следва в Киевската духовна семинария. Връща се в България и стартира работа като преподавател, а по-късно преподава в Цариградската духовна семинария.
През 1913 година се открива в София, където се намира и седалището на Екзархията. Продължава образованието си, като учи богословие в Женева и пази докторат по философия и литература във Фрибургския университет в Германия.
От 1921 година с ръкоположен за Маркианополски свещеник, а една година по- късно е определен и за Софийски митрополит.
Известен е като невъздържан оратор с цветисто слово. За ораторските му умения го наричали Стефан Златоуст .
През 20-те и 30-те години на ХХ век софийският митрополит Стефан се трансформира в една от най-изтъкнатите фигури в духовния, политическия и обществен живот на България. По време на войната той е неприкрит зложелател на българския съюз с Германия. В своите публикации в пресата прави унищожителна рецензия на Хитлер и нацистите, както и на цензурата върху публикациите му. „ Не е правилно, че съм антинемски надъхан. Аз съм обожател на доста германци, като Стефан Цвайг, Томас Ман, Якоб Васерман.
По време на полемиките, извършени в българския парламент през втората половина на 1940 година на антисемитския Закон за отбрана на нацията, който ще ограничи законните права на българските евреи, Стефан като член на Светия синод на Българската православна черква показва своето несъгласие. На 15 ноември 1940 година Светия Синод праща петиция към българското държавно управление за лекуване на българските жители от еврейски генезис, както биха създали за българите християни. Петицията е подписана от всички столични епископи, в това число и от пловдивския митрополит Кирил, който през 1938 година написа пасквил, осъдителен антисемитизма.
На 22 февруари 1943 година е подписано съглашението Белев – Данекер за депортацията на 20 хиляди евреи към лагерите на гибелта. В началото на март, когато Стефан е осведомен за идното депортиране на първите 8 хиляди евреи от старите територии, в това число повече от 800 евреи от София, той притиска цар Борис да анулира заповедта. Стефан заплашва, че ще отвори вратите на църквите и манастирите за заслон на евреите.
На 2 април 1943 година Стефан приканва Светия синод на пленарна сесия, на която се взема решение да се стачкува пред министър Габровски, като се показва, че Църквата не утвърждава Закона за отбрана на нацията, който се е трансформирал в инструмент за „ ограничение и гонение на еврейското малцинство в нашата страна. Нашите хора не могат да понасят неправда, свирепост и принуждение против никого ”. Изправени пред опасността за депортация на софийските евреи, Даниел Цион Хананел, дружно с двама други водачи на еврейската общественост – Адолф Чаймон и Менахем Мошонов търсят Стефан сутринта на 24 май 1943 година с цел да молят за неговата интервенция. Тъй като е доста обезпокоен от това, което чува от еврейските водачи, той отива незабавно в двореца.
На 24 май 1943 година в фамозната проповед в църквата „ Света Неделя “ екзарх Стефан издига мощен глас: „ Всеки, който посегне на български евреин, анатема ще провъзглася от този амвон! “
Още на същия ден славният ни екзарх, който има много мъчен и самостоятелен темперамент, праща депеша до цар Борис III. Обръщението му не е доста „ царедворско ”. Вместо да почне с „ Ваше Величество “, екзарх Стефан не се церемони: „ Борисе… Не преследвай, в случай че не искаш да бъдеш преследван. С каквато мярка въздаваш, с такава ще ти се въздаде. Помни, Борисе, Бог следи делата ти от небето. “ Това не му се вижда задоволително и след няколко дни Стефан приютява вкъщи си равина Фаринел от синагогата, като в това време популяризира циркулярно писмо до всички свещеници да не се позволява гонене на български евреи: „ Решението на държавното управление е в несъгласие на законите и правилата на нашата Църква и ни кара да предадем господ. “ В резултат на това полицията обискира офисите на Софийската митрополия на 28 май и задържа 386 заявки за промяна на вяра от възрастни и 104 деца.
На 23 юни Стефан оповестява на сътрудниците му за отправени закани към него от страна на профашисткото придвижване „ Отец Паисий ”, като декларира: „ Хората би трябвало да знаят, че страната не би трябвало да е добра към някои и брутална за други “.
В интервала сред двете международни войни Софийският митрополит Стефан се утвърждава като една от най-харизматичните и мощни персони в Св. Синод и напълно се посвещава на две основни дела: грижата за съветските бежанци у нас и изобличаването на болшевизма и тоталитаризма. Той е един от най-активните духовници в делото за спасяването на българските евреи. Паметно е неговото слово след молебена по случай 24 май през 1943 година, в което жигосва проекта за депортация на еврейското население.
„ Малцинствени въпроси – гърми гласът на Стефан – под българската държавна стряха не съществуват, тъй като българинът е търпелив и главният му закон е свободомислещ, с цел да осуетява капризите на малцинствата и господството на болшинството . В светлия популярен ден на Просветителите ни аз апелирам тия, които направляват държавния ни транспортен съд, да отстранен всяка политика на отчуждаване, разделяне и гонение. Нека бъдем почтени на Завета, който, като ни роди духовно, издигна България в нивото на Евангелската истина, с цел да бъде и пребъде културно-просветна и демократично оградена и дисциплинирана страна “.
Третият и финален екзарх в българската история Стефан управлява Българската православна черква на този пост единствено три години и половина – от 21 януари 1945 до 6 септември 1948 година. Преди това в продължение на 23 години той е Софийски митрополит и основна фигура в църковния и публичен живот на Третото българско царство. Но не с блестящото кариерно израстване е забележителна неговата персона, а с рядкото съчетаване на църковно схващане с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа диря.
„ Мерзостта на запустението, с нечуваното безсрамие навлезла в светилището, мощно ме угнетява и ужасява, а нямам камшика, с цел да пъдя и прогоня чинителите на мерзостта. Дотегнаха ми карнавалните и панаирските пиршества, а не мога да отговоря на недоумението: какво да се прави, щото цирковото великолепие да се отстрани от самодоволството среди феодалите, които въздигат буквата, а убиват духа на Евангелието. За това педантизъм и фарисейско благочестие пострадвам. Страданието ми се показва в безмълвие. По-рано се молех, а в този момент единствено тъгувам. Очите ми са в небето, а сълзите в сърдцето. “
Това са думи, написани от ръката не просто на един свещеник, а и хуманист в най-широкия смисъл – екзарх Стефан I.
Екзарх Стефан е един от най-образованите и ерудирани български духовници. Завършил е Киевската духовна академия през 1904 година, специализирал е философия и литература в Швейцария. Оставя след себе си доста духовно завещание от книги, проповеди и публикации. Известен е като невъздържан оратор с цветисто и въодушевено слово.
Стефан Попгеоргиев Шоков е роден в сърцето на Родопите, в китната Широка лъка, на 7 септември 1878 година. Стоян поп Георгиев Шоков е наследник на духовник – поборник за жанр и религия, и внук на божигробския хаджия Стоян.
Първоначално учи в родното си село, а по-късно продължава в село Орехово, Чепеларско. През 1896 година приключва с отличие Духовната семинария. Започва да работи като преподавател в село Солища. През 1900 – 1904 година следва в Киевската духовна семинария. Връща се в България и стартира работа като преподавател, а по-късно преподава в Цариградската духовна семинария.
През 1913 година се открива в София, където се намира и седалището на Екзархията. Продължава образованието си, като учи богословие в Женева и пази докторат по философия и литература във Фрибургския университет в Германия.
От 1921 година с ръкоположен за Маркианополски свещеник, а една година по- късно е определен и за Софийски митрополит.
Известен е като невъздържан оратор с цветисто слово. За ораторските му умения го наричали Стефан Златоуст .
През 20-те и 30-те години на ХХ век софийският митрополит Стефан се трансформира в една от най-изтъкнатите фигури в духовния, политическия и обществен живот на България. По време на войната той е неприкрит зложелател на българския съюз с Германия. В своите публикации в пресата прави унищожителна рецензия на Хитлер и нацистите, както и на цензурата върху публикациите му. „ Не е правилно, че съм антинемски надъхан. Аз съм обожател на доста германци, като Стефан Цвайг, Томас Ман, Якоб Васерман.
По време на полемиките, извършени в българския парламент през втората половина на 1940 година на антисемитския Закон за отбрана на нацията, който ще ограничи законните права на българските евреи, Стефан като член на Светия синод на Българската православна черква показва своето несъгласие. На 15 ноември 1940 година Светия Синод праща петиция към българското държавно управление за лекуване на българските жители от еврейски генезис, както биха създали за българите християни. Петицията е подписана от всички столични епископи, в това число и от пловдивския митрополит Кирил, който през 1938 година написа пасквил, осъдителен антисемитизма.
На 22 февруари 1943 година е подписано съглашението Белев – Данекер за депортацията на 20 хиляди евреи към лагерите на гибелта. В началото на март, когато Стефан е осведомен за идното депортиране на първите 8 хиляди евреи от старите територии, в това число повече от 800 евреи от София, той притиска цар Борис да анулира заповедта. Стефан заплашва, че ще отвори вратите на църквите и манастирите за заслон на евреите.
На 2 април 1943 година Стефан приканва Светия синод на пленарна сесия, на която се взема решение да се стачкува пред министър Габровски, като се показва, че Църквата не утвърждава Закона за отбрана на нацията, който се е трансформирал в инструмент за „ ограничение и гонение на еврейското малцинство в нашата страна. Нашите хора не могат да понасят неправда, свирепост и принуждение против никого ”. Изправени пред опасността за депортация на софийските евреи, Даниел Цион Хананел, дружно с двама други водачи на еврейската общественост – Адолф Чаймон и Менахем Мошонов търсят Стефан сутринта на 24 май 1943 година с цел да молят за неговата интервенция. Тъй като е доста обезпокоен от това, което чува от еврейските водачи, той отива незабавно в двореца.
На 24 май 1943 година в фамозната проповед в църквата „ Света Неделя “ екзарх Стефан издига мощен глас: „ Всеки, който посегне на български евреин, анатема ще провъзглася от този амвон! “
Още на същия ден славният ни екзарх, който има много мъчен и самостоятелен темперамент, праща депеша до цар Борис III. Обръщението му не е доста „ царедворско ”. Вместо да почне с „ Ваше Величество “, екзарх Стефан не се церемони: „ Борисе… Не преследвай, в случай че не искаш да бъдеш преследван. С каквато мярка въздаваш, с такава ще ти се въздаде. Помни, Борисе, Бог следи делата ти от небето. “ Това не му се вижда задоволително и след няколко дни Стефан приютява вкъщи си равина Фаринел от синагогата, като в това време популяризира циркулярно писмо до всички свещеници да не се позволява гонене на български евреи: „ Решението на държавното управление е в несъгласие на законите и правилата на нашата Църква и ни кара да предадем господ. “ В резултат на това полицията обискира офисите на Софийската митрополия на 28 май и задържа 386 заявки за промяна на вяра от възрастни и 104 деца.
На 23 юни Стефан оповестява на сътрудниците му за отправени закани към него от страна на профашисткото придвижване „ Отец Паисий ”, като декларира: „ Хората би трябвало да знаят, че страната не би трябвало да е добра към някои и брутална за други “.
В интервала сред двете международни войни Софийският митрополит Стефан се утвърждава като една от най-харизматичните и мощни персони в Св. Синод и напълно се посвещава на две основни дела: грижата за съветските бежанци у нас и изобличаването на болшевизма и тоталитаризма. Той е един от най-активните духовници в делото за спасяването на българските евреи. Паметно е неговото слово след молебена по случай 24 май през 1943 година, в което жигосва проекта за депортация на еврейското население.
„ Малцинствени въпроси – гърми гласът на Стефан – под българската държавна стряха не съществуват, тъй като българинът е търпелив и главният му закон е свободомислещ, с цел да осуетява капризите на малцинствата и господството на болшинството . В светлия популярен ден на Просветителите ни аз апелирам тия, които направляват държавния ни транспортен съд, да отстранен всяка политика на отчуждаване, разделяне и гонение. Нека бъдем почтени на Завета, който, като ни роди духовно, издигна България в нивото на Евангелската истина, с цел да бъде и пребъде културно-просветна и демократично оградена и дисциплинирана страна “.
Третият и финален екзарх в българската история Стефан управлява Българската православна черква на този пост единствено три години и половина – от 21 януари 1945 до 6 септември 1948 година. Преди това в продължение на 23 години той е Софийски митрополит и основна фигура в църковния и публичен живот на Третото българско царство. Но не с блестящото кариерно израстване е забележителна неговата персона, а с рядкото съчетаване на църковно схващане с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа диря.
„ Мерзостта на запустението, с нечуваното безсрамие навлезла в светилището, мощно ме угнетява и ужасява, а нямам камшика, с цел да пъдя и прогоня чинителите на мерзостта. Дотегнаха ми карнавалните и панаирските пиршества, а не мога да отговоря на недоумението: какво да се прави, щото цирковото великолепие да се отстрани от самодоволството среди феодалите, които въздигат буквата, а убиват духа на Евангелието. За това педантизъм и фарисейско благочестие пострадвам. Страданието ми се показва в безмълвие. По-рано се молех, а в този момент единствено тъгувам. Очите ми са в небето, а сълзите в сърдцето. “
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ