Инквизицията - факти, митове и истини
Самата дума Инквизиция провокира чувство за зло, изтезание и боязън. Дори и да знаете какво е това или единствено да сте чували това разбиране, сигурно ще извършите вярна асоциация.
Всъщност Инквизицията е звено, основано от Католическата черква за гонене и наказване на тези, които популяризират някаква разкол и са нейни почитатели. Съществували са римска, португалска и испанска Инквизиция. Първата от тях – тази в Римската империя, е основана от папа Инокентий III. Лицата, които ставали членове на тази организация, се избирали от папата, следвали неговите заповеди и отговаряли само пред него.
Инквизицията е преследвала еретици в продължение на епохи. Най-запомняща се и страшна била тази в Испания, отнемайки живота на 32 000 души.
След като инквизиторите отивали в някой град, те известявали за наличието. Щом до тях достигнел слух за разколник, в началото му давали опция да признае, че е подобен, и в случай че го направил, се разминавал единствено с леко наказване – пердах. Който отричал, обаче, бил подлаган на свиреп мъчения, които в последна сметка водили до гибел.
Разбира се, никой не бил заклеймяван с името „ разколник “ без правосъден развой, само че в тези времена, когато искаш да натопиш някого, това ставало извънредно елементарно. Ето за какво много почтени хора също загубвали живота си.
Инквизиторите имали извънредно право – никой не може да ги съди за дейностите им. Само папата можел да ги отлъчи от църквата, само че вероятността това да се случи била минимална. Всички таили боязън към тях.
През 1245 година папа Инокентий IV дал правото на членовете на институцията взаимно да си опрощават греховете. Те можели да се явяват пред папата тогава, когато изискат. Никой нямал право да пречи на активността им, тъй като със гибел се наказвал освен той, само че и неговото поколение.
През 14-ти век в помощ на инквизиторите били предопределение специалисти, които имали задължението да основават и оформят обвиняванията и присъдите. Появили се и нови длъжности – нотариус и поемни лица, чиято задача била да наблюдават за безпристрастност по време на правосъдния развой. Други чиновници в Инквизицията изпълнявали функциите на доктор, главорез и прокурор и се употребили с огромно почитание. Прокурорът бил обвинител, лекарят се грижел обвиненият да не почине, а палачът – противоположното.
Инквизиторите имали хора, които като техни секрети сътрудници следили и докладвали. Те били на всички места – както в простолюдието, по този начин и в аристокрацията. Основната им задача била да накарат обвинените да се разкаят и да признаят постъпката си, сключвайки помирение с църквата. Онези, които отказвали да го сторят и били осъждани на гибел, били съпровождани до кладата от въпросните сътрудници, които се наричали още „ родственици “ на инквизиторите. Последните също имали всеобщи права и не можели да бъдат наказвани. Имали право да носят и оръжие със себе си.
През 1480 година Инквизицията се трансформира в кралско институция – т.е., религиозната и държавната власт се обединили. Това се случило при ръководството на краля на Испания Фердинад и кралица Изабела. Само през първите 18 години след учредяването ѝ са убити и изгорени на класа повече от 10 хиляди еретици, включително мюсюлмани и евреи, приели скрито християнството.
През 1478 година, отпред с Томас де Торквемада, който бил духовник, била сътвори Трибуната на Кастилията, чиято цел била да гони ересите. Бил определен един Велик инквизитор, чиято отговорност била да показва останалите съгласно териториалния симптом. През 1483 година институцията се популяризирало в Каталония, Арагон и Валенсия. В края на същата година император Фердиданд II Арагонски вкарва Върховен съвет на Инквизицията. Една от дилемите му била изземане на имуществото на еретиците.
Бил формиран специфичен указ, съдържащ 307 признака, по които може да се разпознаят хората, изповядващи християнската вяра. Всички били обзети от боязън. Гражданите разполагали със период от 30 дни, в които да посочат тези, които съгласно тях изповядват юдаизъм. Свещеникът-инквизитор Томас де Торквемада бил виновен и за основаването на Кодекс на Инквизицията, който съдържал цели 28 раздела с указания за целия развой по разкриване и наказване на еретиците.
Римската инквизиция преследвала както еретици, по този начин и хора, занимаващи се с протестанство, вещерство, осквернение, неприятен морал, склоняване към юдаизъм след приемане на християнство и други. След 1567 година Инквизицията се намесва и с въпроси, свързани с вълшебства, просвета, суеверия, любовни връзки. Чрез наказванията, които налагали, инквизитори считали, че лекуват хората от тези техни пороци. Тя популяризирала въздействието си и в Европа, в това число и във Франция.
Основната цел на Римската инквизиция била да се опълчва на възгледите на Мартин Лутер и лутеранството в Италия.
Испанската инквизиция се състояла от двама инквизитори, един обвинител, двама секретари, един браник, един офицер, един магистрат, един доктор и един надзирател. Организацията се считала за свещена и всички останали управляващи били под нейния надзор.
Краят на Испанската инквизиция настава през 1826 година, която се състои последното изгаряне на клада, а няколко години по-късно, през 1834 година, тя дефинитивно е неразрешена и отстранена.
Ето още няколко обстоятелството за Инквизицията:
По подигравка на ориста задачата на институцията била да се избегне гибелта. Членовете ѝ желали да накарат еретици да си признаят и да се разкаят, с цел да не се стига до обществено оскърбление и загуба на живот.
Когато това не се случвало обаче, хората, занимаващи се с разкол, били залавяни и хвърляни в тайния затвор на инквизиторите. Там те били изцяло изолирани от света на открито – влажна, мръсна и тъмна килия без храна, постоянно без вода, с окови или белезници. Освен арест обвинените били подлагани на изземване на имуществото, с което да платят храната и престоя си в пандиза. По-заможните еретици се употребили с привилегии – те можели да си платят за прислуга, която да подготвя храната им и да ги обслужва, само че при едно изискване – прислужниците трябвало да бъдат при тях от самото начало, т.е. в пандиза.
На пандизчиите било неразрешено да поддържат връзка между тях. Освен юристи никой нямал достъп до тях. Имали право да се изповядват, само че не и да получат амнистия, в случай че не са на смъртен одър. Те нямали право и на очевидци, с които да се пазят.
Разпитът на обвинените прекосявал пред съдии. Въпросите, които се задавали, били свързани с техните родственици, фамилии, родители, място на раждане и израстване, уточняване на мястото и времето, в което са се изповядвали последно и през кого. Правили се инспекции на съществени молебствия. След този увод идвало време за същинската част, а точно повода, заради която хората били арестувани. Те били подканвани да си признаят провиненията.
Всеки бил отговорен до доказване на противното, а това не била лека задача. Инквизиторите знаели по какъв начин да получат мечтаното – самопризнание от обвинения. Точно това ги карало да наподобяват почтени и да провокират почит у другите. Те прибягвали и до хитрости – провокатори, които обърквали арестуваните, или се правили на техни доброжелатели. Използвали даже фамилиите им единствено и единствено да получат заветното самопризнание.
В случай че нищо от това не пособие и обвинените не свеждали глава, те били подлагани на мъчения. Били им показвани уредите за мъчения, били унизени и душевен. Честа процедура била и оставянето на пандизчията без вода и храна. Важно обаче било подсъдимият да бъде изпратен към кладата здрав, тъй че лекарят имал дейна роля по време на престоя на пандизчиите в килиите.
Крайният резултат можел да се развие по два метода – добре или зле за инквизиторите. Затворникът може да се признае за отговорен и да се отхвърли от ереста или да продължи да твърди, че е почтен и да бъде наказан на гибел. Второто, несъмнено, характеризирало триумфа на инквизиторите.
Горенето на клада се правило на естрада пред погледите на всички хора. Това било нещо като празник, че светът се отървава от един разколник. В случай че индивидът не успее да доживее до кладата, тялото му било изгаряно.
Кладата се употребила и като средство за избавяне от неугодните за Църквата трудове и съчинения.
