Проф. Самуил Рефетов: Да дадем шанс на любопитството
Проф. Самуил Рефетов получава международна популярност с изобретение, което трансформира съществени показа в медицината при диагностика и лекуване на болести на щитовидната жлеза. Синдромът на Рефетов е прочут на експертите и поради него е притежател на влиятелни интернационалните награди. Номиниран е за Нобелова премия, само че избира да приказва повече за проучванията си, в сравнение с за получените самопризнания. От средата на предишния век живее и работи в Америка, желанието му да помогне най-много на младите учени у нас е все по този начин живо.
Роден е на 11 юли 1937 година в Русе, където учи във френското католическо учебно заведение " Санта Мария ". Семейството му е насила да емигрира, когато е едвам 12-годишен. Първоначално се откриват в Белгия, където бъдещият академик приключва колеж. Остават там пет години, след което отпътуват за Канада. В Монреал приключва биохимия, а по-късно медицина. По-късно любовта към науката го води в Лос Анджелис, в Бостън - в Харвардския университет, а от 1969 година живее и работи в Чикаго.
Голямото му изобретение се ражда преди половин век, от срещата на голямата му ученолюбивост и необяснимо към оня миг заболяване. Мексиканско семейство страда от болест на щитовидната жлеза, която буди неразбиране измежду лекарите. Симптомите са като при ниско равнище на хормоните, само че проучванията демонстрират, че равнището е високо. След поредност от изследвания младият академик открива, че хормонът не работи непосредствено върху тъканите, а съществуват рецептори, посредством които той се усвоява. Оказва се, че в тази ситуация с мексиканското семейство те не действат обикновено. Това трансформира съществуващите тогава показа в ендокринологията. Сега болестта се назовава Синдром на Рефетов.
Но да се стигне до това изобретение, години наред проф. Рефетов учи механизма му. През 1989 година открива, че то се предизвиква от генетична разновидност, нарушаваща фунцията на рецептора за хормони на щитовидната жлеза. Значимостта на откритието е основна и естествено му носи номинация за Нобелова премия, която заради процедурни особености е направена от датски учени. Попитан за това проф. Рефетов споделя: " Номинациите в медицината и физиологияга са секрети, не се знае. Те се разгласяват 50 години след номинацията. Така постоянно хората умират преди да знаят че са номинирани. Но това не е значимо. "
Той продължава да изследва нови генетични разновидности.
От 1977 година е постоянен професор по медицина, също и специалист по ендокринология, педиатрия и генетика.
През годините пази скъпи мемоари за родината си. След измененията нееднократно идва в България и поддържа контакти с научните среди с вярата да помогне за развиването на българската просвета. Смята, че казусът е не толкоз във финансирането, колкото в системата, която би трябвало да се промени.
Сега е измежду създателите на научния център за подготвеност по бионанофотоника " Джон Атанасов ", който ще сплоти напъните на одобрени български учени от чужбина, Софийския университет, научни групи от Българска академия на науките, здравна академия и младите ни очаквания в науката. Начинание при което учени с интернационален опит и самопризнание възнамеряват да развиват и ръководят проучвателен планове у нас дружно с българските си сътрудници.
Щастлив е, че още веднъж е намерил своя другар от детството инж. Веселин Петров, с който са били разграничени в годините на Желязната завеса.
Баща е на три деца (вече имат българско гражданство) и се радва на петима внуци.
Когато започваме диалога, се очаровам на това че е съхранил българския си език (след десетилетия в чужбина!), в който от време на време прозвучават красиви старинни думи.
Проф. Рефетов изяснява с усмивка:
С родителите си разговарях на български. Те се поминаха. Майка ми живя 91 години. Сега имам съученик, с който си приказваме веднъж на седмица. С Веселин Петров бяхме съученици във френското учебно заведение в Русе, бяхме другари. Загубихме се, откакто напуснах България. Ние си пишехме, само че имаше цензура. Отначало писмата започнаха да идват със заличени редове, с черни линии. Но какво толкоз си пишехме? Ние бяхме на 14 години! След това писмата стопираха. Петдесет години по-късно той ме откри. Излезе една публикация за мен, той я видял и ми се обади по телефона. Оттогава си приказваме по един път на седмица. Виждаме се. В музея в Русе на 9 юни откриха галерия, отдадена на учебното заведение ни. Бях там.
Как стартира пътят Ви в науката?
Като студент мислех да стана доктор мисионер в Африка. Моят воин беше Алберт Швайцер. Но стана друго. Получих една стипедния (бях в Канада и към този момент имах канадско гражданство), с цел да изучавам тропическа медицина в Лондон. Но в Народното събрание един от депутатите попита: " Ние имаме ли тропически заболявания? Като нямаме, за какво даваме стипендии на канадци да специализират тропикална медицина? " Получих едно писмо от министерството, в което споделяха - съжаляваме, само че блокираме стипендията Ви. Трябваше да си намеря работа, гледах разгласи в научните списания и открих едно място в Лос Анжелис. Отидох там и по случайност попаднах на мексиканско семейство с болест, която не можеше да се разбере каква е. За това беше първата ми научна публикация - с концепцията, че има рецептори на хормоните. Преди това се смяташе, че хормоните работят непосредствено, отиват напряко в тъканите.
Това е огромното Ви изобретение...
Това беше моето изобретение, нарекоха го Синдромът на Рефетов. През 1964 година, бях млад на 27 години - стажант. И си давам сметка че в случай че не ми бяха дали опцията да продължа работата, нямаше да реализира триумф. В болничното заведение имаше един доктор, Лорен Де Унд. Разбра, че е нещо забавно и ми оказа помощ да получа малко финансиране (не си припомням тъкмо какъв брой, към 500 долара), с цел да мога да върша разбори. Тогава нямах персонална лаборатория и трябваше да се заплати на други лаборатории. Така, когато се реалокирах в Бостън, в Харвард, към този момент имах научни резултати.
Какво е належащо на младите учени, с цел да реализиран триумф? Освен разсъдък.
Разбира се, нужна им е опция да осъществят знанията си, да ги приложат в практиката. За това, несъмнено, България би трябвало да им даде опция. Те могат да отидат в чужбина, да научат нови техники, нови хрумвания, само че би трябвало да има условия, с цел да желаят да се върнат. Като отидат в чужбина и ги видят, че са доста положителни, им дават опция там. И те си споделят - за какво да се върна, откакто мога да напредна по-добре където съм? Това е казусът. Младите хора би трябвало да имат опция да се развиват независимо, да не бъдат изцяло подвластни от професорите, каквато е в този момент системата освен в България, само че и в Европа. В Чикаго, в моята научна група аз имам асистент-професор. Тя изиска финансиране и го получи. И аз желаех, и аз получих. Но при положение, че не получа финансиране, тя взема моята лаборатория. Това несъмнено не е добре за мен, само че мисля, че за системата е доста добре. Така в сходна система, когато бях млад, съумях да се развия и да напредна.
Какво друго би трябвало да се промени в системата?
Възможностите за научни проучвания не трябва да зависят от политическите партии. Единственият метод това да стане е посредством финансова самостоятелност. Парите да се разпределят от самостоятелен комитет, единствено на научна база, да се извади всякакво политическо користолюбие. В България има Българска академия на науките и БАНИ. Едните получават пари, другите не получават. Това не съществува в други страни. Аз не споделям, че БАНИ е по-добра от Българска академия на науките и въпросът не е толкоз в парите. Защо една страна от 7 милиона души да има две академии? Това демонстрира че, има потребност системата да се смени, да има един образец на високо равнище. Академията да даде образец. Разбира се, по-важното е в България да се построи система в поддръжка на младите и интензивно работещите. Мисля, че в медицината към 50 на 100 от младите напущат страната. Медицинското обучение е положително в България, те са доста добре готови. Познавам най-малко петима, които са работили с мен - имат доста хубава подготовка. Но те нямат вяра за бъдещето в България. За да им кажем " останете в България ", би трябвало да има нещо съответно. България би трябвало да помогне посредством фондове и освен с това, а с създаване на цялостна система, която да дава на младите и надарени учени вероятност за бъдещето. Това е, което би трябвало да се усъвършенства. И това е нещо, за което аз бих желал да оказа помощ.
Как бихте желали да помогнете?
Не да ги привличам да дойдат в моята лаборатория, да излязат от България, а противоположното - аз да дойда в България. Аз съм подготвен да направя каквото мога, да оказа помощ. Моят интерес е повече да видя младите тук да се развиват, да си основат път. Моята стратегия не е толкоз значима, значимо е България да стартира тази стратегия, тъй като аз няма да бъда тук още доста години.
Това ли Ви накара да подкрепите основаването на бъдещия теоретичен център за подготвеност по бионанофотоника Джон Атанасов? Защо станахте част от самодейността?
Защото имам вяра, че мога да оказа помощ. с присъединяване си в тази самодейност. Начинанието е положително, с цел да може учени с опит отвън България да се обединят с учените, които работят сега тук. Да вършат дружно планове, в които да включват младежи, най-вече от България. Целта е българската просвета да напрeдне. Младите хора в България, които са способни, да продължат и да оказват помощ за напредъка на българската просвета. Това е желанието ми от 15 години, откогато пристигам в България. Защото без младежи нищо в науката няма да напредне, старите си отиват а построяването на нови е фрагменти е дълъг развой.
Следва продължение.
Роден е на 11 юли 1937 година в Русе, където учи във френското католическо учебно заведение " Санта Мария ". Семейството му е насила да емигрира, когато е едвам 12-годишен. Първоначално се откриват в Белгия, където бъдещият академик приключва колеж. Остават там пет години, след което отпътуват за Канада. В Монреал приключва биохимия, а по-късно медицина. По-късно любовта към науката го води в Лос Анджелис, в Бостън - в Харвардския университет, а от 1969 година живее и работи в Чикаго.
Голямото му изобретение се ражда преди половин век, от срещата на голямата му ученолюбивост и необяснимо към оня миг заболяване. Мексиканско семейство страда от болест на щитовидната жлеза, която буди неразбиране измежду лекарите. Симптомите са като при ниско равнище на хормоните, само че проучванията демонстрират, че равнището е високо. След поредност от изследвания младият академик открива, че хормонът не работи непосредствено върху тъканите, а съществуват рецептори, посредством които той се усвоява. Оказва се, че в тази ситуация с мексиканското семейство те не действат обикновено. Това трансформира съществуващите тогава показа в ендокринологията. Сега болестта се назовава Синдром на Рефетов.
Но да се стигне до това изобретение, години наред проф. Рефетов учи механизма му. През 1989 година открива, че то се предизвиква от генетична разновидност, нарушаваща фунцията на рецептора за хормони на щитовидната жлеза. Значимостта на откритието е основна и естествено му носи номинация за Нобелова премия, която заради процедурни особености е направена от датски учени. Попитан за това проф. Рефетов споделя: " Номинациите в медицината и физиологияга са секрети, не се знае. Те се разгласяват 50 години след номинацията. Така постоянно хората умират преди да знаят че са номинирани. Но това не е значимо. "
Той продължава да изследва нови генетични разновидности.
От 1977 година е постоянен професор по медицина, също и специалист по ендокринология, педиатрия и генетика.
През годините пази скъпи мемоари за родината си. След измененията нееднократно идва в България и поддържа контакти с научните среди с вярата да помогне за развиването на българската просвета. Смята, че казусът е не толкоз във финансирането, колкото в системата, която би трябвало да се промени.
Сега е измежду създателите на научния център за подготвеност по бионанофотоника " Джон Атанасов ", който ще сплоти напъните на одобрени български учени от чужбина, Софийския университет, научни групи от Българска академия на науките, здравна академия и младите ни очаквания в науката. Начинание при което учени с интернационален опит и самопризнание възнамеряват да развиват и ръководят проучвателен планове у нас дружно с българските си сътрудници.
Щастлив е, че още веднъж е намерил своя другар от детството инж. Веселин Петров, с който са били разграничени в годините на Желязната завеса.
Баща е на три деца (вече имат българско гражданство) и се радва на петима внуци.
Когато започваме диалога, се очаровам на това че е съхранил българския си език (след десетилетия в чужбина!), в който от време на време прозвучават красиви старинни думи.
Проф. Рефетов изяснява с усмивка:
С родителите си разговарях на български. Те се поминаха. Майка ми живя 91 години. Сега имам съученик, с който си приказваме веднъж на седмица. С Веселин Петров бяхме съученици във френското учебно заведение в Русе, бяхме другари. Загубихме се, откакто напуснах България. Ние си пишехме, само че имаше цензура. Отначало писмата започнаха да идват със заличени редове, с черни линии. Но какво толкоз си пишехме? Ние бяхме на 14 години! След това писмата стопираха. Петдесет години по-късно той ме откри. Излезе една публикация за мен, той я видял и ми се обади по телефона. Оттогава си приказваме по един път на седмица. Виждаме се. В музея в Русе на 9 юни откриха галерия, отдадена на учебното заведение ни. Бях там.
Как стартира пътят Ви в науката?
Като студент мислех да стана доктор мисионер в Африка. Моят воин беше Алберт Швайцер. Но стана друго. Получих една стипедния (бях в Канада и към този момент имах канадско гражданство), с цел да изучавам тропическа медицина в Лондон. Но в Народното събрание един от депутатите попита: " Ние имаме ли тропически заболявания? Като нямаме, за какво даваме стипендии на канадци да специализират тропикална медицина? " Получих едно писмо от министерството, в което споделяха - съжаляваме, само че блокираме стипендията Ви. Трябваше да си намеря работа, гледах разгласи в научните списания и открих едно място в Лос Анжелис. Отидох там и по случайност попаднах на мексиканско семейство с болест, която не можеше да се разбере каква е. За това беше първата ми научна публикация - с концепцията, че има рецептори на хормоните. Преди това се смяташе, че хормоните работят непосредствено, отиват напряко в тъканите.
Това е огромното Ви изобретение...
Това беше моето изобретение, нарекоха го Синдромът на Рефетов. През 1964 година, бях млад на 27 години - стажант. И си давам сметка че в случай че не ми бяха дали опцията да продължа работата, нямаше да реализира триумф. В болничното заведение имаше един доктор, Лорен Де Унд. Разбра, че е нещо забавно и ми оказа помощ да получа малко финансиране (не си припомням тъкмо какъв брой, към 500 долара), с цел да мога да върша разбори. Тогава нямах персонална лаборатория и трябваше да се заплати на други лаборатории. Така, когато се реалокирах в Бостън, в Харвард, към този момент имах научни резултати.
Какво е належащо на младите учени, с цел да реализиран триумф? Освен разсъдък.
Разбира се, нужна им е опция да осъществят знанията си, да ги приложат в практиката. За това, несъмнено, България би трябвало да им даде опция. Те могат да отидат в чужбина, да научат нови техники, нови хрумвания, само че би трябвало да има условия, с цел да желаят да се върнат. Като отидат в чужбина и ги видят, че са доста положителни, им дават опция там. И те си споделят - за какво да се върна, откакто мога да напредна по-добре където съм? Това е казусът. Младите хора би трябвало да имат опция да се развиват независимо, да не бъдат изцяло подвластни от професорите, каквато е в този момент системата освен в България, само че и в Европа. В Чикаго, в моята научна група аз имам асистент-професор. Тя изиска финансиране и го получи. И аз желаех, и аз получих. Но при положение, че не получа финансиране, тя взема моята лаборатория. Това несъмнено не е добре за мен, само че мисля, че за системата е доста добре. Така в сходна система, когато бях млад, съумях да се развия и да напредна.
Какво друго би трябвало да се промени в системата?
Възможностите за научни проучвания не трябва да зависят от политическите партии. Единственият метод това да стане е посредством финансова самостоятелност. Парите да се разпределят от самостоятелен комитет, единствено на научна база, да се извади всякакво политическо користолюбие. В България има Българска академия на науките и БАНИ. Едните получават пари, другите не получават. Това не съществува в други страни. Аз не споделям, че БАНИ е по-добра от Българска академия на науките и въпросът не е толкоз в парите. Защо една страна от 7 милиона души да има две академии? Това демонстрира че, има потребност системата да се смени, да има един образец на високо равнище. Академията да даде образец. Разбира се, по-важното е в България да се построи система в поддръжка на младите и интензивно работещите. Мисля, че в медицината към 50 на 100 от младите напущат страната. Медицинското обучение е положително в България, те са доста добре готови. Познавам най-малко петима, които са работили с мен - имат доста хубава подготовка. Но те нямат вяра за бъдещето в България. За да им кажем " останете в България ", би трябвало да има нещо съответно. България би трябвало да помогне посредством фондове и освен с това, а с създаване на цялостна система, която да дава на младите и надарени учени вероятност за бъдещето. Това е, което би трябвало да се усъвършенства. И това е нещо, за което аз бих желал да оказа помощ.
Как бихте желали да помогнете?
Не да ги привличам да дойдат в моята лаборатория, да излязат от България, а противоположното - аз да дойда в България. Аз съм подготвен да направя каквото мога, да оказа помощ. Моят интерес е повече да видя младите тук да се развиват, да си основат път. Моята стратегия не е толкоз значима, значимо е България да стартира тази стратегия, тъй като аз няма да бъда тук още доста години.
Това ли Ви накара да подкрепите основаването на бъдещия теоретичен център за подготвеност по бионанофотоника Джон Атанасов? Защо станахте част от самодейността?
Защото имам вяра, че мога да оказа помощ. с присъединяване си в тази самодейност. Начинанието е положително, с цел да може учени с опит отвън България да се обединят с учените, които работят сега тук. Да вършат дружно планове, в които да включват младежи, най-вече от България. Целта е българската просвета да напрeдне. Младите хора в България, които са способни, да продължат и да оказват помощ за напредъка на българската просвета. Това е желанието ми от 15 години, откогато пристигам в България. Защото без младежи нищо в науката няма да напредне, старите си отиват а построяването на нови е фрагменти е дълъг развой.
Следва продължение.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ