Причините, поради които хората започнаха да изживяват себе си като

Причините, заради които хората започнаха да изживяват себе си като членове на враждуващи племена, са все по този начин мистериозни. Беше време, когато хората търсеха самопризнание като обособени човеци, със своите лични качества и достижения. Както сподели в средата на 1960-те години Мартин Лутър Кинг: " Имам фантазия: моите деца да бъдат съдени не по цвета на кожата си, а по това, какви хора са ". Ние обаче живеем във време, в което хората към този момент не желаят да поемат сходна отговорност персонално за себе си. Искат да са част от някакъв колектив - кошер, мравуняк, стадо, глутница, племе.

Особено ясно това проличава в разликите сред фотосите, правени из улиците на арабските столици през 1960-те и 1970-те години и облиците от същите тези улици през днешния ден. Навремето дамите и мъжете там изглеждат като своите връстници из цялото северно (християнско) полукълбо. Те желаят да бъдат разпознавани като човеци, да бъдат хвалени за личните си достижения и осъждани за личните си провали. Това са бабите и дядовците на днешните мюсюлмани, доста от които на собствен ред шестват из улиците си като взаимнозаменяеми създания (жените даже наподобяват еднакво), от дълго време отказали се да бъдат човеци, потънали в топлото тресавище на колектива. Те към този момент не желаят да бъдат приети или осъждани като индивиди; те желаят самопризнание като част от племе. Същото, въпреки по-малко очевидно, вършат доста от днешните жители на северното полукълбо - онези, които приказват не за права и свободи, а за " Бог, семейство, родно място ". Гордостта от себе си бе заместена от гордостта от племето. 

Кога стартира всичко

Горе-долу знаем кога това стана очевидно: след Ислямската гражданска война в Иран от 1979 година при арабите и след 11 септември при християните. Знаем и кои хора са изключително податливи: уплашените, бедните, неинтегрираните, афектираните. Не знаем обаче отговора на огромния въпрос: Защо?

Отговорът на огромните въпроси нормално се оказва заровен в света на огромните мисли, а тях можем да намерим най-вече на терена на философията. В случая - при философите от класическите времена на Просвещението и най-много при Хегел.

Когато Хегел стартира да разгласява своите най-влиятелни книги, философията е разграничена на две. Едната група, последваща Кант, твърди, че обществото е просто общ брой от свободни човеци, които вземат своите решения сами и носят отговорност за техните последици. Другата група, водена от Фихте, твърди, че хората не живеят в индивидуалистични общества, а в " национални култури ", всяка от които има личен образ и хората са представители точно на него, а не толкоз на себе си. От първата група произлезе демократичната народна власт, в която продължаваме да живеем, най-малко като законодателство и институционално устройство. От втората група се родиха днешните популистки (всъщност провинциални) национализми.

Още през 1807 година обаче Хегел предлага трета позиция, която става преобладаваща след Втората международна война и структурира обществото и неговите хрумвания във втората половина на 20 век. Тази позиция е въплътена в концепцията за " признанието ". Хората, споделя Хегел, са доста повече от това да бъдат просто представители на народната си просвета: те въпреки всичко са рационални и свободни същества, а затова - индивиди. Но те не взаимодействат на правилото на сблъскващи се и разпиляващи се билярдни топки. Те въпреки всичко образуват общности, стъпили върху взаимното самопризнание.

Това самопризнание е съединителната тъкан точно на модерното общество, в което всички са свободни и следователно равни. Няма по какъв начин да има самопризнание сред стопанин и плебей (или обратното), защото те не са равни. Аз знам, че живея по един важен метод едвам тогава, когато намеря непринудено и свободно изразено самопризнание от страна на някой, който е като мен - нито ми е стопанин, нито ми е плебей.

Така дефинирана, концепцията за признанието прецизира и прави по-влиятелна концепцията, развивана още от Аристотел и от Адам Смит, че в основата на обществото е благосклонността сред хората и готовността им да си оказват помощ без мисъл за облага. Там, където сходна благосклонност отсъства - там няма общество, а перманентна война на всеки против всеки. Крайната спирка по този маршрут са днешните Сирия, Сомалия, Русия и сходни.

" Ти ще си някой, с който ще можеш да се гордееш "

Като всяка изключително удачно дефинирана концепция, концепцията за признанието поражда лична социална действителност - онова общество, което нарича(х)ме " меритократично ". Едно меритократично общество ни оповестява следното: " Ти, както и всички останали хора, имаш цялостен набор от качества, свойства и капацитети. Ако положиш съответните старания и ги развиеш, ще постигнеш триумф. С триумфа ще пристигна признанието. Ти ще си някой, с който ще можеш да се гордееш ".

Доста хора в последните години пишат за " края на меритокрацията ". Според тях тази социална действителност завърши, когато хората се усетиха, че колкото и старания да поставят, постоянно ще има дребна група други хора, които ще са родени с привилегията да поставят по-малко старания, само че да реализират доста повече. Тезата е, че по този начин излъганото болшинство някъде в края на 20 век се е обидило на привилегированото малцинство. Отказало се е да следва меритократичната концепция за постигането на самостоятелен триумф и самопризнание и се е вляло в най-близко намиращия се колектив, нормално - религията, етноса или националността.

Нещо такова в действителност се случи в последните двадесетина години, само че не съм сигурен, че повода е обидата на полагащото старания болшинство към привилегированото малцинство. Доколкото мога да се ориентирам, става дума за относително ненадейно (т.е. в мащабите на историческото време) решение от страна на мнозинството да приключи полагането на старания. Да престане да търси самопризнание на личните достижения на правилото " Аз съм Иван и се гордея със личните резултати " ; и да се отдаде на безпределно по-лесното търсене на самопризнание като част от племето – самопризнание, което не изисква полагането на лични старания: " Аз съм никой и не съм постигнал нищо, само че се гордея, че съм българин и също така Македония е наша ".

Наложително е да създадем нещо преди племената, на които сме се разделили, да се сбият между тях и да отпочнат онази " война на всеки против всеки ", която настава при неналичието на общество. А с цел да разберем, какво би трябвало да вършим, първо би трябвало да уточним повода за отхвърли от меритокрацията, т.е. от овеществената Хегелова идея за признанието.

Ако са прави болшинството от пишещите по тематиката, отговорни са малцината привилегировани, които обезсмислят самата концепция за достижения посредством лични старания. Какво обаче деяние би следвало от сходна констатация? Ясно е какво: да премахнем привилегированото малцинство, с цел да не нервира останалите. Да, това малцинство - онези 10 %, които управляват по-голямата част от световното благосъстояние - е извънредно дразнещо. Но човечеството към този момент се е опитвало да реализира правдивост за болшинството посредством премахването на дразнещи малцинства и резултатът постоянно е бил пагубен за всички забъркани.

Според мен няма потребност да се стига до повтаряне на сходни произшествия, защото повода не е в 10-те %. Те просто се възползваха от бъркотията, с цел да усилят благосъстоянието си за сметка на болшинството. Самата неразбория обаче беше породена от неочаквания отвод на болшинството да продължи да поставя старания.

Пак стигаме до въпроса за какво. Но към този момент знаем къде горе-долу да търсим отговора. На първо четене отговорът в най-груби линии още веднъж се намира на терена на философията; следва той да бъде уточнен върху тези терени (социологически, политически, културен) от които може да бъде извлечена стратегия за деяние.

За ролята на образованието

Признание е допустимо единствено сред човеци, които са в равна степен свободни и рационални. Според Хегел рационалността и свободата не се случват от единствено себе си. Самите те са артикул на генерации положени старания. А всяко нещо, реализирано с старания, изисква още старания да бъде поддържано. Отслабнат ли напъните, постигнатото се разпада. А съгласно всички съществени философи от Платон насам напъните, нужни за образуването на хора, разбиращи за какво би трябвало да се поставят старания, е въпрос на обучение и на образование. Тук е заровено кучето.

През 1990-те години се случиха две произшествия в образованието. В някогашния така наречен Източен блок то просто се разпадна. След края на " действителния социализъм "  никой не знаеше какво би трябвало да научават децата и с каква цел. Затова по-късно образованието деградира до национално-племенни викове, подтикващи към враждебно и племенно държание. Домашното образование също се разпадна, защото старите полезности изтляха, а това, което ги наследи в действителния живот на хората бе господството на грубата мощ, нахалството и простащината -  " мутренското десетилетие "  на 1990-те.

На Запад образованието не се разпадна, само че мутира, промени самата си същина.

Още от времето на Платоновата Академия е ясно, че образованието има за цел постигането на две съществени неща: първо, снабдяването на младежа с задоволително познания, настройки и привички, с цел да може да реализира задачите си, да гледа семейство и ръководи стопанство по един рационален начин; второ - снабдяването на младежа с задоволително познания, настройки и привички, за да може да води благодетелен живот, потребен освен за него, само че и за общността.

Накратко: в случай че рационалността и свободата са плод на старания, то образованието е теренът на тези старания. Там се образува видът човек, кадърен да поставя точно тези старания. Преди да изградиш свободно и рационално общество, би трябвало да изградиш свободни и рационални (и добродетелни) хора.

И по този начин - до към 1990 година. Някъде там образователите на Запада ненадейно взеха решение, че децата нямат потребност от създаване посредством полагането на старания. Те са си подготвени. Таман са си такива, каквито са. Целта, видите ли, на образованието било децата да " показват себе си ", да се " усещат щастливи "  и прочие

Никой не е благополучен, нито показва себе си, когато кълве синуси и косинуси. Напротив: това е голямо изпитание, носещо тежко злощастие за 11-годишните си жертви. Но то има цел. Тя не е да станеш царят на синусите и на косинусите, а да настроиш разсъдъка си по подобен метод, че след това да избираш да постъпваш рационално и отговорно тогава, когато по-лесно ти наподобява да постъпиш безразсъдно и безконтролно.

Този подтик няма да тръгне от българските земи

Лечението на " заболяването " през днешния ден е явно: Да бъде възобновена онази идейна, политическа и стопанска конструкция на обществото, в която полагането на съответните старания да може да бъде легитимирано като магистралния път към постигането на самопризнание.

Кой би трябвало да поведе този развой? Отговорът е явен: образователите, политиците, медиите. Като виждам обаче как тези дни доста от тях в България се упражняват по тематиката " машини и кодове ", опаковани като някакви врагове на българщината - поне за мен е явно, че този подтик няма да тръгне от българските земи.

***
Този коментар показва персоналното мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.