През месец юли 2019-та година отбелязахме цял половин век от

През месец юли 2019-та година отбелязахме цялостен половин век от първото стъпване на човешки крайник на Луната. В рамките на програмата “Аполо ” са осъществени общо шест пилотирани кацания на Луната, последното от които е през декември 1972-ра година. След приключването на програмата не просто се поставя завършек на екскурзиите до нашия натурален сателит, само че човек престава да пътува оттатък рамките на ниска околоземна орбита изобщо.

Защо се случи по този начин? Защо в продължение на половин век никой не се е завърнал на Луната? Хората, които си спомнят за тези славни години, към този момент остаряват. По-младите се съмняват, че въобще е имало лунни задачи. Даже позволяват, че всичко това е било грандиозна имитация, а фрагментите от експедициите са снимани в скрито кино студио.

Но дали? Ако сме по-мъдри, ще признаем, че в човешката история се е случвало неведнъж след историческо събитие да настъпи мъртвило и никой да не успее да повтори достижението дълго време по-късно. През 1911 и 1912 година Амундсен и Скот първи доближават до Южния полюс. Но минават повече от 40 години, преди нова експедиция да повтори достижението им – през 1958 от Едмънд Хилъри. През 1960 година батискафът “Триест ” с Жак Пикар и Дон Уолш доближава до най-дълбоката точка на океана – Челинджър Дийп в Марианската котловина. Но минават над 50 години, преди батискафът “Дийпсий Челинджър ” през 2012 година да повтори достижението. Подобни затишия са изцяло естествени и фактът, че през това време не се организират експедиции, не е индикатор, че човечеството забавя своето развиване. Нито че първите експедиции са фалшификат. Това се отнася както за експедициите на Скот и Амундсен, по този начин и за тази на батискафа “Триест ”. Същото се отнася и за задачите “Аполо ”.

И въпреки всичко, за какво половин век по-късно никой не е осъществил нова пилотирана задача до Луната? В тази публикация ще бъдат разказани другите фактори, които пречат на това да бъде осъществена нова експедиция.

След края на Втората международна война както Съединени американски щати, по този начин и Съюз на съветските социалистически републики се снабдяват с нови технологии и политиките на двете страни се преплитат в съревнование за все по-добро въоръжаване, което довежда до редица военни триумфи. За днешното потомство, което познава войната единствено от компютърните игри, е доста мъчно да си показа какво значи да живееш под опасност, че всеки един миг някой може да те нападне. Но към момента не са си отишли от тоя свят всички хора, които помнят същинското измерение на военната опасност. През 50-те години на предишния век както Съединени американски щати, по този начин и Съюз на съветските социалистически републики създават ракети със дарба да поразяват територия, намираща се на огромно разстояние от мястото на изстрелване. Надпреварата бързо се реалокира от Земята към ниска околоземна орбита, а по-късно към Луната и планетите. Космонавтиката става извънредно известна измежду обществото, а заради тази причина тя се оказва идеално поле за проява на софтуерно господство.

През 1966 година е пикът, когато Съединени американски щати дава пари за космонавтиката – 4.5% от общия бюджет, което е възлизало на $5.93 милиарда $ на година тогавашни пари. То се равнява на $43 милиарда днешни пари. След тази година никоя страна не е осигурявала толкоз доста средства за галактически полети. Днес НАСА получава под 1% от целия бюджет – към $18-19 милиарда годишно. И това е единствено финансовата страна. През 60-те години НАСА е работила по доста по-малко странични планове, с изключение на “Аполо ”. Днешната НАСА работи по Международната галактическа станция, роботизирани задачи до планетите, галактически телескопи като “Хъбъл ”, задачи за мониторинг на Земята. Много дребна част от средствата остават за пилотирани полети.

Няма да е пресилено в случай че кажем, че в случай че веднага се появи изненадващо Дядо Коледа и обезпечи посредством магия хардуера, който е нужен на НАСА, с цел да извърши пилотирана задача до Луната – ракети, лунни кораби, лунни модули, организацията отново няма да е в положение да го направи, тъй като оставащите й пари за пилотирана космонавтика даже няма да стигнат за употребата на хардуера.

През последните години някои лобита в НАСА се пробваха да обезпечат пари за нови лунни задачи, изтъквайки пред държавното управление напредъка на Китай. Но дума не може да стане за съпоставяне сред днешната китайска космонавтика и космонавтиката на Съюз на съветските социалистически републики през 60-те години на предишния век. Китай не се състезава – в противен случай, китайската космонавтика се развива доста постепенно и методично. Даже интервалът сред две пилотирани китайски изстрелвания възлиза на 2-3 години, а от време на време даже повече. Въобще не желая да подценявам достиженията на Китай – през последните 20 години страната изпрати хора в космоса, станахме очевидци на китайска галактическа разходка през 2008-ма, а през 2019-та година роботизиран уред на Китай извърши първото в историята на космонавтиката кацане на противоположната страна на естествения ни сателит. Да, по този начин е – това са огромни достижения. Но сред първия полет на китаец в космоса и първото китайско роботизирано кацане на Луната мина цяло едно десетилетие. Освен това китайците работят в съдействие с ЕКА и Русия, а не независимо, като състезатели. Условия за нова класическа конкуренция като тази през 60-те години няма. Дори когато приказваме за “надпревара ” сред частните компании в Съединени американски щати, тази дума е прекомерно мощна – въпреки че има конкуренция сред тях, компаниите действат доста деликатно и организират изстрелвания единствено когато са сигурни.

За да може да се реализира пилотирана задача до Луната или друга планета, е належащо да бъде издигната свръхтежка ракета. Няма по какъв начин да се избегне тази стъпка, в случай че не се предприеме градеж в космоса на обособените модули, след изстрелването им посредством по-малки ракети. Но имайки поради какъв брой постепенно протича един галактически градеж, в случай че съдим по проблемите, които породиха с структурата на Международната галактическа станция (която едвам претърпя злополуката на совалка и отсрочване с близо 6-7 години), не е чудно за какво галактическите организации заобикалят този вид. За предпочитане е галактическият транспортен съд да се изстреля едновременно с една огромна ракета.

Ракетата “Сатурн 5 ”, извела на път към Луната корабите “Аполо ”, е имала потенциал да повдига 140 тона в околоземна орбита. След нея незабавно се подрежда руската “Енергия ” с потенциал да извежда 100 тона в околоземна орбита. И двете ракети са пенсионирани преди десетилетия. Днес нито една от галактическите страни няма ракета, която да се приближава даже малко до потенциала на “Сатурн 5 ” или “Енергия ”.

През 2018-та година СпейсЕкс сполучливо изстреля ракетата “Фолкън Хеви ” – първата свръхтежка ракета на 21-ви век. Със своята товароподемност от 64 тона товар до околоземна орбита ракетата съществено отстъпва на “Сатурн 5 ” или даже на “Енергия ”. Теоретично е допустимо посредством две изстрелвания на “Фолкън Хеви ” да бъде изпратена пилотирана експедиция до орбитата на Луната, а посредством три-четири – до лунната повърхнина. За голямо страдание НАСА и до момента подценява “Фолкън Хеви ” не заради софтуерни, а заради политически аргументи. Агенцията избира да налива средства в доста по-скъпата и проектирана от Боинг ракета “Спейс Лонч Систъм ” поради нуждата да се пазят работните места от прекратената през 2011-та година стратегия “Космическа совалка ”, а не тъй като това е най-ефективният метод за изпращането на човек на Луната. Вероятно “Спейс Лонч Систъм ” ще проработи някой ден –  в плана към този момент са вкарани доста средства, а заради обстоятелството, че доста хора се изхранват от него, евентуално нито един политик няма да прекрати работата по ракетата. Очакванията са дебютният полет на “Спейс Лонч Систъм ” да е реалност през 2021-ва година, а новите пилотирани експедиции до Луната – през 2024-та, само че това едва ли ще стане в период – ракетата употребява остарели технологии и наследява минусите на галактическите совалки.

Ако изключим “Фолкън Хеви ” и “Спейс Лонч Систъм ”, за какво огромни ракети като “Сатурн 5 ” и “Енергия ” не се създават в днешни дни? Защото няма стопански обоснована потребност от тях! Нуждите на приложната космонавтика (която обезпечава спътници за военни цели, телевизия, интернет и метеорологични прогнози) се покриват идеално от ракетите с товароподемност 20-30 тона. Даже и последните биха могли да станат в близко бъдеще непотребни – с миниатюризацията на сателитните технологии към този момент се появиха профилирани ракети за микроспътници като “Електрон ” (която през 2018-та година бе въведена в експлоатация). Една ракета с товароподемност над 100 тона би имала единствено един евентуален покупател – искащият да организира междупланетни задачи. Нито една друга организация не би поискала да я купи.

Днес някои частни бизнесмени като Илон Мъск демонстрират прочут интерес към свръхтежките ракети. Понастоящем СпейсЕкс проектира такава ракета на име “Супер Хеви ”, която ще е в положение да изпраща оттатък рамките на околоземна орбита, до Луната и Марс, галактически транспортен съд на име “Старшип ”. Дали обаче тази идея ще откри своето приложение на пазара? Мъск има вяра, че това ще е по този начин – “Старшип ”, като се изключи че се обрисува да е фрапантно по-евтин заради обстоятелството, че ще е възвръщаем транспортен съд, може да заеме значима ниша и в региона на авиацията, осигурявайки пътнически свръхзвукови полети от един континент до различен за извънредно малко време – единствено за няколко минути! Точно по този начин – концепцията е “Старшип ”, с изключение на да лети до Луната и Марс, да прави къси “подскачания ” до космоса по суборбитална траектория, преминавайки от една точка на Земята до друга и по този начин превозвайки хора. Дали обаче концепцията ще проработи, остава да забележим.

Тази точка евентуално ще ядоса много хора. “Как по този начин ”, ще попитате вие, “как по този начин да няма научно обоснована причина? Не може да няма нови открития, в случай че изпратим нови пилотирани експедиции до Луната. Ще има, несъмнено! ” Вижте, не оборвам това, само че дано да погледнем действителността.

В рамките на шестте задачи “Аполо ”, завършили с сполучливо кацане на Луната, на Земята са доставени 380 кг лунни скали. Още към 326 грама са доставени на Земята от руските задачи “Луна ”. Днес, половин век по-късно, проучването на тези скали към момента води до появяването на нови научни открития – просто учим към този момент донесените скали с по-съвременни принадлежности. Предполага се, че научни публикации по лунните скали ще се пишат най-малко през идващите няколко години, а може би и през околните десетилетия. В теоретичен смисъл епохата “Аполо ” към момента не е завършила.

Все още има неотговорени въпроси за произхода и еволюцията на Луната. Но за тяхното изясняване е задоволително да се изпращат роботизирани станции, което е в пъти по-евтино. През миналите две десетилетия Европейската галактическа организация, Съединени американски щати, Индия, Китай и Япония съумяха да изпратят нови апарати до Луната, които обогатиха нашето знание. Те свършиха своите задания сполучливо, работейки единствено в безпилотен режим.

Тук е правилно да отбележим, че експедициите “Аполо ” са описвани жаргонно от научната общественост като задачи на “знамена и отпечатъци от обувки ”. Дейността на астронавтите се е свеждала единствено до това да разпростират научни принадлежности и да вземат проби от лунния грунт и лунните скали. Това все са неща, които елементарно се правят от луноходи и автоматизирани станции. За да се учи изцяло въздействието на лунната гравитация върху хората, животните и растенията са нужни лунни бази – нещо доста по-сериозно от “Аполо ”. За по-сериозно сондиране на лунната кора също са нужни лунни бази. Смислено е, може да се направи, само че сходна задача ще коства най-малко няколко пъти повече от “Аполо ”.

Като умозаключение по тази точка – няма кой знае каква научна изгода от това да се повтарят задачите “Аполо ”, само че с цел да се проведат по-сложни лунни задачи са нужни доста повече средства.

По тази точка към този момент е писано в публикацията “Защо напредъкът на човечеството се е забавил? “. Цитирам думите на Майкъл Ханлън: “Проектът “Аполо ” съвсем сигурно не може да се случи в днешни дни. Не тъй като хората не се интересуват от това да посетим Луната, а тъй като рискът (който се пресмята на няколко % смъртност при астронавти) е недопустим. Боинг е поел голям риск при създаването на 747, една чудесна машина, която била основана през 60-те години в границите на едвам пет години. Модерният му еквивалент – Ербъс А380 (който е единствено малко по-голям и малко по-бавен) бе пуснат в употреба за пръв път през 2005 година, цели 15 години след началото на плана ”… ”Светът през днешния ден е по-безопасен, по-здрав, по-богат и по-мил от това, което е бил преди. Близкото минало го описваме като тъмно, по-далечното минало – като непоносимо ”.

През последните няколко години станахме очевидци на някои големи достижения, които биха могли да доведат до гражданска война в пилотираната космонавтика. Едното беше появяването на частните възвръщеми ракети – суборбиталната “Ню Шепърд ” на Блу Ориджин и орбиталната “Фолкън 9 ” на СпейсЕкс. Другото бе началото на полетите на новите частни галактически кораби – “Крю Драгън ” на СпейсЕкс и “Старлайнър ” на Боинг. Изпитателните безпилотни полети на СпейсЕкс приключиха с безапелационен триумф, а тези на Боинг – с известни аномалии, само че в нито един от случаите не се стигна до злополука. Ако тези планове бяха създавани през 60-те години, безусловно щеше да станем очевидци на първите пилотирани задачи напълно при започване на полетните проби на “Крю Драгън ” и “Старлайнър ”. Даже не през чак толкоз далечното минало, приказваме за 80-те години, първите галактически совалки са изхвърчали още през цялото време с хора на борда, а не в безпилотен режим! Какво се случи в последните години? НАСА поиска СпейсЕкс да организира десетки полети на ракетата “Фолкън 9 ” в безпилотен режим, преди да утвърди ракетата за пилотирани задачи. Кому бе нужно това? Да, опасности има, явно е, че в случай че ракета претърпи повреда, както СпейсЕкс, по този начин и НАСА ще търпят пасиви и социална рецензия. След злополуката на совалката “Колумбия ” се надигнаха гласове, че пилотираните полети би трябвало да бъдат прекъснати, че са прекомерно рискови. Време е обществото да осъзнае, че с цел да има прогрес, би трябвало да се поемат избрани опасности. Ако се фокусираме прекалено много върху сигурността, тогава няма да можем да отидем на никое място – нито на Луната, нито до Марс.

Дори и да приемем, че през днешния ден нито една страна не желае да дава милиарди пари “нахалос ” за космонавтика, остава разновидността галактическите организации да одобряват дълготрайни тактики. Нека да предположим – в случай че през днешния ден бъде утвърдена за осъществяване лунна задача, до 15-20 години може и да се стигне до нейното осъществяване, като средствата ще се влагат поетапно, на порции.

Проблемът е, че галактическите планове стават жертва на упоритостите на доста политици. По време на епохата на Джордж Буш – Старши има предпочитание да се стартира стратегия за асимилиране на Луната и Марс. След него идва Бил Клинтън, който поставя точка на каквито и да е упоритости за полети оттатък околоземна орбита. Даже по негово време в НАСА е на практика неразрешено да се загатват Луната и Марс в техния проучвателен смисъл и избрани учени измислят ефвемизма “достъпни планетарни повърхности ”, когато се наложи да приказват за пилотирани задачи до тях. След Клинтън идва Буш-младши, който стартира програмата за завръщане на Луната “Съзвездие ”. Тя пък е прекъсната от Обама, който предлага човек да полети до метеорит. Накрая на власт се озовава Тръмп, който праща астероидните проекти на Обама в коша и Луната се връща на дневен ред.

В Русия ситуацията по никакъв начин не е розово. В началото на предишното десетилетие властта стартира да дава повече пари за космонавтиката и се заприказва за полети до Луната към 2030 година. Това в началото изглеждаше реалистично. Но икономическият климат се промени с налагането на наказания около рецесията в Украйна. Днес малко на брой са тези, които имат вяра, че Русия въобще може да извърши пилотирана задача до Луната в период в интервала до 2035-та година.

Китай има своите дълготрайни проекти за изпращането на човек до Луната в интервала сред 2030-та и 2035-та година, само че това ще стане единствено откакто страната построи огромна модулна станция в ниска околоземна орбита и добие опит с дълготрайни пилотирани задачи. Първоначално станцията трябваше да бъде издигната през 2018-та година, само че заради злополуката на тежкотоварната ракета “Лонг Марч 5 ” през 2017-та множеството от амбициозните проекти на Китай бяха сложени на пауза. В края на 2019-та година ракетата се върна в употреба, само че ще мине още известно време, преди космонавтиката на страната да се възвърне и да започне конструкцията на станцията.

Харесва ли ви или не, днешният фокус на пилотираната космонавтика е Международната галактическа станция. Нейната поява също е значително на шанс – появила се е единствено тъй като политическият климат за нейното раждане е бил подобаващ. Одобрението й е станало през 90-те години, когато Съюз на съветските социалистически републики към този момент се е разпаднал и Съединени американски щати решили да въвлекат Русия в нейната структура под политически претекст. Тогава руснаците нямали никакви пари и упоритости за каквито и да е галактически планове. С този ход била обезпечена опция на Русия да избави космонавтиката си, а американските политици играели тънка игра – надявали се, че ангажирани в Международната галактическа станция, руснаците няма да подкрепят тоталитарни страни с ракетни технологии.  Да, американците в действителност помогнали на руснаците, само че не заради достойнство, а заради геополитически ползи.

През 2011 година Международната галактическа станция беше приключена. Счита се, че за нейната структура са дадени над $100 милиарда. Това са доста пари и упованията на всяка държава-част от плана е парите да се възвърнат. Станцията сякаш се предвиждаше съгласно първичните проекти да съществува единствено до 2015 година, след което да се мисли за нов план, само че отлаганията в структурата и фактът, че към момента не е изпълнена научната й стратегия изцяло, докара до удължение на употребата й до 2024-та година. Почти са финализирани договарянията до идващото удължаване за 2028-ма година, а може и то да не е последното.

Това заслужава да бъде упоменато в обособена точка. През последните няколко години огромна известност набра концепцията, че Луната е източник на екологично чиста сила, тъй като на повърхността ѝ има хелий 3. Счита се, че този изотоп може да докара до създаването на безвредна енергетика посредством потреблението на фузионен реактор, тъй като не е радиоактивен и не води до появяването на рискови отпадни артикули.

Но най-вероятно тази концепция е плод по-скоро на мечти, а не на действителна просвета. И това го споделям не аз, а … Европейската галактическа организация (ЕКА). Все още не е основан хелиев фузионен реактор, от който сполучливо да се получава електрическа енергия по стопански преференциален метод. Конструиран е пробен тестов реактор във Фузионния софтуерен институт, само че до този миг този реактор към момента гълтам повече сила, в сравнение с създава. През 2007 година теоретичният физик Франк Клоуз заяви, че процесът е муден, енергоемък, изисква прекомерно висока температура и настрана от това към момента няма оценка какви са лунните ресурси от хелий 3.

Добавете към това и цената на галактическия полет. С галактическата совалка струваше към $20 000 $ да се качи в орбита един кг потребен товар. Това значи, че на даже и да съществуваше някакъв вълшебен апарат, който да може да преработва олово до злато в космоса, след продажбата на новополученото злато нямаше да се покрият разноските и това отново нямаше да обоснове нуждата от лунно миньорство.

Едно е галактическа организация или организация да обоснове лунното миньорство въз основата на сигурни обстоятелства, потвърдени от науката. До този миг обаче изкопаването на хелий 3 за енергийните потребности на Земята е по-скоро фикция и напълно друго е да базираш галактическите си проекти на мечти.

Харесвате ли публикациите на КОСМОС БГ? Подкрепете блога в Patreon!