Просвещението
През 1943 година е осъществен най-големият грабеж в България. 12 млн. лв. от парите на Българска народна банка, предопределени за заплати на служители в Дедеагач и Ксанти, са ограбени от Делчо Спасов – пощенски чиновник, пътуващ с влака, който ги транспортира.
Бъдещият симпатизант на комунистите е роден на 25 юли 1918 година в пазарджишкото село Поибрене. Отначало учи в родното си село, а след това се трансферира в Панагюрище и в пловдивската гимназия „ АлександърІ I “. Впоследствие приключва Държавното телеграфо-пощенско учебно заведение в София, което в тези години е било военизирано. Курсантът Спасов приключил с отличие и като отличник на випуска даже е награден с часовник.
В началото на Втората международна война
поради съюза сред Сталин и Хитлер българските комунисти отхвърлят апелите на земеделците в лицето на доктор Г. М. Димитров за въоръжена опозиция, само че когато през лятото на 1941 година Третият райх атакува Съюз на съветските социалистически републики, позицията им бързо се трансформира.
В същото време полицията у нас работи безпощадно и под управлението на именития Никола Гешев съумява значително да обезврежда водачите на незаконната работническа партия. За малко време съвсем изцяло е разгромено управлението на Българска работническа партия и са разстреляни огромна част от членовете на Централен комитет и техните най-близки сътрудници. Нелегалната битка в столицата остава в ръцете на шепа въодушевени младежи. Точно по това време Делчо се среща в София със собствен прочут от Ихтиман – Борис Новански, по прякор Топорчо. Разговорили се и Новански съумял да придума съгражданина си Делчо да го прибере в своята квартира. Борис дружно със брачната половинка си Елена Аргирова и брат си Славейко от дълго време е един от видните конспиратори на комунистическото придвижване.
Делчо също симпатизирал на идеята им и по-късно в къщата на пощенския чиновник на ул. „ Цар Симеон “ 161 стартират да се събират и други дейци на работническата партия – даскал Яким, по прякор Златната свекърва, и Любо Дарджиков-Студента, новобранец на Делчо от пощенското учебно заведение.
Заедно те последователно развиват голяма активност – печатат позиви, както и неразрешения в. „ Работническо дело “.
“Може би някои се питат за какво го е имало партизанското придвижване в България по това време и какво е подбудило тези хора на по 18 -20-години да станат членове на съпротивата? – изяснява Георги Христозов, наследник на Елена Аргирова, пред „ 168 часа ”. 9200 души са били партизани и 22 000 са били ятаци на остарялата територия на България. В момента ИДИЛ да вземем за пример, която пребърна света с краката нагоре, са 30 000 души. Ами то България също е имало 30 000, които по някакъв метод са били съперници. А на 9 септември 1100 души със смъртни присъди излизат от пандизите. Освен 10 години поради това, че е взела участие в кражбата на парите, майка ми също има две смъртни присъди по Закона за отбрана на страната – едната поради въоръжената опозиция и втората, че е била незаконна.
Въпреки мъченията в полицията след залавянето му Делчо не издава съучастниците си.
Обяснението е, че в България е имало 1,240 млн. семейства с до 40 декара земя. Дребно, разпокъсано, нископроизводително селско стопанство. Само 10 000 стоманени плуга, другото са били дървени рала. Над 80 на 100 са се прехранвали от селско стопанство и едвам 30% от къщите са били хигиенични.
В същото време българският народ
е бил доста образован и тази беднотия, тази мизерия и безработица са довели до някаква опозиция. Хората са изнемогвали и е нямало пари. На всичкото от горната страна сме поддържали голяма войска – една 7- милионна страна е издържала 300 хиляди до 600 хиляди бойци. В момента да вземем за пример турската войска, която е втората в НАТО, има 600 хиляди Тоест повода е в несъответствието сред визията на младежите и положението на стопанската система.
Сега младите има накъде да избият – емигрираха, а тогава невъзможността да се осъществят води до тази опозиция. Една от главните люлки на партизанското придвижване е Софийският университет – адвокати, медици, агрономи, лесовъди, хора, които познават немотията на село. А това, че правилото е бил дайте да дадем – да вземем от богатите, с цел да дадем на бедните, е друга тематика на диалог.
Изтормозен от беднотията, хроничните заболявания и проблемите със следването си в университета, Делчо също затвърдил левите си убеждения и поддръжката за комунистите.
Започнал да извършва поръчки на партията.
Задачата на 25-годишния пощенски пощальон била да оказва помощ в търсенето на средства за фамилиите на убитите, интернираните и затворените дейци на Българска работническа партия.
Покрай това някой предложил да създадат влаков грабеж, с цел да съберат огромна сума. Делчо незабавно обяснил на другарите си, че той самият дава отговор за скъпи колета и може да спомага. Накрая всички решили при случай той самичък да изнесе чувалите с парите от влака.
Най-после пристигнал комфортен случай. На 14 юни 1943 година с пощата трябвало да се изпратят 15 млн. лв., разпределени в 15 плика, за новоосвободените земи. Набързо изготвили и проект. Делчо трябвало единствено да изнесе парите от влака, а оттова щели да ги поемат другарите му. За времето си сумата е била голяма и е предопределена за клоновете на Българска народна банка в Беломорието.
Още на гарата в София Делчо се пробва да трансферира пликовете в своя багаж, само че бдителните погледи на сътрудниците му осуетяват акцията. В последния миг преди влакът да потегли, той въпреки всичко съумява да се види за малко със съратника си Любо Дарджиков. Той му дава кураж и му заповядва да слезе с парите в Перник. Там ще го чакат техните приятели от пощенската станция, които ще бъдат предизвестени за идването му по телефона. В 19,15 часа трен 706 потегля по разписание за Дедеагач.
За половин час Делчо съумява да трансферира 12 от 15-те пакета в прокъсания си куфар и го завързва с връв, с цел да не изпаднат, до момента в който го носи. В тези минути сътрудниците му са заети с описването на писмата, колетите и другите нормални колета в пощенския вагон. Малко след 21 часа влакът стопира на гара Перник, където има много дълъг престой. Делчо слиза да пие вода и да види дали някой го чака, само че перонът е запустял. Въпреки това се връща в купето и взeма куфара, като изяснява на сътрудниците си, че носи багаж на собствен непосредствен от Перник и ще слезе, с цел да му го даде. Все отново
Делчо съумява да се свърже
с двама от деятелите на Българска работническа партия в пощата – ръководителя на локалната ремсова организация Нестор Антонов и телеграфиста Иван Банков, които вземат 10 пакета с заричане да ги предадат на незаконните от Околийски комитет на партията. С останалите два милиона Делчо потегля по павираното шосе към спяща София. Един разхлопан камион с въглища го взема на стоп и към 3 след среднощ го оставя покрай площад „ Възраждане ”. Това е надалеч от квартирата му, само че тя така и така към този момент е рискова за посещаване. Делчо се сеща за приятелката на Борис – 22-годишната хубавица Елена Аргирова, която живее наоколо, разсънва я и съумява да й съобщи двата пакета.
На идващия ден Борис го намира в квартирата на други общи познати, поздравява го за сполучливото довеждане докрай на акцията и през нощта го извежда от София. Делчо обува нов туристически голф, облича туристически облекла, взема раница, подправена персонална карта и превъзходен “Колт ” 7,65. След три нощни прехода групата се причислява към ихтиманската чета “Георги Бенковски ”. Партизанското име на Делчо било Гошо Хубавеца. Отрядът бивакува в гората над околийския център и гледа много-много да не се набива в очите на полицията, тъй като с двайсетина души и петнайсетина пушки и револвери не е по никакъв начин боеспособен. Краткият престой на Делчо при шумкарите приключва месец по-късно, когато ги открива цивилна и униформена полиция.
Започва престрелка, при която всеки се избавя както може. След като през целия ден е без връзка с останалите партизани, той взема решение да отиде в родното Поибрене.
Среща се със остарялата си вуйна,
която му дава малко храна, а останалото време прекарва в близката гора. Родителите му му изпращат малко самун, сирене и риба. Вика шурей си, а по-късно самичък отива в селото с цел да се види със своя кръстник, който съгласно Делчо симпатизира на партията и може да го насочи към някой различен партизански отряд в покрайнината. Освен това от Поибрене е и един от дълго време незаконен партизански пълководец – Лука Навущанов, който несъмнено би се притекъл на помощ на объркания Спасов.
В показанията си в Дирекцията на полицията Делчо разказва в детайли и по какъв начин е хванат:
“Сутринта кръстникът ми пристигна към 6 ч., обадих му се. Той се доста изненада. Попитах го дали би могъл да ме свърже с Лука Навущанов, само че отговорът бе, че не знае къде е Луката. Все отново ми даде обещание да ми послужи, като ме свърже с някой различен незаконен. Храна не ми даде. Аз се скрих в бурена, а той отиде към общината, където работел като лакей. Не се мина половин час, когато се видях обграден от кмета на селото, общинския служител на реда и двамата полски пъдари. Отначало имах опция да изстрелвам, само че не я използвах. Не знаех за какво, само че сърцето ми не ми даде да изстрелвам против човек, пък бил той за мен и най-опасният съперник. По душа не съм борческа натура. Чаках, те се приближиха до мен. Хванаха ме, обискираха ме, вързаха ми ръцете и ме водиха в общинското ръководство, където господин кметът сформира протокол и бях предаден на полицейските управляващи. ”
Всъщност обирът е бил оголен съвсем мигновено от престъпната полиция, поради значимостта му казусът е стихотворец от поделение „ А “ на Държавна сигурност на Никола Гешев. Така още на другия ден са задържани освен пернишките помагачи на пощенския чиновник Антонов и Банков, а и съвсем всички партийци и ремсисти от Перник и околията.
След мъченията в килиите
на Лъвов мост, управляващите бързо разбрали къде е отишла главната част от парите. Десетте милиона са открити в дупките из пернишките ниви, в които са закопани, и след описването им са върнати в Българска народна банка.
Подробностите за организацията на обира и имената на към момента търсените лица са оповестени в пресата три дни по-късно. В средата на юли е хванат и самият Делчо Спасов. Краткият развой стартира през септември. Делото е поверено на Софийския военнополеви съд, който по подигравка на ориста заседавал в една от залите на Държавното телеграфо-пощенско учебно заведение. Забележително е, че макар мъченията Делчо не издал хубавата Елена и на въпрос къде са останалите 2 млн. лв. единствено вдигал плещи и упорствал, че всичките пари са били заровени в нивите в Пернишко.
Майка ми съумява да избави 2 млн. лева от парите, споделя Георги Христозов
Присъдите са произнесени на 7.10.1943 година Спасов, Антонов и Банков са наказани на гибел посредством разстрел, доста от другите обвинени – на разнообразни периоди затвор, а неколцина са оправдани. Присъдата се стимулира с това, че парите са предопределени за подкрепяне „ на незаконната Българска комунистическа партия в битката й за крайната цел, която си е сложила, а точно насилственото завладяване на властта и налагане на руски строй в страната ”. Утежняващо събитие е и това, че и тримата са чиновници на пощите във военно време.
Те са разстреляни на 2 ноември 1943 година в Гарнизонното стрелбище в София. Последната молба на Спасов, записана в протокола за осъществяване на присъдите, е часовникът, облеклата и туристическите му обувки да бъдат предадени на татко му, който е интерниран в село Бяга, Пещерско.
Това че се разминава по знамение с разстрел и две смъртни присъди въобще не попречило съучастничката на Делчо Спасов след
9.IX.1944 година да стане жертва на доноси от другарите си от Българска комунистическа партия
Преди да бъде хванат
и разстрелян, Делчо Спасов предава 2 млн. лв., които е донесъл от Перник на дамата на Борис Новански – Елена Аргирова, в София.
Въпреки заплахите, дружно със брачна половинка си и брат му Славейко тя съумява да резервира сумата и сполучливо да я съобщи на политбюро на комунистическата партия. По-късно е хваната като партизанка и на косъм се разминава със гибелта, само че не издава нищо за откраднатите пари. След 9.09.1944 година обаче нейните приятели от Българска комунистическа партия изпращат доноси, че се е избавила с помощта на обстоятелството, че татко и е бил водач на “фашисткия министър на вътрешните работи ” Петър Габровски. Следват арест и репресии. Но най-после се оказва,че хубавата
Елена се е избавила по случайност и със застъпничеството не на кого да е, а на самия тогавашен водач Вълко Червенков, тя е оправдана.
„ Парите, които Делчо Спасов изнася от влака, са общо 12 милиона, а майка ми избавя 2 милиона от тях – споделя синът на Елена Аргирова Георги Христозов пред “168 часа ”. – Делчо съумял да натъпка 12 млн. в куфарите, само че след това в Перник като вижда, че никой не го чака на гарата, заровил 10 млн., а с останалите се прибрал с един камион в София и ги предал на майка ми. Всъщност това е най-големият грабеж в историята ни – никой, нито даже Пантуди не е правил по-голям удар.
По-късно майка ми взема
2-та милиона и отива в банката да ги внесе на името на сдружение “Дунавия ” на Лулчо Червенков. Но когато към този момент влиза в постройката, чува да се оповестява по радиото, че са откраднати еди кои си серии пари, защото са били единствено в нови банкноти и който ги види, незабавно да уведоми полицията. Чува това по радиоуредбата, до момента в който се качва по стълбите в банката, сяда за малко да си поеме мирис и незабавно се връща назад. Казва на другите: „ Край, разкрити сме! “ Но братята Новански са опитни конспиратори и и споделят да не се тормози, тъй като ще подправят и състарят парите. Започват с дървена пепел и сгурия от печките да търкат банкнотите и да подправят с бръснарски ножчета сериите им. Били са печатари и са имали доста хубави мастила и с тяхна помощ избавят двата милиона. Накрая тези пари стигат до политбюро и даже татко ми (бел. ред. – Руси Христозов) ги е съхранявал за известно време, без още да е познавал майка ми. После с тях са купувани храни и оръжия за партизаните. ” Все отново някои от останалите откраднати банкноти са намирани в разнообразни краища на страната, а множеството от участниците в конспирацията намират гибелта си преди идването на Червената войска в България.
Основният мотор на обира
24-годишният Любомир Дарджиков, е от тези, които не дочакват идването на руските войски. Уволнен от пощите за комунистическа пропаганда, той въпреки всичко се записва в Университета и изкарва два семестъра. С прякора си Студента той влиза като незаконен в квартирата на „ Цар Симеон “, от която ефективно оказва помощ на ОК на партията. Първо събира и разпределя печатни материали, облекла и оръжие за потребностите на незаконната битка, а по-късно дава концепцията и оказва помощ за организацията на влаковия грабеж. От София бяга към ихтиманския партизански отряд, а след разбиването му се укрива наоколо до родното си село Лесичово, Пазардишко. Там е открит погубен на 5 септември 1943 година
„ Интересен е казусът с Борис Новански – споделя Христозов. -Той отива на среща с майка ми на ул. „ Оборище “. И един служител на реда – ихтиманец, който го познава и знае, че е незаконен, го стопира на ул. “Оборище ” и му вика: Новански, стой! Дай си документите! Новански съумял да го надбяга и отвръща на огъня, само че един офицер трудовак от къщата си чува пукотевица и полицейска свирка и от горната страна, от прозореца, като вижда, че бяга човек, вади револвера и го прострелва. “
Забележително е, че макар нечовешките мъчения в мазетата на Дирекцията на полицията Делчо Спасов не издава името на съучастничката си Елена Аргирова.
Междувременно тя е станала партизанка.
Стоян Нешев с бойните прякори Златната свекърва и Яким, не е обвинен по делото за обира и преди да бъде задържан, съумява да изпрати строителния служащ Славчо Стаменов от село Бохова да провежда партизанска чета до границата с Югославия. Само за няколко месеца, с поддръжката на югославските партизани и спуснато от британците оръжие, Славчо и неговият другар Денчо Знеполски основават най-успешното, интензивно и боеспособно партизанско формирование в страната – Трънския партизански отряд.
Именно към него Борис Новански съумява да изпрати своята другарка Елена Аргирова, която пособия като санитарка. За късия си престой при шумкарите тя съумява да завоюва сърцето на командира Славчо, само че при акция в село Милославци е хваната с още една партизанка, убита на другия ден. Взводът се строил да разстреля и Елена, само че тя е избавена по случайност в последния миг. По-късно някои подозират, че повода е била, че татко и е бил водач на министъра на вътрешните работи Петър Габровски. Тази версия обаче се оказва погрешна, защото татко и е уволнен от държавния гараж много по-рано, още когато научили, че щерка му е тръгнала с партизаните.
“Делчо не я предава, макар че го питат – продължава Христозов. – Майка ми също доста пердах е яла, само че нищо не издава. Била е на 22 години, когато я залавят и на 23 и произнасят смъртна присъда. Била помощник при отпечатването на в. “Работническо дело ”, с Нено Стоичков и с Борис Новански – първия и мъж. Станала е незаконна, защото хората са били доста небогати, а не тъй като е била заблудена. Дългата ръка на Москва е стигала единствено до Централен комитет и шпионите на Съветска Русия, които са имали достъп до руското посолство – тъй че за агитация в актуалния смисъл не може въобще да се приказва. Толкова сме били зле, че не можем да си го представим. Само
45 млн. лв. е бил държавният бюджет.
Това е и повода
майка ми да се включи в партизанското придвижване. Тя е половин гъркиня по генезис, защото нейният татко, който е работил като водач в държавния гараж, е грък. Дядо ми е учил в първия випуск на военновъздушното учебно заведение през 1915 година Но заради избухливия си темперамент атакува германеца, който им е бил инструктор. Заедно со ще един му отрязали ухото и ги изключват от учебното заведение. Тогава отиват в камионния полк, където сега е хотел “Шипка. ” Там служи и след това отпътува на фронта.
След това е бил пленник във Франция, до момента в който се подпише Ньойският контракт. През март 1920 година заложниците се връщат в България. Бил е човек с необятни разбирания. Да, правилно, че е бил водач на министъра на вътрешните работи Петър Габровски, само че преди този момент е бил и на други – на Дупаринов в земеделското държавно управление, на Ляпчев – въобще работил е там още от 1922 година та чак до 1943 година Не е правилно обаче, че той поради това е съумял да избави майка ми, която е хваната през 1943 година Още когато отива партизанкапрез юли. И Габровски му вика: Абе бай Аргире, дъщеря ти е отишла партизанка и по тази причина не можеш да останеш водач при мене. Единствената опция е, в случай че се откажеш от нея с “Държавен вестник. ” Той му дава отговор: Господин Габровски, с тебе добре сме си поживели, само че не мога да се откажа от чедото си – ето ключовете от колата. После отива с чичо ми в Горубляне да мият и ремонтират камиони – основават работилница в един обор. Що се отнася до спасяването на майка ми, то става по различен метод. Той е имал един голям часовник „ Бреге “, когато се връща от Франция, тъй като там е работил като пленник след Първата международна война и отива в Трън, където приказва с служителите на реда да я запишат в регистъра, че е хваната, с цел да могат да я съдят. В противоположен случай щели да я убият – ще бързат да и отрежат главата, с цел да вземат 50 000 лева премия. За да я избави дядо ми си оставя часовника и се връща необут в снега, защото му споделили: „ Имаш доста хубави обувки, дай ни и тях. “ Едвам стопира един камион да го докара до София. “
Елена е наказана „ единствено “ на 10 години затвор
за обира, само че получава и две смъртни присъди по Закона за отбрана на страната за незаконната си активност.
„ Показателно е, че прабаба ми Елена, която по това време живее в Пазарджик, е решила дискретно да се поинтересува за ориста на внучката си – споделя в наши дни синът й. – Отива при юрист в града и пита: „ Господине, на едни наши родственици детето са го хванали с оръжие като партизанин. Според тебе какво ще му сторят? “Военно време е, няма да оцелее – рекъл в отговор юристът – Смъртната присъда е сигурна. “ Възрастната жена излиза обезпокоена, качва се на файтона, получава инфаркт и умира. Били са идеалисти, другояче сред партизаните е имало и много хора с престъпно минало, само че с незаконните е друго. “
След 9.09.1944 година Елена се омъжва за военачалник Руси Христозов, някогашен инструктор на Централен комитет и партизанин в отряда на Славчо Трънски, който първо става началник на милицията, а по-късно и министър на вътрешните работи. А негов водач в тези години още веднъж е бащата на Елена – Димитър Аргиров. През 1951 година Елена Аргирова-Христозова изпада в недружелюбност. Неколцина остарели бойни приятели пишат доноси против нея, в които главно място заемат подозренията за колаборация с полицията по време на престоя и в ареста до 9 септември.
„ През 1951 година е задържана и има разследване, за какво е останала жива.
В същото време съдят този,
който е трябвало да я разстреля, а той споделя: „ Даже съм помагал. “ И тогава Славчо Трънски подрежда да я арестуват. Много е обезпокоена и в резултат на издевателството помята, защото тогава е била бременна. Заради това оцелява. Вероятно с компрометирането и са желали да ударят татко ми. Два месеца по-късно пък арестуват самия Славчо Трънски. “
Елена Аргирова разказва случая с разминалия се на косъм разстрел, когато я залавят в Трънско, в спомените си:
“Помня този злополучен ден – 19 януари 1952 година Никога няма да изчезне от паметта ми. Пред членовете на Политбюро трябваше да описвам с детайлности по какъв начин са ме заловили и извели на разстрел.
Стоя пред изкопания гроб, а зад мен със заредени пушки, подготвени за пукотевица са бойците на капитан Иван Василев, мобилизиран в армията. Той ме пита за последното ми предпочитание. Казвам: Искам да съобщите на майка ми къде съм заровена. Когато изказвам името й – Ангелина Митева Ковачева и адреса в София – ул. “Брегалница ” 71, капитанът възкликна: „ Чакай, чакай. Майка ти има ли брат Ангел? ” „ Да ” – давам отговор. А той продължава: „ Това е мой съученик и другар. “ Стоя вцепенена и той заповядва на бойците да смъкват пушките, тъй като ще ме закара в Дирекцията на полицията в София, където съм цяла да бъда “много нужна ”. Тръгваме и когато стигаме в София, виждам, че стопираме недалече от нашата къща. Един боец отива да извика майка ми. Идва татко ми и насълзен ме прегръща с думите: “Щерко, издаде ли някого? Моля те откри сили и никого не предавай. Защото в случай че кажеш “а ”, ще би трябвало да кажеш и “б ”. Делчо Спасов е разстрелян, само че той в полицията е споделил, че ти е предал пакет с позиви, а не пари. Затова по този начин и ти приказва. ”
Все отново за Елена по време на „ другарския съд “ в политбюро всичко има благополучен край. Трогнат от описа и, а и откакто в детайли се среща с документите от полицейския списък, Вълко Червенков я пази от злонамерените доноси на съпартийците и и в последна сметка тя е оправдана. По-тъжна е ориста, даже и след гибелта им, на другите участници в конспирацията.
„ Не мога да опиша с думи това, което се случи с останките на Делчо Спасов и ихтиманците, които са взели участие в заговора за обира. След 10 ноември изкопаха костите им с булдозер и ги хвърлиха. Бутнаха паметника им, който се намираше в центъра на града. Кощунство “, приключва описа си Георги Христозов.
Източник /
