Петгодишният Максим пита майка си кога ще се прибират в

Петгодишният Максим пита майка си по кое време ще се прибират в Украйна. Тя изкусно и безапелационно му изяснява, че в този момент при тях е станало доста, доста скучно и всичките му другари са хванали нанякъде.

Когато прочетох тези редове от описа на Петринел Гочев за спасяването на украинска майка и двете ѝ деца, пред очите ми изплуваха фрагментите от „ La Vita è Bella “. Във филмовия шедьовър на Роберто Бенини един обезверен татко измисля игра, която да преобрази ужаса в концентрационния лагер и да помогне на сина му да оцелее. Иронията е, че премията и спасителят на дребното еврейско дете е същият този съветски танк, от който през днешния ден Максим бяга. Филмът стартира по този начин:

Това е една елементарна история, само че не е елементарно да бъде разказана. Подобно на приказка в нея има горест, както и доста магии и благополучие.

Моята история с габровския спектакъл стартира с щастието да бъда фен на хипнотизиращия театър „ За Първото българско царство: Отшелника ”. От екипа го нарекоха „ напомнящ театър “ - припомня ни, че не сме сами. След това имах привилегията да се насладя и на вълшебството „ Свекърва “ – комедията, която разруши клишетата и ме влюби окончателно в габровската натрупа.

Тази история щеше да продължи с разкази и за останалите ювелирни постановки на държавна такса „ Рачо Стоянов “, в случай че не бях станала инцидентен очевидец на неговата „ най-жива пиеса “, както Жан Кокто назовава късовете живот посред ни. Наред със упоменатите заглавия, тя също е плод на едни от най-харизматичните и храбри мъже в българския спектакъл – Петринел Гочев – режисьор, художник и ваятел и Петко Койчев - артист и шеф на театъра. Те са измежду тези, които през последните дни избавят и подреждат „ парченца живот “ от Украйна, дружно с десетките положителни хора, които срещат по пътя си.

Габрово и Николаев – два свята на една театрална сцена

Украйна влетява в габровския спектакъл в облика на ефирната, чаровна и извънредно надарена Светлана Цвяткова. Завършила балетно учебно заведение в Киев, тя от 12 години живее в Габрово. Светлана е от Чернигов. Същият Чернигов, в който преди дни 10 души починаха под съветски обстрел, до момента в който чакат за самун.

Поканата да се причисли като хореограф към театъра, Петко Койчев насочва несъзнателно точно на рождения ѝ ден през 2018 година. Тогава и двамата към момента не подозират какъв съвместен подарък ще се окаже това предложение. Година по-късно габровският спектакъл ще се слее и още по-необратимо с Украйна.

„ Трябваше да играем навън в Етъра, само че се изля заплашителен проливен дъжд и отменихме представлението. Оказа се, че измежду феновете е трябвало да има и група от 15 украинци, измежду които и шефът на театъра в Николаев - Артьом Свистун. Поканихме ги да прегледат театъра ни, само че нито те приказваха български, нито аз – съветски. Наложи се незабавно да извикам Светлана, с цел да превежда “, по този начин Петко Койчев споделя за първия си контакт с „ братимия “ спектакъл в Николаев, както го назовава през днешния ден.

На идващия ден се организира публична среща с Артьом Свистун и Олга Колот, която е ръководител на съдружие на българите в Украйна, а все още и кмет на квартал Терновка - преди село, което е обитаемо единствено с българи. През 2020 година Олга Колот пази и дисертация на тематика „ Български фолклор и акцент на село Терновка в диахронен аспект (гр. Николаев, Украйна) “ във Факултет по славянски филологии към СУ „ Св. Кл. Охридски “.

Само седмица след съдбовната среща, в габровския спектакъл стартират да валят предложения с оферти за посещение в Николаев.

„ Изведнъж се оказа, че имаме по-малко от месец да организираме пътуването. Това изглеждаше невероятно за нас, поради късото време и идните летни отпуски. Но Артьом Свистун беше безапелационен, че през октомври би трябвало да сме там. Организацията беше инфарктна, само че всичко си заслужаваше “, спомня си Петко Койчев.

И по този начин габровската натрупа съумява да взе участие в XI-я сценичен фестивал „ Хомо луденс “ в Николаев със „ Свекърва “, което е изцяло в прорез с разпоредбите на посещение на интернационалните фестивали. Изключителна необичайност е театрите да отидат на интернационален фестивал с комедия, а какво остава тя да е и класическа национална комедия.

„ Поехме този риск, с концепцията да им покажем друг прочит на „ Свекърва “, тъй като смятах, че те познават тази пиеса. Но се оказа, че само ръководителят на журито беше чел пиесата и то доста от дълго време. След края на представлението той сподели, че в никакъв случай не си е представял този текст в този тип. В тази топла, уютна и красива постройка на театъра в Николаев аз разбрах какво значи театрална рецензия. Журито, което беше към 12 души – театроведи, преподаватели, режисьори, артисти, незабавно след спектакъла предложения целия ни екип на анализ. Те описаха за нас неща, които аз в никакъв случай преди не бях чувал – за режисьорските решения, за функционалността на декора, за наличието на артистите, за страхотното осветяване... Режисьорът Владимир Саган призна: „ Ние гледахме западноевропейски спектакъл, ние се докоснахме до една напълно друга просвета. “, споделя Петко Койчев.

„ Свекърва “ печели две оценки на XI-я сценичен фестивал „ Хомо луденс “ в Николаев - за достижение в театралното изкуство и за сценография и костюми. Две години по-късно габровската натрупа се връща със „ Салиери “, който печели три награди от въпросния фестивал.



Петко Койчев – шеф на габровския спектакъл „ Рачо Стоянов “ (в средата), Светлана Цвяткова – преводач. Подписване на меморандум за креативно съдействие с „ Николаевския научен живописен съветски трагичен спектакъл “. Габровската аудиенция в украинския град Николаев е от 5 до 8 октомври 2021 година в границите на XII-я Открит сценичен фестивал „ Хомо луденс “.

България в сърцето

Още при първото си посещаване габровският спектакъл е поканен в българското учебно заведение в Терновка. Посрещат ги в една уютна зала с обилна софра, макар лимитираните им благоприятни условия, което ги трогва надълбоко. Но същинското неспокойствие настава, когато в залата влизат дребни дечица в български носии и запяват " Я кажи ми, облаче ле бяло ", " Хубава си моя горо “ и „ Дилмано, Дилберо “:

„ Виждаш тези деца и си казваш: Как не ме е позор да пребивавам там, да имам достойнството да съм роден на тази земя, да имам привилегията да се храня от нейните благини и да не нося това, което тези хора носят в сърцето си! Как не ме е позор! “, споделя вълнението от претърпяното шефът на габровския спектакъл.

Следващото пътешестване на трупата е по случай 140 години от основаването на Терновка като квартал на Николаев. Празникът продължава до късно, късна есен е и вечерта е извънредно студена. Много изтощени габровските създатели се насочат към рейса си и виждат пред него да стои 80-годишен мъж, подпрян на бастун и наметнат единствено с лека куртка, който се обръща към тях на съветски език и ги пита: „ Това Габрово, което написа тук, българското Габрово ли е? “

На утвърдителния отговор, той моли да му отделят 3 минути.

„ Аз изяснявам, че към този момент е късно, студено е и сме доста изтощени, само че той стартира да тропа с бастуна си и да упорства:

- Не, не, не! Искам да ми отделите единствено 3 минути!

Ние се спряхме, а той застана пред нас, изпъчи се колкото може, и на чист български, въпреки и леко остарял, изрецитира стихотворението „ С България в сърцето ми “. И аз осъзнах, че този човек е видял надписа, стоял е два часа в студа и ни е чакал, с цел да ни каже единствените думи на български език, които знае. В този миг аз разбрах, че не знам какво е да обичаш родината си, че аз съм изменник по отношение на нея, тъй като не я обичам по този метод, по който те я обичат.

Моята връзка с Николаев е неразрушима, точно тъй като тези хора ме научиха какво значи да обичам България. Моля се да са живи и да са добре, тъй като този квартал, обитаем единствено с българи, през днешния ден към този момент е погубен. Моята болежка е голяма, тъй като това са нашите хора “, не крие тъгата си Петко Койчев.

При тези си визити в Николаев трупата не усеща осезаемо напрежение и никой не позволява ужаса, който се случва сега.

„ Виждахме от време на време военни камиони с въоръжени момчета. Обясниха ми, че в действителност са във война, само че нямаше изключително терзание. Животът в града беше напълно спокоен, гостуването ни беше същински прелестно и пълноценно прекарване. Политическият живот на Украйна обаче беше породил мощна реакция в техния спектакъл и гледахме мощно политически спектакли. За нас това беше много необичайно, тъй като тези представления предизвикваха горещи диспути. Не разбирахме доста добре вътрешната политическа обстановка, само че театърът очевидно бурно я отразяваше. Но в никакъв случай, в никакъв случай не съм си представял, че можем да следим въплътения смут на войната в профил, безпомощни да се намесим. Мирът не е ли самата тъкан на актуалното общество, основополагащ принцип, Светая светих на живота? Живели сме в илюзия. Болезнена и непростима. Защото мирът се оказа нежно качество, което би трябвало да се пази като зеницата на окото ни “, споделя болката си и режисьорът Петринел Гочев.

А ужасът ги връхлита с цялостна мощ на 24 февруари сутринта, когато Петко Койчев вижда известие от Артьом Свистун: „ Бомбардират ни! “, а Светлана Цвяткова получава позвъняване от брат си, в което той ѝ споделя, че я обича и не знае какво ще се случи с него.

„ В този миг желаех да потегли с оръжие към Украйна. Аз през живота си не съм бил в казарма и не знам какво е оръжие, само че това беше първото ми предпочитание. Започнах да запитвам какво да създадем, по какъв начин да помогнем. Когато се събрахме на работа, всички бяхме в ступор. Светлана направи група за помощ във фейсбук, а вечерта имахме зрелище, което посветихме на нашите другари в Украйна. Но искахме освен това от това да посвещаваме спектакли и да се молим. Затова Петринел Гочев и брачната половинка му Гергана Змийчарова споделиха във фейсбук групите, че дават стаи от своята къща и могат да поемат семейство от Украйна “, споделя Петко Койчев.

Решават да оказват помощ първо на Ана, която дружно с двете си деца – петгодишният Миша и четиринадесетгодишната Саша, съумява да стигне единствено до Кишинев, тъй като парите свършват до такава степен. Гергана Змийчарова съумява да купи онлайн билет до Букурещ, а Петко Койчев и негов сътрудник – Стойо Тинков, потеглят от Габрово, с цел да приберат оттова уплашената майка и нейните деца. Докато пътуват се удивяват от невижданата взаимност и организация измежду чиновниците на границата, полицията и доброволците:

„ Полицаите пренасяха багажи, носеха на ръце дребни деца и възрастни хора. Тази картина на съпричастност и на човещина беше равносилна единствено на това, което дядото в Николаев ми сподели: България в сърцето “, не крие вълнението си Петко Койчев.



Габровската натрупа с сътрудници от Николаевския трагичен спектакъл и журито на XII-я Открит сценичен фестивал „ Хомо луденс “, извършен от 1 до 10 октомври 2021 година в Николаев, Украйна.

Спасяването на късчетата живот

Петко Койчев разполага единствено със фотография на Ана, по която я разпознава и ѝ споделя: „ Аз съм твоят водач. Трябва да те закарам в България “.

Ана не познава никого. Тя е изцяло сама с двете си деца. Влиза в колата на двама изцяло непознати мъже. Никога не е стъпвала в Румъния. Не знае нито накъде е България, нито накъде отива.

„ Дадох си сметка за нейния смут, едвам когато влязохме в България и тя разчете надпис „ Автомивка “ на една табела в Русе. В този миг чух по какъв начин от гърдите ѝ, че се изтръгва дълбока въздишка на облекчение. Тя си беше у дома “, споделя той.

В Микре ги поемат Петринел Гочев и Гергана Змийчарова.

„ В началото не бях склонен. Не имах вяра на себе си, че ще съумея да се смиря по този начин, че да пребивавам с непознати хора дълго. Гергана беше настоятелна. За няколко часа от единодушието посред ни да приютим един човек с едно дете, стигнахме до всички, които можем да приберем. Сега при нас са пет индивида, от които три деца. Чакаме и майката на едно от децата да пристигна тези дни. Повече не можем. Стараем се по този начин да подредим настоящия ни живот, че стесняването да е търпимо за нас и комфортно за гостите ни, тъй че всеки да се усеща пълностоен в този взаимен живот “, споделя претекстовете за алтруистичното си решение Петринел Гочев.

Връщам го към описа за пътуването и думите на Ана към сина ѝ, че вкъщи им е „ скучно “:

„ Думата „ скучно “ има двоен смисъл на съветски език. Означава скучно, само че и тъжно. Ана очевидно през тази двоякост се опитваше да не лъже дребния Максим. А за войната в Украйна с децата не приказваме. С тях приказваме за игри, за учебно заведение. Играят и рисуват с Гергана. Всичко друго, единствено не за войната. Не тъй като заобикаляме тематиката, а тъй като просто не стигаме до нея. За децата светът е забавен посредством прекарването му в този момент. А в случай че други неща ги вълнуват и са им забавни, аз не бих повел диалог за войната. Не знам дали всички украински деца по този начин се отнасят към това грозно събитие. При нас с тях не става дума за това. Колкото по-неусетно си отиде тя от тях, толкоз по-ненаранени ще бъдат. У тях има някаква вътрешна отбрана да не се вторачват в злото.

Но приказваме с нашите деца, изключително с най-малкия. Големите са наясно, само че на него би трябвало да се изяснят някои неща. Той би трябвало да знае. Трябва да е наясно по какъв начин да работи човек, в случай че желае да е почтен човек. Просто това е съществена част от човещината. Особено значимо е да разбере, че когато страдат хора, когато са подложени на прогонване и изтребване, не можеш да се криеш зад разбиранията си за вярно и погрешно. Няма вярна и почтена гибел. Има единствено избавяне на животи. Колкото повече, толкоз по-добре “, уверен е режисьорът.

Лицето на добротата

Спасяването на живота обаче не свършва с напредването на един човек от едно място до друго. Петко Койчев и Петринел Гочев са уверени, че тези хора имат потребност да бъдат предизвикани, с цел да се отърсят от ужаса и да си стъпят на краката.

„ И първата стъпка е да схванеш с какво са се занимавали до момента. След това да намериш метод да продължат да го вършат. Децата имат потребност още веднъж да бъдат част от обществения живот, да продължат навиците си за учене и другарство. След като се отърси от първичния потрес, дъщерята на Ана показа, че е свирила на китара и би желала да продължи с уроците. Обявихме във фейсбук, че търсим китара за нея и след три минути към този момент имахме оферти за четиринадесет китари. Мои близки пък подариха чисто ново колело за братчето ѝ. Гергана разбра, че Ана, която е художник и дизайнер, основава невероятни плетива и стартира да ѝ обезпечава материали. Сценографката Рин Ямамура, която от години живее в България, даде всичките си налични прежди и средства за плетене. Намерихме и цели четири манекена, нужни за плетивата, 10 минути след поста ми във фейсбук. В момента Ана има поръчки за идващите два месеца и тя плете непрестанно “, споделя насладата си от дарителската вълна Петко Койчев.

Петринел Гочев, който смирено и намерено дава отговор на всеки хейт, съпътстващ изявленията му в обществената мрежа, също е безапелационен, че съпричастността и действителната поддръжка са победили назидателните препоръки:

„ Винаги съм подготвен да подцени псевдодобрия звук, с цел да осветлим същността. Клетви и закани мъчно могат да ме разчувстван. Нещата са транспарантно ясни. Моите хора в Николаев, както и целият им народ и земя, са застрашени. Не ми се стои и жали. Просто би трябвало да се работи. Колебания и страхове - да, това е човешко, само че след това просто би трябвало да се работи. Трябва и да се приказва доста. Та и Христос проповядва, а и желае това от нас. Благодарение на общественото ни наличие много хора откриха смисъл да се включат. Защо да мълчим? Аз не разбирам. Който мисли, че някаква популярност, добита за такава активност си коства, да поеме грижата за някое дете и майка му, без те да са му някакви, и ще разбере много неща за същинския живот. “

Според Петринел Гочев опциите на онлайн средата водят до същински гърмеж от поддръжка. Благодарение на това съумяват доста бързо да оказват помощ на хората, търсещи заслон, да обезпечат нужните облекла, храна, лекарства. Това е безспорното доказателство, че мълчанието не дава резултат:

„ Когато си обществена персона имаш тази привилегия и отговорност да задаваш направления и ние се възползваме изцяло от нея, с цел да свършим оптимално повече работа. Само като образец ще споделя, че през вчерашния ден разбрах, че известна българска преводачка с мъжа си са приютили осем индивида. Семейство артисти, с две деца – едното, от които е бебе, също са приютили осем индивида. Това са процеси, които се въздействат от разгласяването. Словото е мощ, която работи. А хората на изкуството владеят силата на изрече и би трябвало да го употребяват. Добре е да е за светли, човеколюбиви дела. Не настоявам, че единствено хора на изкуството имат сензитивност и могат да работят за облекчение на непознатото страдалчество. Те единствено са по – гласовити и владеят средствата да изразят нужния апел. Не бих могъл сега да пазя смисъла на изкуството. Да, живеейки в една територия предпазена, със относително обикновено функционираща администрация, ни е елементарно да приказваме за изкуство. Но по какъв начин да мислят за него тези, чиито домове, целият им живот, се унищожават в огън и гърмежи? Случката с китарата и манекена е опит да накараме едни хора да отместят взор от хаоса и безпътицата. Ние не осъзнавахме всеобхватната беззащитност и безизходност, в които са хвърлени бежанците. Представете си го. Животът тече, правиш проекти, дребни и огромни. Децата вървят на учебно заведение и детска градина. И една нощ идва пъкълът. Всичко се обезсмисля в момент. Всичко, което знаеш за ред и смисъл го няма. Не вярваш, само че никой не се интересува от това вярваш или не. Всичко ясно и безапелационно изчезва в огън, опустошения и кървава гибел. Поне виждам следствията в очите на нашите другари “.

Хората от Украйна в този момент имат на първо място потребност от време и сигурност, с цел да схванат по какъв начин да продължат, добавя режисьорът и насочва благодарности към Петко Койчев, „ който от първия ден се въвлече в делото по избавяне на човешки ориси и на лудата ми жена, която ме подтикна да проявя светлата си страна, на брат ми, на другари и непознати, които непрекъснато ни поддържат. Поименният лист би бил много дълъг “, споделя той.

„ Имам една фантазия – с габровския спектакъл да сме на входа на николаевския спектакъл. Артьом Свистун да ни посрещне с огромен хубав самун и малко сол. Да играем „ Жана д`Арк “, а в салона да са всички наши украински другари. И след това да пием коняк в диалози и кротичък смях. Ей за това бленувам – елементарен и логичен живот в наслада и отмалялост от креативен труд “, приключва Петринел Гочев.

Докато габровският спектакъл, дружно с десетките доброволци, избавя и подрежда късчетата живот, на сцената му не престават да се играят превъзходни представления. Наскоро беше и премиерата на спектакъла „ Белградска трилогия “. Независимо дали идващия път театроведите ще си спомнят за съществуването му, габровският спектакъл продължава да бъде един напомнящ спектакъл. Напомня на тези, които носят България в сърцето си, че не са сами.