Петър Богдан Бакшев се ражда в град Чипровци през 1601

Петър Богдан Бакшев се ражда в град Чипровци през 1601 година. Богдан е рожденото му име, а името Петър придобива с присъединението си към Францисканския медал през 1612 година, вероятно в чест на Петър Солинат – първият софийски католически свещеник.

Именно с помощта на неговата поддръжка Петър Богдан постъпва в учредената от папа Климент VII Клементинска гилдия в Рим през 1623 година, където придобива съществени теологически знания и учи фундаментални науки като граматика, изразителност, философия и църковна история. Трябва да отбележим и забележителната езикова подготовка, която Петър Богдан придобива през тези години на престой в Италия. Младият българин приказва свободно почти 10 езика, измежду които латински, италиански, гръцки, съветски, старобългарски и други Несъмнено тези негови познания му оказват помощ да се издигне стремително в европейското католическото общество.

Силният ентусиазъм да придобива нови познания го довежда до манастира „ Санта Мария ин Арачели “, където през 1628 година продължава обучение си по гледище на софийския свещеник Илия Маринов.

Именно тук Петър Богдан се среща с известния хърватски францисканец Рафаел Левакович, с който дружно превеждат и издават голям брой църковни книги на илирийски език (eзик одобряван от някои за вариация на хърватския, а съгласно други смеска сред български и хърватски) за потребностите на южните славяни. В тези две години на печатарска активност Петър Бакшев се изживява като модернизатор, защитавайки правото на народите да вземат участие свободно в църковния живот на Европа, като четат и правят богослужения на своите лични езици. През 1630 година Петър Бакшев се завръща в родината си, където година по-късно бива определен за кустод (религиозен водач) на българската католическа общественост. С това той слага началото на изкачването си във висшата католическа подчиненост. Още тогава той се демонстрира и като труженик за освобождението на България. В тази връзка интерес съставлява едно известие на неговия съотечественик и съидейник Петър Парчевич от средата на XVII в., съгласно което две персони от българските земи посетили през 1630 година първо австрийския император Фердинанд II, а по-късно и полския крал Сигизмунд III с искане да се помогне на българите да отхвърлят османската власт, като се вдигне всеобщо въстание. Австрийският император изразил своето единодушие и изпратил по двамата пратеници флагове, които да послужат за бъдещото въстание, само че заради зародилата война с Швеция Хабсбургската монархия не подхваща нужните дейности. Според доста откриватели в една от тези две персони би трябвало да открием облика на Петър Богдан. Факт е, че по това време в българските земи няма ясно изразен хайлайф, който да работи в това направление и личността на младия българин изпъква в този миг освен поради високата степен на просветеност, само че и поради отличното притежаване на непознати и типичен езици.

През 1637 година Петър Богдан е провъзгласен за Галиполски свещеник с правото да наследи Илия Маринов като Софийски свещеник след неговата гибел.

Безспорно това е още едно ходило нагоре в йерархията на българското католическо общество. В идващите няколко години той се демонстрира и като ослепителен посланик, откакто в преписка с Конгрегацията съумява да блокира претенциите на полския архиепископ на Лвов към Никополския диоцез. След гибелта на Илия Маринов през 1641 година Петър Богдан е провъзгласен публично за Софийски свещеник и апостолически викарий на Влашко и Молдова. Начело на Софийската епископия той разпростира дейна активност, ориентирана към разширение на католицизма у нас и издигане на интернационалния и́ авторитет. Първа негова задача е издигането на Софийския диоцез в сан архиепископия. За тази цел Петър Богдан отпътува за Рим, където след молба до Светия трон през 1642 година е назначен публично за първи софийски архиепископ. Приоритетна цел на Петър Богдан е развиването на католическите учебни заведения в Софийската епархия, изключително на учебното заведение в Чипровци, неофициалният център на католицизма в българските земи. По персонално негово искане Конгрегацият ги доставя с учебници, средства и пособия. Нещо повече, с помощта на него в България идват и учители по теология и всемирски науки, които да приготвят нейния предстоящ хайлайф. Тук наложително би трябвало да се спомене и съдействието, което Петър Богдан оказва на най-ученолюбивите младежи, с цел да продължат образованието си в чужбина.

Петър Богдан построява и огромна мрежа от епископии на Балканския полуостров, присъединявайки и доста други към този момент съществуващи.

В резултат на това се обособяват две нови църковни единици в Северна България – Марцианополската архиепископия и Никополската епископия, отпред на които застават неговите сънародници Марко Бандулович и Филип Станиславов. Трябва да отчетем и присъединяване на Петър Богдан в акцията за освобождението на българите от интервала 1644-1650 година. За тази цел са извършени многократни срещи сред архиепископа и влашкия челник Матей Бесараб, на който е обещана българската корона, в случай че не протяга ръка на селищата и признае ръководителите на бъдещия протест. Осъзнавайки, че общите сили са незадоволителни, с цел да успее въстанието, се взима решение за привличане към съзаклятието на Полша, в лицето на крал Владислав IV, и Венеция, мощната средиземноморска страна, която по това време е във война с Османската империя. Със задачата да води договаряния с европейските страни е претрупан близкият съидейник на Петър Богдан – Петър Парчевич. Полският крал в началото дава единодушието си за предприемане на общи военни деяние, само че след това притиснат от Сейма (полско-литовският парламент), се отмята. Не съумяват да обезпечат и поддръжката на Венеция, която дава на българите единствено „ благоразумни и избавителни препоръки “ и обещания за продължение на войната против османците. В резултат на тези условия напъните на Петър Богдан и Петър Парчевич не се увенчават с триумф и опитът за освободително въстание се проваля. Събитията от 50-те години на XVI в. демонстрират, че в желанието си да реализира по този начин бленуваното избавление, софийският архиепископ не се лимитира единствено до дейности в лимита на българските земи, само че и оттатък тях.

Името на Петър Богдан се свързва и с самодейността за избавление на народите от европейския югоизток от 1656 година.

На заседание на висши балкански духовници във Влашко се слага задачата за общо въстание. Т. нар. „ Балкански съюз ” планува на протест да се вдигнат народите от България, Сърбия, Гърция и Албания с поддръжката на войски от Влашко и Молдова. Потърсена е и помощта на хабсбургския император Фердинанд III, само че наподобява неговият негативен отговор обрича проекта на неуспех.

Последният опит на чипровския католик да извоюва освобождението на народа си е през 1673-1674 година, когато към този момент е на напреднала възраст, само че още запазил пламъка на вярата, че България може да бъде възродена.

За това приказва едно писмо, изпратено по Петър Парчевич през март 1673 година до венецианския Сенат, в което той оповестява, че балканските нации са подготвени да въстанат, стига да им бъде оказана поддръжка от страна на Европа. За жал и този опит не се увенчава с триумф. Близо година по-късно, през месец септември 1674 година българският католически нравствен лидер и политически деятел Петър Богдан Бакшев приключва земния си път в родния Чипровци. За да може описанието на живота на този несъмнено популярен българин да бъде цялостно, би трябвало да споменем и неговото извънредно забавно творчество. Петър Богдан има два превода на религиозни книги от латински на илирийски език, издадени през 1638 година, като в края на първата се съдържа и една негова истинска творба, наречена „ Актуалната тематика за телесната и душевната гибел на индивида “. Освен двата превода българският архиепископ е създател и на голям брой релации, с които постоянно се регистрира пред Конгрегацията в Рим. Те са формирани по време на обиколките му из родните епархии и заради обстоятелството, че са извънредно богати на информация, са значим извор за културно-религиозната история на българския народ през XVII в. В някои свои релации Петър Богдан вмъква и исторически разкази, най-впечатляващите от които са: „ Описание на царство България “, „ История на София “, „ История на Охрид “ и „ История на Сърбия и Призренската епископия “. Тук би трябвало да споменем и независимата история на България, написана евентуално през 1667 година от Петър Богдан. Този извънреден труд допреди години бе считан за загубен, само че през 2017 година бива открит в университетската библиотека в град Модена, Италия, от проф. доктор Лилия Илиева. Историята на Петър Богдан, наречена от него „ За древността на бащината земя и за българските каузи “, се състои от 200 страници и 70 глави и се дефинира като първия етюд върху българската история, предшестваща с съвсем век „ История славянобългарска “ на Паисий Хилендарски.

Ръкописът се прави оценка като скъп исторически извор, тъй като разказва значими епизоди от нашата история. В нея архиепископът подчертава на християнството по българските земи и обстоятелството, че е по-старо от самата страна. Част от съчинението гласи: „ А отбраната на достойнството, още повече тази на родината, надминава всичко, тъй като животът и достойнството са равнопоставени “. Творбата показва Петър Богдан като извънреден ерудит и родолюбец, решен да резервира историята на българите непременно. В момента този огромен труд се приготвя за издаване. В умозаключение можем да кажем, че личността на Петър Богдан е многостранна, а животът му и заветите, които той оставя, могат да бъдат образец както за родолюбие, по този начин и за умела църковно-политическа кариера в интерес на родината. От една страна той се демонстрира като ослепителен лидер на българското католическото общество, а от друга, като отличен посланик и политик, който е въплъщение на борбения дух на българския народ. Един от дребното ерудирани българи през XVII в и един ослепителен образец по какъв начин любовта към отечеството може да впрегне образованието и интелекта на „ ползу роду “ и да пребъде в паметта българска!

Източник: bulgarianhistory.org