Ще спечелим ли битката за езика български...
Опиянението от измененията изхвърли сакралността на думите, спояваща общия дух на народа ни
Димитър Недков, писател
С неповторим език ни е дарил нам, българите, Творецът, когато се стреснал от градежа на онази Вавилонска кула на устрема човешки да Го доближат. Така се разлютил Бог на общото изпитание на хората да допрян небесата, че ги разпръснал в голям брой говорещи на разнообразни езици племена по земята. Разделени от словото, което е било първоначално, индивидите изгубили опцията за сговор между тях. Всяко племе към този момент по своему почнало да търси връзката сред земното и небесното, и да словослави Господа на своя си, неясен за другите обреден език. Но словата звучали по-често като бойни крясъци, в сравнение с като вик за мир сред племената. Вождовете и шаманите ловко употребявали езика в заклинанията си, настройвайки индивида против човеку.
После се появили графичните знаци, писменните знаци, писменостите. И българското племе се сдобило с характерно от другите четмо и писмо.
Разглаголствали се писарите ни в скрипториумите и плъзнали по земята разнообразни от латиницата богослужебни текстове - от Бохемоморавските височини чак до Сибирската пустота. Случило се даже по този начин, че половината френски крале, във времената, когато в Париж книжнината не била доста на респект – при миропомазването да се кълнат Богу и Франция с ръка върху прословутото Реймско евангелие. Латините смятали глаголицата по него за съчинено персонално от Твореца в небесната му лаборатория тайнствено обръщение до самите императори. Кой знае, може и по този начин да се окаже някой ден освен това ускорено забързване към Космоса на днешния човек?!? Както настояват някои: Божието великолепие било в това, да укрие нещо в свещените текстове... Що пък да няма логичност и в това подмолно съмнение, че на някакви си, опитващи се да открият повсеместен надзор над човечеството секрети общества посредством към този момент вездесъщия Интернет – им пристигнала от някаква си плесенясала Манасиева летопис концепцията да обозначат върху клавиатурата “маймунската кльомба ” с това изписаното от хроникьора...
@мин... “Да бъде! ” - както се споделя благопожелателно “@ ” признакът на електронната замяна на потребностите, възприятията и тайните сред индивидите, без да се постанова даже да се погледат очи в очи.
Днес, действителността, само че не онази лъжливата, в която се пробват да ни убедят, а заобикалящата ни реалност – крещящо слага въпроса за следствията от превръщането на езика в главно оръжие в борба за власт върху земните благосъстояния и душите човешки. Езикът като новата “атомна бомба ” в модерната хибридна трета международна война.
Какво се случи със словесността ни? – е време да се запитаме и ние българите. Тая наша неповторима бъбривост и писмовност, на родния ни език. Защо думите започнаха от ден на ден да ни разделят, да пораждат злоба, експанзия даже и ловко прикрити зад очевадно двуличие сред сродници? Как по този начин, един и същи език се трансформира в непреодолима спънка за разбирателството на един и същи народ? Нима се оказахме по-недалновидни от другите побратимени посредством дарената от нас книжовност нации, които я използваха да запазят националното си единение пред зейналата паст на отвореното общество на глобализирания свят и неговите транснационални ползи.
Политическите нрави на българския преход компрометираха езика и дискредитираха писмеността. Опиянението от измененията изхвърли сакралността на думите, спояваща общия дух на цялостен един народ. Подарената независимост отприщи вакханалията на словосъчетания, мотивиращи разрушителни публични процеси. Много думи, олицетворяващи вярвания и хрумвания, се трансфораха в клеймо за цели групи и даже генерации, интернирани в духовни концлагери от присвоилия си правото върху истината самобитен вербален арбитражен съд на мощните на деня. Удовлетворяването от апетита на дълго сдържания от тоталитаризма веществен апетит заличи от бюджетите институциите на духа.
Езикът загуби своята държавност, а страната своя език. Тълковният речник обедня откъм пояснения за обич и честност, достолепие и чест, приятелство и съпричастност, жанр, нация, татковина, родно място... Народът и самопровъзгласилият се нов хайлайф заговориха на разнообразни езици - взаимно изключващи смисъла на какъвто и да е публичен контракт. Безкнижието към този момент не се оказва непереодолима бариера по пътя към властта. Правото се снабди със законотворци, недокоснали евангелските текстове и философските трактати за справедливостта в борбата сред положителното и злото.
Не закъсняха и ордите на “новите еничари ” на духовността българска - платеният кръвен налог от личната ни плът за омилостивяването на новите Господари на ориста ни. Те нахлуха в културата, науката, образованието, медиите като администрираха “правоговора ” в учебните заведения, университетите, изкуствата, радиоефира, телевизионните екрани – на всички места, откъдето би трябвало да струи търсенето на смисъла в съществуването на този народ върху тази земя, като равноправна и хармонична част от целия свят. Заработи най-злокобното, обесмислящо всяка заблуда за свободата на мисълта “Министерство на истината ”, прецизно съблюдаващо преведените от чуждоземни езици указания – по какъв начин да се манипулира мисленето на останалото, все по-малобройно, локално население в новата колония.
Пренапишете историята на този капризен народ, дръзнал да пусне корените си на основното кръстовище сред Изтока и Запада! – безапелативно гласи спусната на презокеански акцент най-главна директива към подопечното на огромната световна игра нашенско Министерство на истината. - Да не остане и прашинка от предишното им, която може да просълзи от национална горделивост, родолюбиво самочувствие, възрожденска прочувственост и бунтовна самопожертвователност този надживял няколко робства народ. Преквалифицирайте учителите по логаритмите на “матрицата ”. А най-опърничавите от тях, дето се имат за словослагатели в душите детски, и упорстват за някакъв си суверенитет върху образованието на новите генерации – вън от просветителната система. Университетите – под цялостен наш надзор – научни трофеи, прослава и развиване -
единствено на миналите през задграничните ни методични центрове.
Тотален надзор върху историците културолозите, социолозите и несъмнено – антрополозите обясняващи смисъла на битието и душевността българска. И най-важното – от редовия преподавател до професора, от създателя до журналиста, от издателя до библиотекаря, от композитора до артиста и танцьора... читалището, музеят, театъра, киното, оркестрите... всичко, което работи със словото, буквите, нотите, четките, кинокамерите и възпламенява непорочното детско въображение с ерестта на въпросите задавани от “Малкият принц ” – всички тези да бъдат прецизно държани в дъното на обществената пирамида. Гладът е най-хубавият стимулатор на автоцензурата върху мисълта.
Генералната цел е... да се скарат между тях поколенията – продължава инструкциите Глобалното Министерство на Истината към локалния си, щедро спонсориран филиал. Бащи и синове, майки и дъщери, прощъпулници и старци, всичките родени от една книжовност, изразяваща любовта сред мъжкото и женското начало в тоя жанр – да заговорят на разнообразни езици между тях. И никой да не желае да чуе другия. Да не се позволява признателност от младите към предците и родителите за съградената от тях страна и опазена националност, която наследниците й ще разграбят, разпродадат и разрушат по наша рецепта.
Превърнете паричните знаци в фетиш и анатемосайте думичките обясняващи тяхната поквареност. Да се изяснява архаичноста на вярата, традициите, обредите и обичаите, националният класицизъм в изкуствата и най-много литературата, песнопеенето и фолклора. Да се заличи филмографията пресъздала националната история на историческата орис. Всяка мемоаристика на към момента оживелите през прехода някогашни строители на страната – единствено през следени от нас издателства... И книгите – несъразмерно скъпи по отношение на приходите, а и смарт телефоните са им задоволителни, тъй като “чичко Google ” знае всичко. С други думи – накарайте самите дъщери и синове на този народ, да трансфорат в една огромна метафора претърпяната от предшествениците им история.
В обобщение – на колкото повече антагонистично настроени една против друга обществени групи бъде разграничен един народ, който единен от езика на общото си минало, нерадостното си настояще и фантазията за почтено бъдеще би представлявал сериозна опасност за световните проекти по отношение на територията и естествените му благосъстояния – толкоз по-лесно ще бъде сломена своенравната воля на този народ, да бъде себе си. Още повече, когато става въпрос за единствения по земята народ, който празнува като народен празник писмената и културата си. Единственият празничен ден от препълнения му с какви ли не празници календар, който осмисля изцяло определението – народен.
Всъщност – дали след европредизборната, съвсем шизофренична дисхармония на прекомерно неразбираемата словестност на тъй наречените “политически елити ” ще се сетим за същинския смисъл на празника на езика, писмената и духовността ни българска?!? Или сме към този момент толкоз отвратени от словоблудството на целия бухнал отвред и откъм всичко набор на политическите ни първенци, които увлечени в медийното шоу “Кой е по.. по... най... ” във всяко едно отношение, пропуснаха да ни поканят нас, локалните хорица, на един чисто български спор, на един чисто български език по тематиката – в каква Европа би се чувствал заслужен европеец, наша благосклонност – българинът. Не съумяхме на нашенския си език да разкажем нито днешна Европа на българина, нито пък същинската България на европееца – попаднали в клопката на мантрата на в никакъв случай несъществувалите като едно цяло “прословути общоевропейски полезности ”.
Но по-страшното е, че в случай че не успеем да спечелим борбата за езика си сред самите нас българите, в случай че не върнем истинското издание на общия за всите ни разяснителен речник на прелестните ни думички и тях да превеждаме на непознатите езици – ще загубим борбата за земята българска, от която прекалено много се интересуват в последно време всевъзможни чуждоезичници и друговерци. 24-тият май е май единственият останал празник, предполагащ към момента някакво национално единство. Защото всички останали се оказаха... време разделно.
P.S. Именити разказвачи на историйки вкарват постоянно в литературните си сюжети, научно потвърденото събитие, че във финалните си родилни напъни при даряването на нов живот, майките изкрещяват слова само на родния си език и на съответния акцент на землището, което ги е родило... Това е първият език, който чува още с проплакването си новороденото и до момента в който диша на този свят, тази неотшумяваща вродена осцилация дефинира самосъзнанието му, без значение в коя географска широчина ще го захвърли след това ориста му житейска и от какъв непознат език ще си самопревежда на разум заобикалящата го реалност.
Димитър Недков, писател
С неповторим език ни е дарил нам, българите, Творецът, когато се стреснал от градежа на онази Вавилонска кула на устрема човешки да Го доближат. Така се разлютил Бог на общото изпитание на хората да допрян небесата, че ги разпръснал в голям брой говорещи на разнообразни езици племена по земята. Разделени от словото, което е било първоначално, индивидите изгубили опцията за сговор между тях. Всяко племе към този момент по своему почнало да търси връзката сред земното и небесното, и да словослави Господа на своя си, неясен за другите обреден език. Но словата звучали по-често като бойни крясъци, в сравнение с като вик за мир сред племената. Вождовете и шаманите ловко употребявали езика в заклинанията си, настройвайки индивида против човеку.
После се появили графичните знаци, писменните знаци, писменостите. И българското племе се сдобило с характерно от другите четмо и писмо.
Разглаголствали се писарите ни в скрипториумите и плъзнали по земята разнообразни от латиницата богослужебни текстове - от Бохемоморавските височини чак до Сибирската пустота. Случило се даже по този начин, че половината френски крале, във времената, когато в Париж книжнината не била доста на респект – при миропомазването да се кълнат Богу и Франция с ръка върху прословутото Реймско евангелие. Латините смятали глаголицата по него за съчинено персонално от Твореца в небесната му лаборатория тайнствено обръщение до самите императори. Кой знае, може и по този начин да се окаже някой ден освен това ускорено забързване към Космоса на днешния човек?!? Както настояват някои: Божието великолепие било в това, да укрие нещо в свещените текстове... Що пък да няма логичност и в това подмолно съмнение, че на някакви си, опитващи се да открият повсеместен надзор над човечеството секрети общества посредством към този момент вездесъщия Интернет – им пристигнала от някаква си плесенясала Манасиева летопис концепцията да обозначат върху клавиатурата “маймунската кльомба ” с това изписаното от хроникьора...
@мин... “Да бъде! ” - както се споделя благопожелателно “@ ” признакът на електронната замяна на потребностите, възприятията и тайните сред индивидите, без да се постанова даже да се погледат очи в очи.
Днес, действителността, само че не онази лъжливата, в която се пробват да ни убедят, а заобикалящата ни реалност – крещящо слага въпроса за следствията от превръщането на езика в главно оръжие в борба за власт върху земните благосъстояния и душите човешки. Езикът като новата “атомна бомба ” в модерната хибридна трета международна война.
Какво се случи със словесността ни? – е време да се запитаме и ние българите. Тая наша неповторима бъбривост и писмовност, на родния ни език. Защо думите започнаха от ден на ден да ни разделят, да пораждат злоба, експанзия даже и ловко прикрити зад очевадно двуличие сред сродници? Как по този начин, един и същи език се трансформира в непреодолима спънка за разбирателството на един и същи народ? Нима се оказахме по-недалновидни от другите побратимени посредством дарената от нас книжовност нации, които я използваха да запазят националното си единение пред зейналата паст на отвореното общество на глобализирания свят и неговите транснационални ползи.
Политическите нрави на българския преход компрометираха езика и дискредитираха писмеността. Опиянението от измененията изхвърли сакралността на думите, спояваща общия дух на цялостен един народ. Подарената независимост отприщи вакханалията на словосъчетания, мотивиращи разрушителни публични процеси. Много думи, олицетворяващи вярвания и хрумвания, се трансфораха в клеймо за цели групи и даже генерации, интернирани в духовни концлагери от присвоилия си правото върху истината самобитен вербален арбитражен съд на мощните на деня. Удовлетворяването от апетита на дълго сдържания от тоталитаризма веществен апетит заличи от бюджетите институциите на духа.
Езикът загуби своята държавност, а страната своя език. Тълковният речник обедня откъм пояснения за обич и честност, достолепие и чест, приятелство и съпричастност, жанр, нация, татковина, родно място... Народът и самопровъзгласилият се нов хайлайф заговориха на разнообразни езици - взаимно изключващи смисъла на какъвто и да е публичен контракт. Безкнижието към този момент не се оказва непереодолима бариера по пътя към властта. Правото се снабди със законотворци, недокоснали евангелските текстове и философските трактати за справедливостта в борбата сред положителното и злото.
Не закъсняха и ордите на “новите еничари ” на духовността българска - платеният кръвен налог от личната ни плът за омилостивяването на новите Господари на ориста ни. Те нахлуха в културата, науката, образованието, медиите като администрираха “правоговора ” в учебните заведения, университетите, изкуствата, радиоефира, телевизионните екрани – на всички места, откъдето би трябвало да струи търсенето на смисъла в съществуването на този народ върху тази земя, като равноправна и хармонична част от целия свят. Заработи най-злокобното, обесмислящо всяка заблуда за свободата на мисълта “Министерство на истината ”, прецизно съблюдаващо преведените от чуждоземни езици указания – по какъв начин да се манипулира мисленето на останалото, все по-малобройно, локално население в новата колония.
Пренапишете историята на този капризен народ, дръзнал да пусне корените си на основното кръстовище сред Изтока и Запада! – безапелативно гласи спусната на презокеански акцент най-главна директива към подопечното на огромната световна игра нашенско Министерство на истината. - Да не остане и прашинка от предишното им, която може да просълзи от национална горделивост, родолюбиво самочувствие, възрожденска прочувственост и бунтовна самопожертвователност този надживял няколко робства народ. Преквалифицирайте учителите по логаритмите на “матрицата ”. А най-опърничавите от тях, дето се имат за словослагатели в душите детски, и упорстват за някакъв си суверенитет върху образованието на новите генерации – вън от просветителната система. Университетите – под цялостен наш надзор – научни трофеи, прослава и развиване -
единствено на миналите през задграничните ни методични центрове.
Тотален надзор върху историците културолозите, социолозите и несъмнено – антрополозите обясняващи смисъла на битието и душевността българска. И най-важното – от редовия преподавател до професора, от създателя до журналиста, от издателя до библиотекаря, от композитора до артиста и танцьора... читалището, музеят, театъра, киното, оркестрите... всичко, което работи със словото, буквите, нотите, четките, кинокамерите и възпламенява непорочното детско въображение с ерестта на въпросите задавани от “Малкият принц ” – всички тези да бъдат прецизно държани в дъното на обществената пирамида. Гладът е най-хубавият стимулатор на автоцензурата върху мисълта.
Генералната цел е... да се скарат между тях поколенията – продължава инструкциите Глобалното Министерство на Истината към локалния си, щедро спонсориран филиал. Бащи и синове, майки и дъщери, прощъпулници и старци, всичките родени от една книжовност, изразяваща любовта сред мъжкото и женското начало в тоя жанр – да заговорят на разнообразни езици между тях. И никой да не желае да чуе другия. Да не се позволява признателност от младите към предците и родителите за съградената от тях страна и опазена националност, която наследниците й ще разграбят, разпродадат и разрушат по наша рецепта.
Превърнете паричните знаци в фетиш и анатемосайте думичките обясняващи тяхната поквареност. Да се изяснява архаичноста на вярата, традициите, обредите и обичаите, националният класицизъм в изкуствата и най-много литературата, песнопеенето и фолклора. Да се заличи филмографията пресъздала националната история на историческата орис. Всяка мемоаристика на към момента оживелите през прехода някогашни строители на страната – единствено през следени от нас издателства... И книгите – несъразмерно скъпи по отношение на приходите, а и смарт телефоните са им задоволителни, тъй като “чичко Google ” знае всичко. С други думи – накарайте самите дъщери и синове на този народ, да трансфорат в една огромна метафора претърпяната от предшествениците им история.
В обобщение – на колкото повече антагонистично настроени една против друга обществени групи бъде разграничен един народ, който единен от езика на общото си минало, нерадостното си настояще и фантазията за почтено бъдеще би представлявал сериозна опасност за световните проекти по отношение на територията и естествените му благосъстояния – толкоз по-лесно ще бъде сломена своенравната воля на този народ, да бъде себе си. Още повече, когато става въпрос за единствения по земята народ, който празнува като народен празник писмената и културата си. Единственият празничен ден от препълнения му с какви ли не празници календар, който осмисля изцяло определението – народен.
Всъщност – дали след европредизборната, съвсем шизофренична дисхармония на прекомерно неразбираемата словестност на тъй наречените “политически елити ” ще се сетим за същинския смисъл на празника на езика, писмената и духовността ни българска?!? Или сме към този момент толкоз отвратени от словоблудството на целия бухнал отвред и откъм всичко набор на политическите ни първенци, които увлечени в медийното шоу “Кой е по.. по... най... ” във всяко едно отношение, пропуснаха да ни поканят нас, локалните хорица, на един чисто български спор, на един чисто български език по тематиката – в каква Европа би се чувствал заслужен европеец, наша благосклонност – българинът. Не съумяхме на нашенския си език да разкажем нито днешна Европа на българина, нито пък същинската България на европееца – попаднали в клопката на мантрата на в никакъв случай несъществувалите като едно цяло “прословути общоевропейски полезности ”.
Но по-страшното е, че в случай че не успеем да спечелим борбата за езика си сред самите нас българите, в случай че не върнем истинското издание на общия за всите ни разяснителен речник на прелестните ни думички и тях да превеждаме на непознатите езици – ще загубим борбата за земята българска, от която прекалено много се интересуват в последно време всевъзможни чуждоезичници и друговерци. 24-тият май е май единственият останал празник, предполагащ към момента някакво национално единство. Защото всички останали се оказаха... време разделно.
P.S. Именити разказвачи на историйки вкарват постоянно в литературните си сюжети, научно потвърденото събитие, че във финалните си родилни напъни при даряването на нов живот, майките изкрещяват слова само на родния си език и на съответния акцент на землището, което ги е родило... Това е първият език, който чува още с проплакването си новороденото и до момента в който диша на този свят, тази неотшумяваща вродена осцилация дефинира самосъзнанието му, без значение в коя географска широчина ще го захвърли след това ориста му житейска и от какъв непознат език ще си самопревежда на разум заобикалящата го реалност.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ