Светът не се справя със задачата да помогне на страдащите
Новината, че в холандска клиника са помогнали на 17-годишно момиче да почине се оказа неистинска. Но въпросът дали обществото би трябвало да оказва помощ на хората да пресечен личния си живот остава отворен.
Преди дни умря 17-годишната Ноа Потховен. В ранна детска възраст тя е била подложена на полово принуждение. В продължение на няколко години Ноа се е борила с тежка психическа контузия, страдала е от меланхолия и хранително разстройство, и най-после не ѝ останали сили. Новината за гибелта ѝ провокира стихия от реакции по целия свят, тъй като в началото бе обявено, че с цел да почине ѝ е било помогнато в клиника в Холандия, където е позволена евтаназията на деца над 12-годишна възраст, в случай че родителите не са срещу.
Това се оказа лъжа: Ноа фактически се е обърнала с такава молба в клиниката, само че ѝ е било отказано. Тя умира в дома си, откакто престава да се храни и да пие вода. След съвет с лекарите родителите ѝ вземат решение да не се намесват. Макар и друг от първичната информация казусът още веднъж притегли вниманието към казуса за евтаназията: би трябвало ли тя да бъде законна и в случай че да, за кого и при какви условия?
Много борци за правата на индивида самичък да реши дали да живее или да почине напомнят мъчителните физически болести: тежки форми на рак, хронични болки, други незлечими недъзи. Те приказват за възрастни хора, които са в последния стадий от живота си. Но и това не е всичко. Вече съществува опция да се самоубиеш в специфични клиники, в случай че страдаш от психическо болести.
През 2018 година холандски лекари помогнаха на 29-годишната Аурелия Брауверс, като ѝ предоставиха отрова. Тя се намирала в дълбока меланхолия, диагностицирана е с гранично разстройство на личността и не виждала никакво бъдеще за себе си. Така стартира своята публикация журналистката Джосефин Холмстрьом за шведското издание Svenska Dagbladet. Ето нейният роман от първо лице:
" Тази тематика ми е близка заради персонални аргументи. Когато бях младеж имах анорексия, от дребна се борех с обсесивно-компулсивно разстройство. В най-черните моменти от време на време ми се струваше, че гибелта е излаз. Има доста жизнерадостни хора, които са претърпели сходни тежки времена: психологът Кристер Олсон осем години е живял в дълбока меланхолия, която разказва в книгата си " Пътят обратно ". В най-лошите моменти той " без съмнение е бил подготвен да почине ", както самичък споделя в свое изявление за в. Dagen. Много хора с психологични разстройства виждат себе си в неговите описания. По думите на Ан Хеберлайн човек не желае да почине, а просто не му се живее.
Никога не съм възнамерявала самоубийство съществено, само че имах интервали, когато животът ми се струваше нетърпим. Срещах се с доста младежи, които се лекуват в болница поради суицидни мисли. Ако обществото и лекарите стартират да се отнасят към евтаназията като към допустима опция, желанието на тези пациенти да умрат ненадейно ще стане по-легитимно и по-лесно изпълнимо. Мен ме плаши обществото, в което самоубийството може да стане обикновено.
Друг проблем на евтаназията е по какъв начин отношението към нея ще се отрази на визията за полезността на човешкия живот. През 2008 година в швейцарска клиника, където оказват помощ на хората да се самоубият, умря 23-годишен англичанин. След трагичен случай той се сковава и в никакъв случай повече не би могъл да играе ръгби. За него тялото му се трансформира в затвор и той сметнал, че животът му е завършил. Родителите подкрепили радикалното му решение и дружно с него отпътували за Швейцария.
Асоциацията на хора с гръбначни контузии реагира с отвращение на решението на лекарите. Нима контузията може да бъде съображение за утвърждение за евтаназия? Няма ли различен смисъл в живота с изключение на спорта? От моя позиция в дадения случай към индивида са се отнесли по този начин, както се отнасят тези, които считат, че би трябвало да се направи аборт, в случай че при детето е открит Синдром на Даун. Тук се демонстрира признатото в обществото пренебрежение към слабия.
Какво би трябвало да се случи с тези хора с увреждания, които не получават помощ от обществените служащи? Трябва ли да им предложим, утвърдена от страната опция за самоубийство, откакто към този момент не могат да излязат от вкъщи си и да живеят обикновено? Не, светът, в който евтаназията е една от другите възможности не е човечен свят. Това е свят, в който ние не сме се справили със задачата да се грижим за страдащите. "
Преди дни умря 17-годишната Ноа Потховен. В ранна детска възраст тя е била подложена на полово принуждение. В продължение на няколко години Ноа се е борила с тежка психическа контузия, страдала е от меланхолия и хранително разстройство, и най-после не ѝ останали сили. Новината за гибелта ѝ провокира стихия от реакции по целия свят, тъй като в началото бе обявено, че с цел да почине ѝ е било помогнато в клиника в Холандия, където е позволена евтаназията на деца над 12-годишна възраст, в случай че родителите не са срещу.
Това се оказа лъжа: Ноа фактически се е обърнала с такава молба в клиниката, само че ѝ е било отказано. Тя умира в дома си, откакто престава да се храни и да пие вода. След съвет с лекарите родителите ѝ вземат решение да не се намесват. Макар и друг от първичната информация казусът още веднъж притегли вниманието към казуса за евтаназията: би трябвало ли тя да бъде законна и в случай че да, за кого и при какви условия?
Много борци за правата на индивида самичък да реши дали да живее или да почине напомнят мъчителните физически болести: тежки форми на рак, хронични болки, други незлечими недъзи. Те приказват за възрастни хора, които са в последния стадий от живота си. Но и това не е всичко. Вече съществува опция да се самоубиеш в специфични клиники, в случай че страдаш от психическо болести.
През 2018 година холандски лекари помогнаха на 29-годишната Аурелия Брауверс, като ѝ предоставиха отрова. Тя се намирала в дълбока меланхолия, диагностицирана е с гранично разстройство на личността и не виждала никакво бъдеще за себе си. Така стартира своята публикация журналистката Джосефин Холмстрьом за шведското издание Svenska Dagbladet. Ето нейният роман от първо лице:
" Тази тематика ми е близка заради персонални аргументи. Когато бях младеж имах анорексия, от дребна се борех с обсесивно-компулсивно разстройство. В най-черните моменти от време на време ми се струваше, че гибелта е излаз. Има доста жизнерадостни хора, които са претърпели сходни тежки времена: психологът Кристер Олсон осем години е живял в дълбока меланхолия, която разказва в книгата си " Пътят обратно ". В най-лошите моменти той " без съмнение е бил подготвен да почине ", както самичък споделя в свое изявление за в. Dagen. Много хора с психологични разстройства виждат себе си в неговите описания. По думите на Ан Хеберлайн човек не желае да почине, а просто не му се живее.
Никога не съм възнамерявала самоубийство съществено, само че имах интервали, когато животът ми се струваше нетърпим. Срещах се с доста младежи, които се лекуват в болница поради суицидни мисли. Ако обществото и лекарите стартират да се отнасят към евтаназията като към допустима опция, желанието на тези пациенти да умрат ненадейно ще стане по-легитимно и по-лесно изпълнимо. Мен ме плаши обществото, в което самоубийството може да стане обикновено.
Друг проблем на евтаназията е по какъв начин отношението към нея ще се отрази на визията за полезността на човешкия живот. През 2008 година в швейцарска клиника, където оказват помощ на хората да се самоубият, умря 23-годишен англичанин. След трагичен случай той се сковава и в никакъв случай повече не би могъл да играе ръгби. За него тялото му се трансформира в затвор и той сметнал, че животът му е завършил. Родителите подкрепили радикалното му решение и дружно с него отпътували за Швейцария.
Асоциацията на хора с гръбначни контузии реагира с отвращение на решението на лекарите. Нима контузията може да бъде съображение за утвърждение за евтаназия? Няма ли различен смисъл в живота с изключение на спорта? От моя позиция в дадения случай към индивида са се отнесли по този начин, както се отнасят тези, които считат, че би трябвало да се направи аборт, в случай че при детето е открит Синдром на Даун. Тук се демонстрира признатото в обществото пренебрежение към слабия.
Какво би трябвало да се случи с тези хора с увреждания, които не получават помощ от обществените служащи? Трябва ли да им предложим, утвърдена от страната опция за самоубийство, откакто към този момент не могат да излязат от вкъщи си и да живеят обикновено? Не, светът, в който евтаназията е една от другите възможности не е човечен свят. Това е свят, в който ние не сме се справили със задачата да се грижим за страдащите. "
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ