За медиите. Истинските стойности и нашето самочувствие...
Не мога да схвана културната политика на множеството от нашите медии след смяната. Преди 89 година бяха сковани, цензурирани, само че въпреки всичко, имаше и нещо положително в тях – уважаваха сериозното изкуство, оценяваха по достолепие високите достижения, стойностните създатели и събития. Държеше се на професионализма и самодейността / в неприятния смисъл на думата/ не се величаеше като през днешния ден. И това не може да се отхвърли. В тях преди всичко се отразяваха огромните музикални и театрални събития, значимите книги, изложения, спектакли, концерти. Даваше се превес на сериозното изкуство, на художествената музика, на огромното кино и спектакъл. Възпитаваше се публиката. Авторитетни критици рецензираха и разясниха и думата им се чуваше. А и самите създатели и институти постоянно имат потребност от думата на рецензията. Защото без рецензия просто няма обикновено развиване. Спомням си, че въпреки и доста рядко се показваха и някои инцидентни актьори. Например с Русенската филхармония направи дебют дъщерята на Венко Марковски, Султана, и откакто стартира много зле, в един миг спря, разпиля нотните листи по подиума и не можа да продължи. На другия ден казусът бе коментиран в печата и кариерата на тази пианистка завърши преди да е почнала. Небезизвестният Алипи Найденов дирижира Софийската филхармония несполучливо. Излезе негативна рецензия в печата и той повече не бе позволен до пулта на първия ни оркестър. А в този момент? Сега просто няма рецензия, няма кой да оцени културните обстоятелства действително.
Медиите се отхвърлиха изцяло от критиците. Особено през последните години нещата радикално се трансформираха. Изчезнаха сериозните и значими издания – страната просто не ги поддържа. Няма ги към този момент „ Литературен форум”, „ Век 21”, „ Култура”, „ Българска музика”, „ Киноизкуство” „ ЛИК”, „ Летописи” и още десетки други издания. Кметовете- гербери на Варна, Бургас, Русе и Пловдив унищожиха списанията „ Простори”, „ Тракия”, „ Море” и „ Брод”. Останаха напълно малко издания, появиха се доста електронни уеб сайтове. За страдание, в множеството от тях, въпреки да се афишират за „ културни”, се дава превес на всеобщата просвета, на Холивуд, на непознати актьори и писатели, на ниските жанрове, даже на маргинални феномени и те постоянно се афишират за „ събития”, а хора със съмнителни качества – за „ звезди”. Има към този момент много „ легенди”, „ знаменитости”, „ явления”. Доста кореспонденти и редактори не могат да разграничат същинското от подправеното, в положение са да дефинират, да вземем за пример, диригента Х. с две купени дипломи от частния Нов български университет, потвърдил своето бездарие, като „ новия Емил Чакъров” или „ българския Караян”. Някои от тях са дотолкоз неуки, че бъркат „ постановка” с „ представление”, „ опера” с „ оперета”, изписват неверно имената на композитори и световноизвестни актьори и музиканти – и това е постоянна процедура. Оперативната рецензия е съвсем изцяло ликвидирана, заместена от рекламни, пи- арски изявления, а за сериозните, задълбочени критически разбори – да не приказваме, те от дълго време липсват.
За множеството медии огромното изкуство е „ скучна работа”. Те не го отразяват или в случай че го създадат, го вършат накриво. Е, има и изключения, само че са прекомерно малко..„ Преди време, в „ Труд” прочетох публикация за театър на балета „ Дон Кихот” в София с огромна наша балерина в след триумфалните ѝ гастроли по света. На това зрелище тя за момент се спъна и падна, само че незабавно продължи, както бе почнала: ослепително. Статията обаче подчертава не върху превъзходната ѝ игра, а върху мига на рухването: „ С разкървавен нос Маша Илиева изтанцува спектакъла”. Това беше заглавието и нито дума за огромното ѝ изкуството, за международните ѝ триумфи, за ролята на Китри... По този килнат и сякаш, ефектен метод се показват всички събития от културния ни живот. Търси се абсурда, клюката, интимната детайлност и това замества същинското, огромното, значимото. Защото, съгласно някои, това трябвало да се отрази „ интересно”. Интересно или просташко?!
И още нещо: в множеството медии се обръща прекомерно огромно внимание единствено на една група актьори и музиканти, за сметка на останалите. Ако се написа за опера, то е основно за Кабаиванска и няколко други имена: Калуди Калудов, Веселина Кацарова и още двама- трима Другите са просто отвън полезрението на медиите. Това, че в Софийската опера има цяла група първокласни артисти напълно не е забавно. Същото се отнася и за театъра. Куркински, Камен Донев, Теди Москов, Явор Гърдев, Лолова, и още неколцина са непрестанно под обектива на медиите. От писателите съществуват само Георги Господинов, Теодора Димова, Милен Русков и още неколцина, към останалите нула внимание! Да, за още мнозина други, даже по- надарени, нито се написа, нито се приказва. Така е и за артистите и за музикантите, оперните артисти. Да не приказваме за тези, които не са в София, а в огромните градове. За тях, а и за културния живот даже в най- огромните ни центрове съвсем не се написа. Излезе даже неуместният израз „ извънстоличните оперни театри и оркестри”. Да, при нашето ненормално развиване към този момент всичко е „ столично” и „ извънстолично”. Един парадокс, чужд по света! Всичко в България е „ столица” и „ провинция”. А при ръководството на ГЕРБ цели райони западнаха даже в културно отношение. Пишещият тези редове, с старания разгласява текстове за най- сериозният, на европейско равнище, фестивал „ Мартенски музикални дни”. С труд убедих някои редакции да отразят огромното културно събитие на 2018 година – постановката на класическата българска опера „ Янините девет братя” от Любомир Пипков, ослепително режисирана от акад. Карталов. Така за единственият оперен конгрес, този в Стара Загора също съвсем не се написа и приказва. По- значими са: Азис, Глория, Хилда, Мария, Кеца, Рачков, Лили, Криско. Вече знаем и кътните им зъби! Но не и прелестните оперни примадони: Радостина Николаева, Цветана Бандаловска, Габриела Георгиева, тенорите Камен Чанев, Даниел Дамянов, Коста Андреев, Мартин Илиев, баса Мартин Цонев, баритоните Бисер Георгиев, Атанас Младенов... За тях би трябвало да знае през днешния ден цяла България, както преди знаеше коя е Юлия Винер, Надя Афеян, Любомир Бодуров или Асен Селимски. Нещо повече, всички в България бяха чували имената даже на Пенка Маринова, Кирил Кръстев и Николай Здравков не от столицата, а от Русенската опера, тъй като Радио София представяше всички наши положителни артисти, оперни театри и оркестри. Да, преди 1989 година медиите представяха всеки солист, режисьор, диригент, всеки добър актьор, освен това освен от столицата, само че и от страната. А в този момент даже националното радио, което е призвано да показва българската просвета, се естрадизира. Дори и културната му стратегия „ Христо Ботев” към този момент излъчва доста по- малко класическа музика, в сравнение с кресливи шлагери- тупалки. Там даже редакторите за естрадна музика са повече от тези за класическа!
Напоследък трима българи – художникът Тео Ушев и артистът и Димитър Маринов имаха триумф в Холивуд. Първият с номинация за Оскар за свое рисувано филмче, а вторият – като непретенциозен и съвсем неосезаем участник с дребна роля в един не изключително ослепителен игрален филм, неизвестно за какво, почетен с тази премия. И двамата заслужават поздравления. Но за това се подвигна прекомерно огромен медиен звук. Вторият се посрещна от медиите като някаква изключителна, международна звезда. А и самият той се държа като звезда. Същото се повтори и с ролята на Мария Бакалова във кино лентата „ Борат”. Нашият комплекс за непълноценност се обади. Сякаш бе необикновен, извънреден триумф, по- важен от триумфите на примадоните на Ла Скала и Метрополитен опера, Ню Йорк, Красимира Стоянова, Соня Йончева или на изявите на цигуларя Светлин Русев и пианиста Евгени Божанов на международните концертни сцени. Но нали става дума за Холивуд – това значи бил върхът в изкуството! А фактът, че десетки наши първокласни артисти пеят по всички международни подиуми, че съвсем няма огромен оркестър, в който да няма наши музиканти / в много огромни оркестри, като тези в Хамбург, Виена или Ню Йорк имаме българи- концертмайстори!/, да, това за нашите медии е вест от „ втора ръка”, в случай че въобще е някаква вест. Да не приказваме за сполучливи постановки, концерти и фестивали във Варна, Русе, Плевен, Пазарджик, Стара Загора, Пловдив, Бургас, Добрич, Балчик – те са просто отвън полезрението. Та даже и Софийските музикални седмици. Дори и Българска национална телевизия не ги вижда. Важни са Холивуд, джаза, поп-а, рока и най- към този момент чалгата. С тях стартират и приключват културните страници и рубрики. Тук не мога да отмина неприятната роля на Шоуто на Слави, което се гледа от младите и вместо да ги възпитава и да им предлага просвета, години наред ги опростачва с цинични скечове и грозна музика. Подобни са и редица излъчвания на „ Нова ТВ” и БТВ, където същинското изкуство, огромната музика и художественото кино са просто табу! Там до момента не са излъчили даже една оперета, да не приказваме за опера или известен симфоничен концерт. Затова и за тези 30 години България от културна европейска страна се трансформира в страна от Третия свят, до момента в който в азиатската Южна Корея операта, да вземем за пример, е на огромна респект. Но у нас медиите тръбят единствено за Ицо, който рита и псува или да мята топка като Гришо. Те са идолите на „ Нова България”, за тях се написа и приказва всеки Божи ден. Те, съгласно нашите медии били „ националната ни гордост”, повдигали самочувствието ни повече от световноизвестните Ана Томова, Соня Йончева, Кабаиванска, Цветан Тодоров, Владимир Зарев или Здравка Евтимова.
Но какво да се чудим? Политиката ни е към този момент такава. След като в учебник по музика виждаме портрет на Ицо Стоичков до Верди, а за Моцарт има два реда и то какви: „ Немски/ не австрийски!/ композитор, писал симфонии.” Само това. Опери не бил писал, макар че ни остави 26 – от общо 600-те си опуса...За какво да приказваме?!
Шедьовърът на Любомир Пипков „ Янините девет братя” - на софийска сцена – едно от огромните музикални събития през последните 30 години
Двама именити българи със международна популярност на русенския фестивал Светлин Русев и Емил Табаков
Едно театрално събитие – премиерата на пиесата „ Хляб в джоба” с млади актьори – от Матей Вишниек на сцената на стогодишния спектакъл Сливен, сега един от най- положителните у нас
Огнян Стамболиев, ПЕН-България
Медиите се отхвърлиха изцяло от критиците. Особено през последните години нещата радикално се трансформираха. Изчезнаха сериозните и значими издания – страната просто не ги поддържа. Няма ги към този момент „ Литературен форум”, „ Век 21”, „ Култура”, „ Българска музика”, „ Киноизкуство” „ ЛИК”, „ Летописи” и още десетки други издания. Кметовете- гербери на Варна, Бургас, Русе и Пловдив унищожиха списанията „ Простори”, „ Тракия”, „ Море” и „ Брод”. Останаха напълно малко издания, появиха се доста електронни уеб сайтове. За страдание, в множеството от тях, въпреки да се афишират за „ културни”, се дава превес на всеобщата просвета, на Холивуд, на непознати актьори и писатели, на ниските жанрове, даже на маргинални феномени и те постоянно се афишират за „ събития”, а хора със съмнителни качества – за „ звезди”. Има към този момент много „ легенди”, „ знаменитости”, „ явления”. Доста кореспонденти и редактори не могат да разграничат същинското от подправеното, в положение са да дефинират, да вземем за пример, диригента Х. с две купени дипломи от частния Нов български университет, потвърдил своето бездарие, като „ новия Емил Чакъров” или „ българския Караян”. Някои от тях са дотолкоз неуки, че бъркат „ постановка” с „ представление”, „ опера” с „ оперета”, изписват неверно имената на композитори и световноизвестни актьори и музиканти – и това е постоянна процедура. Оперативната рецензия е съвсем изцяло ликвидирана, заместена от рекламни, пи- арски изявления, а за сериозните, задълбочени критически разбори – да не приказваме, те от дълго време липсват.
За множеството медии огромното изкуство е „ скучна работа”. Те не го отразяват или в случай че го създадат, го вършат накриво. Е, има и изключения, само че са прекомерно малко..„ Преди време, в „ Труд” прочетох публикация за театър на балета „ Дон Кихот” в София с огромна наша балерина в след триумфалните ѝ гастроли по света. На това зрелище тя за момент се спъна и падна, само че незабавно продължи, както бе почнала: ослепително. Статията обаче подчертава не върху превъзходната ѝ игра, а върху мига на рухването: „ С разкървавен нос Маша Илиева изтанцува спектакъла”. Това беше заглавието и нито дума за огромното ѝ изкуството, за международните ѝ триумфи, за ролята на Китри... По този килнат и сякаш, ефектен метод се показват всички събития от културния ни живот. Търси се абсурда, клюката, интимната детайлност и това замества същинското, огромното, значимото. Защото, съгласно някои, това трябвало да се отрази „ интересно”. Интересно или просташко?!
И още нещо: в множеството медии се обръща прекомерно огромно внимание единствено на една група актьори и музиканти, за сметка на останалите. Ако се написа за опера, то е основно за Кабаиванска и няколко други имена: Калуди Калудов, Веселина Кацарова и още двама- трима Другите са просто отвън полезрението на медиите. Това, че в Софийската опера има цяла група първокласни артисти напълно не е забавно. Същото се отнася и за театъра. Куркински, Камен Донев, Теди Москов, Явор Гърдев, Лолова, и още неколцина са непрестанно под обектива на медиите. От писателите съществуват само Георги Господинов, Теодора Димова, Милен Русков и още неколцина, към останалите нула внимание! Да, за още мнозина други, даже по- надарени, нито се написа, нито се приказва. Така е и за артистите и за музикантите, оперните артисти. Да не приказваме за тези, които не са в София, а в огромните градове. За тях, а и за културния живот даже в най- огромните ни центрове съвсем не се написа. Излезе даже неуместният израз „ извънстоличните оперни театри и оркестри”. Да, при нашето ненормално развиване към този момент всичко е „ столично” и „ извънстолично”. Един парадокс, чужд по света! Всичко в България е „ столица” и „ провинция”. А при ръководството на ГЕРБ цели райони западнаха даже в културно отношение. Пишещият тези редове, с старания разгласява текстове за най- сериозният, на европейско равнище, фестивал „ Мартенски музикални дни”. С труд убедих някои редакции да отразят огромното културно събитие на 2018 година – постановката на класическата българска опера „ Янините девет братя” от Любомир Пипков, ослепително режисирана от акад. Карталов. Така за единственият оперен конгрес, този в Стара Загора също съвсем не се написа и приказва. По- значими са: Азис, Глория, Хилда, Мария, Кеца, Рачков, Лили, Криско. Вече знаем и кътните им зъби! Но не и прелестните оперни примадони: Радостина Николаева, Цветана Бандаловска, Габриела Георгиева, тенорите Камен Чанев, Даниел Дамянов, Коста Андреев, Мартин Илиев, баса Мартин Цонев, баритоните Бисер Георгиев, Атанас Младенов... За тях би трябвало да знае през днешния ден цяла България, както преди знаеше коя е Юлия Винер, Надя Афеян, Любомир Бодуров или Асен Селимски. Нещо повече, всички в България бяха чували имената даже на Пенка Маринова, Кирил Кръстев и Николай Здравков не от столицата, а от Русенската опера, тъй като Радио София представяше всички наши положителни артисти, оперни театри и оркестри. Да, преди 1989 година медиите представяха всеки солист, режисьор, диригент, всеки добър актьор, освен това освен от столицата, само че и от страната. А в този момент даже националното радио, което е призвано да показва българската просвета, се естрадизира. Дори и културната му стратегия „ Христо Ботев” към този момент излъчва доста по- малко класическа музика, в сравнение с кресливи шлагери- тупалки. Там даже редакторите за естрадна музика са повече от тези за класическа!
Напоследък трима българи – художникът Тео Ушев и артистът и Димитър Маринов имаха триумф в Холивуд. Първият с номинация за Оскар за свое рисувано филмче, а вторият – като непретенциозен и съвсем неосезаем участник с дребна роля в един не изключително ослепителен игрален филм, неизвестно за какво, почетен с тази премия. И двамата заслужават поздравления. Но за това се подвигна прекомерно огромен медиен звук. Вторият се посрещна от медиите като някаква изключителна, международна звезда. А и самият той се държа като звезда. Същото се повтори и с ролята на Мария Бакалова във кино лентата „ Борат”. Нашият комплекс за непълноценност се обади. Сякаш бе необикновен, извънреден триумф, по- важен от триумфите на примадоните на Ла Скала и Метрополитен опера, Ню Йорк, Красимира Стоянова, Соня Йончева или на изявите на цигуларя Светлин Русев и пианиста Евгени Божанов на международните концертни сцени. Но нали става дума за Холивуд – това значи бил върхът в изкуството! А фактът, че десетки наши първокласни артисти пеят по всички международни подиуми, че съвсем няма огромен оркестър, в който да няма наши музиканти / в много огромни оркестри, като тези в Хамбург, Виена или Ню Йорк имаме българи- концертмайстори!/, да, това за нашите медии е вест от „ втора ръка”, в случай че въобще е някаква вест. Да не приказваме за сполучливи постановки, концерти и фестивали във Варна, Русе, Плевен, Пазарджик, Стара Загора, Пловдив, Бургас, Добрич, Балчик – те са просто отвън полезрението. Та даже и Софийските музикални седмици. Дори и Българска национална телевизия не ги вижда. Важни са Холивуд, джаза, поп-а, рока и най- към този момент чалгата. С тях стартират и приключват културните страници и рубрики. Тук не мога да отмина неприятната роля на Шоуто на Слави, което се гледа от младите и вместо да ги възпитава и да им предлага просвета, години наред ги опростачва с цинични скечове и грозна музика. Подобни са и редица излъчвания на „ Нова ТВ” и БТВ, където същинското изкуство, огромната музика и художественото кино са просто табу! Там до момента не са излъчили даже една оперета, да не приказваме за опера или известен симфоничен концерт. Затова и за тези 30 години България от културна европейска страна се трансформира в страна от Третия свят, до момента в който в азиатската Южна Корея операта, да вземем за пример, е на огромна респект. Но у нас медиите тръбят единствено за Ицо, който рита и псува или да мята топка като Гришо. Те са идолите на „ Нова България”, за тях се написа и приказва всеки Божи ден. Те, съгласно нашите медии били „ националната ни гордост”, повдигали самочувствието ни повече от световноизвестните Ана Томова, Соня Йончева, Кабаиванска, Цветан Тодоров, Владимир Зарев или Здравка Евтимова.
Но какво да се чудим? Политиката ни е към този момент такава. След като в учебник по музика виждаме портрет на Ицо Стоичков до Верди, а за Моцарт има два реда и то какви: „ Немски/ не австрийски!/ композитор, писал симфонии.” Само това. Опери не бил писал, макар че ни остави 26 – от общо 600-те си опуса...За какво да приказваме?!
Шедьовърът на Любомир Пипков „ Янините девет братя” - на софийска сцена – едно от огромните музикални събития през последните 30 години
Двама именити българи със международна популярност на русенския фестивал Светлин Русев и Емил Табаков
Едно театрално събитие – премиерата на пиесата „ Хляб в джоба” с млади актьори – от Матей Вишниек на сцената на стогодишния спектакъл Сливен, сега един от най- положителните у нас
Огнян Стамболиев, ПЕН-България
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ