България: само с по-строги наказания не става
Нашето публично мнение е издигнало наказването в фетиш. Как реагираме, когато избликват отвратителни случаи на домашно принуждение? С нарастване на наказванията, несъмнено. Четем за дрогирани и пияни убийци по пътищата? Неизменно пожелаваме увеличение на наказванията.
Това обаче не значи, че наказванията в действителност се усилват. Понякога се явяват непредвидени компликации, като последната е с това, че тестванията за опиати не са задоволително надеждни и с отнемането на коли ще има проблеми. Понякога институциите са претрупани и не могат да се оправят, от време на време законодателството не е доизпипано.
Дали по-големите санкции в действителност не се ползват по-рядко, остава да се ревизира. По веригата постоянно се появява някоя гнила ябълка, а хора с опит ще ви кажат, че колкото по-големи са наказванията, толкоз по-висока става мизата и надлежно - изкушението за корупционни дейности. Това в допълнение разярява публичното мнение, което упорства освен за санкции, само че и за оставки, и рестартиране на самата страна. Защото значимото е не наказването да е грубо, а да се ползва постоянно и към всички.
По-тежките санкции не всеки път водят до предварителна защита
Много адвокати споделят, че размерът на наказването не е правопропорционален на предварителната защита. Най-яркият спор по тази тематика беше, когато се отказвахме от смъртното наказване и предлагахме на обществото международни проучвания, съгласно които вероятността всичко в момент да свърши прави нарушителя по-безотговорен спрямо многогодишното затваряне сред четири стени. Съмнявам се, че убедихме някого, болшинството по-скоро се помири, че прави една жертва поради европейските фондове.
Знаменателен беше крайнодесният протест против Стратегията за детето, където пропагандният боязън беше ориентиран към това, че страната нямало да ни разрешава да наказваме децата си. " Ще ни лишават децата поради един пестник ", твърдяха тогава тези странни хора. Ами по какъв начин ще възпитаваш деца без принуждение, нали сме едно предмодерно общество? В някакъв смисъл по този начин си го показват някои мъже - ами по какъв начин да постановат ред в фамилията без пердах?
Култът към наказванията стига до още по-голям парадокс, когато новоизпечените ни консерватори настояват, че наказвайки ЛГБТ общността посредством забрани и маргинализация, поддържат обичайното семейство. Къде го чукаш, къде се пука! Но става ясна същината на психологическия механизъм: глобата е елементарна и бърза, позитивните ограничения за поддръжка на двойките и родителството са дълга и комплицирана работа. Затова популистите имат потребност от зложелател за наказване.
Наказанията са по-лесни за използване от същинските решения
Или да минем в една друга сфера: учебното заведение. Ще ви кажат: Е, то отдавна е в рецесия, а съгласно болшинството от учителите главният проблем е в това, че им са отнети инструментите за наказване. По мое време още ни пляскаха зад врата и пращаха на колене в ъгъла, само че за това явно вече не става и дума. Единственото, което може да се направи с неуправляем ученик, е да бъде изместен - първо в паралелка, след това в друго или в трето учебно заведение, само че дефинитивно изключване няма. Нали образованието е наложително. А това е и срещу ползите на съответното образователно заведение, тъй като всяко дете е пари. И почват да се търсят вероятни санкции - да се повтарят класове до четвърти както преди, да се върне оценката за държание, да се глобяват родителите, да се изселват фамилиите и така нататък.
Какво би било, в случай че потърсим по-сложните решения? Вдигането на учителските заплати беше едно положително начало. Ето и още: да се създадат паралелките по-малки, изключително в проблематичните региони, да се вкара български като непознат език от първи клас за тези деца, които не го приказват, асистент учители да се занимават самостоятелно с проблематичните, целодневното образование да стане действителност на всички места, тъй че учениците да живеят в пълноценна среда. Експертите ще прибавят още доста такива стъпки. Това, на което обръщам внимание, е лекотата, с която измисляме увеличение на наказванията и досадата от дългата върволяк положителни ограничения, които биха могли да решат проблемите.
Порочният кръг продължава
Нека се върнем към престъпната хроника, с която ни заливат медиите през отпускарския сезон. Вдигаме наказванията за домашно принуждение - шапка на сопа, успокоили сме националното неодобрение. Само че с цел да се пребори това непоносимо събитие, са нужни доста по-широки ограничения. Като почнем от възпитанието в учебно заведение и през медиите, което предвиждаше отхвърлената Истанбулска спогодба. Ревността, възприятието на благосъстоятелност върху другия човек е в действителност остаряла традиция, само че време е да я пратим в историята. Нека " рогоносецът " напише стихотворение, с цел да изрази тъгата си, само че да не бие.
После, една двойка не живее на Луната, тя им другари, родственици, съседи, сътрудници. Трябва всички тези хора да бъдат натоварени с отговорност за нея, даже и дискретна. Човек, който знае, че някой пребива някого и не оповестява за това, е съизвършител. Може да не ви звучи доста демократично, само че по този начин действат човешките общности. Добавяме персоналните лекари, които следва да имат базова психиатрична експертиза, обществените служащи, кибер специалистите, които управляват обществените мрежи. С една дума - сложна работа, кой да ти се занимава.
И по тази причина разпаднатото ни общество си върви все по този начин - от отчаяние към наказване и от наказване към отчаяние.
