Просвещението
На всеки един от нас, като деца са ни казвали, че човек, когато почине отива на небето или с други думи на Другият свят. Този свят е незаместим детайл от всяка религиозна система. Всъщност другият свят, дружно с съществуването на някаква свръхестествена мощ и съществуването на душата, е един от трите стълба, на които се основава религиозното схващане. В същото време е любопитно, че концепцията за отвъдното в своите съществени черти е обща за съвсем всички обичайни религии.
Общи религиозни вярвания
В историята на визиите на човечеството за другия свят, реконструирани от експертите, т.е. за света, в който живеят душите на хората, могат да се разграничат три съществени стадия. Първият стадий е най-древният от наличните сега пластове на религиозното схващане на човечеството и е обвързван с анимизма – т.е. това е система от религиозни вярвания, идващи от примитивността, съгласно която целият свят е талантлив с духове.
Останки от тази религиозна система към този момент могат да бъдат открити във вярванията на редица африкански и южноамерикански племена. В тази система отвъдното на практика отсъства, защото в действителност е обвързван със земния свят. Според тези вярвания душите на мъртвите остават да живеят и работят тук на земята и имат действително влияние върху живота на живите. Именно от тази религия пораства култът към предците, който би трябвало да бъде уважаван, успокояван, обречен, с цел да не навредят, а в противен случай, да оказват помощ на живите. Душите на мъртвите могат да живеят в безплътно положение или да се преродят в животни, растения или неодушевени предмети, само че те постоянно остават наоколо до живите.
Вторият стадий се отнася до стадия на човешката история, който е по-близо до сегашното и е белязан от разделянето на картината на света на три елементи – подземния свят, света на хората, т.е. земния свят и небесния свят, обиталището на боговете.
В тази система подземният свят е недвусмислено обвързван с отвъдното, където отиват душите на мъртвите. Фундаменталният миг в този случай е, че няма етична връзка сред държанието на човек през живота и ориста на душата му след гибелта – без значение дали човек е бил добър или злобен, душата му въпреки всичко ще отиде на същото място и ще остане в едно и също положение.
Третият стадий, почнал преди към четири хиляди години, като революционизирал разбирането за другия свят – в този момент обитаването на човешката душа в идващия свят е директно подвластно от спазването на религиозните и етични правила в земния живот. На този стадий концепциите за пъкъла се явяват като място, където душите на злите и жестоки хора ще устоят на мъченията, а раят като благословено леговище за положителните души, ще получат почтена премия за праведния живот.
Как религията показва парадайса
Не е изненадващо, че общите черти на парадайса в другите религии са сходни – затова понятията за наслада, постоянно самодоволство и неявяване на скърбите в човечеството като цяло са идентични. Самият парадайс е показан като място на безконечното самодоволство на душите, които със своя земен живот са си спечелили правото да бъдат на това място, което значи оптималната непосредственост до Бога или различен източник на висша мощ, висша просветеност, по-висш източник на правдивост. Въпреки че, несъмнено, другите религии имат свои особености в концепцията за парадайса.
В християнството раят се схваща на първо място като място на сливане на човешката душа с Бог, където всички земни пристрастености изчезват дружно със седемте отрицателни момента, свързани с тях, а душата може изцяло да усети Божествената обич.
В същото време християнската свещена традиция познава и по-конкретно разказва парадайса. Например Йоан Богослов в своето „ Откровение “ разказва визията за парадайса, съгласно която това е голям град с невероятна хубост, небесен Йерусалим, височината, ширината и дължината на която е, във връзка с актуалните ограничения за дължина, по 2200 километра.
В исляма концепцията за парадайса е още по-съществена и по-близка до „ най-високите стандарти “ на земните удоволствия, които праведните мюсюлмани ще получат като премия в другия свят. Всъщност ислямският парадайс е превъзходна градина, в която порастват дървета с неописуема хубост, давайки вкусни и неизчерпаеми плодове. В тази градина праведниците ще бъдат облечени в най-красивите и първокласни облекла, ще пият божествено вино, което няма да опиянява, а всяка душа ще има своя красива втора половина (за мъж – брачна половинка, за жена – съпруг).
В будизма раят не е крайната цел на съществуването на душата, тъй като тя даже не е на едно пространство. За будистите главната цел е нирвана, т.е. постигането на излаз от сансара, веригата от раждане и гибел. Раят тук съставлява четири области, където духовните детайли на тези хора, които посредством своите положителни каузи са основали добра карма за себе си, падат. Тук те могат да останат известно време и или да изберат да се преродят в ново тяло, или да се опитат да реализират нирвана.
Всеки пъкъл е труден…
Ако концепциите на човечеството за най-висшата наслада в парадайса почти съответстват, то тогава е изненадващо, че за най-голямото наказване на хората от другите цивилизации и религии също е почти еднообразно. Адът, т.е. мястото, положението и процесът на безкрайното наказване на тези души, които не са могли да се държат вярно по време на земния им живот или даже съзнателно са нарушили откритите от горната страна правила за държание, в религиозното схващане има общи черти. Това постоянно е безрадостно място, лишено от слънчева, т.е. божествена светлина, където душите на грешниците се санкционират с духовни страдания (неудовлетворени безконечни страсти) и в наличието на телесна обвивка и физическо страдалчество (най-популярната история е за огъня като главно средство за такова изтезание).
В същото време има разнообразни, от време на време много обилни разлики в концепциите за пъкъла в другите религиозни системи.
В християнството пъкълът е на първо място място на изтезание за душата, когато тя, покварена от личната си воля от грехове, осъзнава неестествеността на своето състояние, само че към този момент не може да промени нищо. Въпреки това, преди идването на Христос, пъкълът било място, където отивали всички души, даже праведните и старозаветните пророци – и едвам след слизането на Спасителя в пъкъла той бил погубен и всички праведници били изведени от него. В същото време пъкълът е и място на физически мъчения, само че единствено след Страшния съд, когато всички хора ще бъдат възкресени в телесните си черупки и в тази форма праведните ще отидат в Небесното царство, а неверните в пъкъла.
Подобна идея за пъкъла, само че с още по-голямо акцентиране върху материалния съставен елемент, се среща и в исляма. Понастоящем и пъкълът, и раят са затвори за душите – те ще бъдат изпратени там единствено след Присъдата на Аллах. В будизма пъкълът също е показан като място, където духовната същина минава през изтезания и през осемте кръга на пъкъла, само че главната функционалност на будисткия пъкъл не е наказването, а пречистването на кармата посредством страдалчество. В китайския даосизъм пъкълът е място, което не може да бъде избегнато от никоя душа. Факт е, че съгласно даоистките хрумвания след гибелта на индивида душата се разпада на високи, духовни и ниски, материални детайли. Духовните детайли отиват в парадайса, а грубите – в пъкъла.
Човешкото схващане има забавна специфичност – едни и същи неща, феномени, тематики по едно и също време ни плашат и притеглят вниманието ни. Темата за гибелта в това отношение е може би най-показателната. Няма човек в трезво схващане и твърда памет, който да не се опасява от гибелта, само че митологията на гибелта, отвъдното и посмъртното битие на душата е създадена от човечеството до най-малките детайлности. Една от най-вълнуващите фигури в тази задгробна митология е фигурата на носителя на другия свят.
Древна Гърция
Древногръцката цивилизация е дала на човечеството доста. Не на вятъра, дружно с античната римска цивилизация, се смятат за класическа в доста сфери на живота, от правилата на ръководството до изкуството и митологичните видове. Тъй като в Гърция, както се споделя, всичко е налице, то тогава не би могло да има такива характерни транспортни услуги като превоз до отвъдното. Нещо повече, в древногръцката религиозна и философска картина на света нуждата от подобен притежател било доста незабавен проблем. Факт е, че древногръцкото царство на мъртвите, което доста от нашите съвременници неправилно наричали Хадес (след владетеля на царството на мъртвите, господ Хадес), било отделено от света на живите от мистичната река Стикс.
Тази река не можела да бъде пресичана по различен метод, незабавно откакто се употребили услугите на транспортьор на име Харон. Класическата версия споделя, че Харон е вечен дъртак, който карал лодката. Харон карал лодката единствено в едната посока т.е. от брега на света на живите до брега на царството на мъртвите. Много значим миг тук е, че единствено душите на тези хора, които са били заровени съгласно погребалния бит и чиито близки са сложили един обол (малка сребърна или медна монета) под езиците им, могат да се качат на лодката на Харон. По-късните тълкования споделят, че Харон може да бъде злокобно творение, съгласно описанието, сходно на готическите портрети на гибелта (скелет в качулка и наметало). Тези детайлности обаче не трансформират главните функционалности на този воин.
Лодкаря в отвъдното
Ако някой счита, че Харон е фигура от античната митология и езическата вяра, то това е цялостна илюзия. Лодкаря, който доставял душите на мъртви хора от земния свят до отвъдното, е един от най-древните митологични архетипи.
Нещо повече, той участва както в по-древните цивилизации, по този начин и в идващите митологии. Може би първата фигура, която може да се смята за изпълняваща функционалността на медиатор сред двата свята, упражняващ надзор върху прехода на границата сред тези две сфери на живота, е шумерското провидение Намтарру. В шумерската митология, оформила се преди 5-6 хиляди години, Намтарру е един от боговете, обслужващи Ерешкигал, богинята на царството на мъртвите. Първоначално той просто командвал демоните, които носели душите на мъртвите. В редица легенди обаче Намтарру към този момент се е трансформирал в притежател на душите, като от време на време ги прехвърлял с лодката, а от време на време ги придружавал да преминат през моста.
В религията на Древен Египет имало двама лодкаря, които били доста по-фокусирани върху отвъдното, в сравнение с върху земното битие. Смятало се е, че след гибелта на фараона той би трябвало да отиде в царството на мъртвите на специфична лодка, която е трябвало да бъде ръководена от лодкар, чиято функционалност е да ревизира знанията на пасажера за нужните вълшебен формули. Най-често този притежател не се наричал по име, а е назначен да извършва същите функционалности освен във връзка с душата на фараона, само че и на душите на другите хора. Има препратки, когато във връзка с фараона тази функционалност се поема от самия господ Анубис, който е лидер в царството на мъртвите и в бъдещето.
По-късните религиозни системи също се досещат, че душата на човек, който е напуснал земния живот, се нуждае от специфичен асистент, с цел да преодолее границата сред двата свята. В скандинавската митология на тази точка не се отделя изключително внимание. Но в редица митове за делата на боговете има индикации, че има специфичен лодкар, който реализира връзката сред двата свята. Понякога, в изключителните случаи, някой от боговете поемали функционалностите му, откакто самият Один „ упълномощил “ тази задача.
Котките и духовете
Обсъждането на въпроса дали котките могат да виждат обектите от другия свят се трансформира в съвременна наклонност в интернет относително неотдавна. Темата за свръхестествените качества на котките, по-специално способността им да следят духове, има солидна история сама по себе си в предишното. Много хора към този момент са склони да имат вяра във версията, че от време на време странното държание на котките е обвързвано с обстоятелството, че те виждат нещо, което ние не виждаме.
Като цяло тематиката за духовете и котките може умерено да бъде разграничена на две. Първата е честите известия за хора, виждащи духовете на своите умряли домашни любимци. Няма специфични статистически данни, само че случаите, когато хората виждат призраци на котки, са доста повече от 50%. Съобщава се, че призраци на котки се появяват на хората по най-различни способи.
В края на 19-ти век, в британския град Конгълтън, ситуиран в Чешър, имало легенда за фантом на бяла котка, която в миналото е живяла с една от локалните домакини и е била убита от глутница бездомни кучета. Този фантом имал способността постепенно да изчезва във въздуха, когато хората се приближавали до него, като че ли се топял. Много литературознатели виждат тази легенда като източник на един от най-загадъчните облици в международната литература – Чеширската котка от приказките на Луис Карол за приключенията на Алиса. Освен това постоянно можете да намерите истории за това, по какъв начин духовете на умряли котки идват в къщите на някогашните им притежатели или се появяват в огледални отблясъци.
Втората част от концепциите за връзката на котките със свръхестественото се отнася до мнението, че котките могат да виждат духове и други посетители от другия свят.
Историите за това съвсем постоянно идват от притежателите на котки и в съвсем всички случаи се развиват по същата скица – котката е в някаква стая или покрай къщата, до момента в който деликатно и внимателно гледа към точката, в която гледа човек. Неподходящите дейности в тази обстановка са неочакван под паника скок, заемане на защитна позиция (извита обратно, съскане и т.н.), странни скокове на едно място, салта, разнообразни звуци и така нататък От това се заключава, че вниманието на котките е ориентирано към нещо, което хората не виждат, а реакцията им се отнася до същото, невидимо за хората. Какво не може да види човек? Точно по този начин, призраци – отсам и окончателното умозаключение, че котките виждат призраци.
Нека да се замислим…
Разбира се, няма причина да се твърди, че котките не могат да виждат духове, другия свят да вземем за пример, аурата на хората и други сходни. Това, че няма ясни доказателства, не значи, че котките не са способни на всичко това. На първо място, би трябвало да се обърне малко повече внимание на детайлите. Първо, визията на котката сама по себе си е нещо необикновено и загадъчно за хората. Защото за никого не е загадка, че при условия на слаба светлина котките виждат доста по-добре от хората. От позиция на науката в това няма мистерия: котките имат зрително поле, равно на 200 градуса (имаме единствено 180), също така те имат специфичен пласт зад ретината на окото, който отразява спомагателна светлина – тапетумът. Това значи, че при същия източник на слаба светлина очите на котките възприемат повече светлина от нас. В същото време в цялостен мрак котките не виждат по същия метод, както ние не виждаме, също така ярката светлина поврежда зрението им спрямо нашето.
На второ място, в продължение на хилядолетия котките са може би най-мистичното животно, съжителстващо с хората. От учебно заведение знаем, че котките са били на особена респект в Древен Египет, където са били считани за въплъщение на богинята на женската хубост, дома и плодородието Бастет. Котките били безусловно свещени животни. Те имали мистично значение и в други езически религиозни системи, където постоянно изпълнявали функционалността на водачи в света на мъртвите или спътници и прислужници на могъщи духове и богове.
През Средновековието в Европа това се оказало неприятна услуга на котките. Тяхното удостояване в езичеството се възприемало от християнското схващане като доказателство за непосредственост до дяволските сили. Котките, изключително черните, почнали да се възприемат като превъплъщения на демони и прислужници на вещиците, което довело тези животни до съвсем цялостно заличаване в европейските градове. Между другото, има версия, че унищожаването на котките е една от аргументите за опустошителните епидемии от средновековна чума, тъй като нямало кой да унищожи гризачите, които били главните разпространители на инфекцията.
И по този начин, в последна сметка получаваме две хрумвания – за особеностите на котешкото зрение и за мистичната природа на самите котки. Чрез тези митове и знанието за зрението на котките може да се изведе мнението, че котките имат свръхестествено зрение.
Същите случаи, когато държанието на котките наподобява неуместно за хората, когато няма явен обект на котешко внимание или реакция се изяснява с фактът, че животните са видели духове или „ нещо сходно “. Всъщност в по-голямата си част тези случаи се изясняват просто с това, че котките обръщат внимание не на това, което виждат, а на това, което чуват. Така че, когато котките чуят тон, който е прекомерно спокоен за ушите ни, ловният им инстинкт се задейства. Освен това котките са известни със своята палавост и предпочитание да се забавляват.
Благодарим Ви, че прочетохте тази публикация. няма за цел да промени вашата позиция. Дали ще повярвате на тази публикация или не, това е ваш избор! Не забравяйте да ни последвате в обществените мрежи!
