На котлона на недоволството клокочи българското русофилство. Ами Ирак? Ами

На котлона на недоволството бълбука българското русофилство. „ Ами Ирак? Ами Либия? Ами Сирия? ” Да но американците желаеха да видят сметката на Саддам Хюсеин, на Муамар Кадафи, на Башар ал-Асад. Не на Али от Басра, не на Хамза от Сирт и не на Абдел от Ракка. Не че иракчаните, либийците и сирийците не дадоха цивилни жертви. Напротив, дадоха. На 29-ти август предходната година в Кабул американски дрон удари кола, в която бяха убити 10 индивида, 7 от които деца. Едно почтено семейство отиде по дяволите, тъй като някой във Вашингтон е сбъркал автомобила с подобен, придвижващ деятел на ДАЕШ-Хорасан. Но цивилните в никакъв случай не са били цел сами по себе си. Докато Вeра от Ирпин и Александър от Буча са били тъкмо това: не неточност, не колатерални жертви, а умишлена цел. Не може да завържеш ръцете на човек и да го простреляш в тила без да искаш. Или да убиеш жена два пъти – морално и физически, още веднъж без да искаш. За моралния тракт на българското русофилство тези неща нямат значение. Нищо, че Володимир Зеленски не е Хюсеин, Кадафи или Асад. Нищо, че Зеленски не е деспот, а е атакуван от подобен. Нищо, че за естествения човек животът на Али от Басра, колкото и да е друг, е еднообразно важен; а за ненормалния човек животът на Вера, колкото и да е сходен, не коства нищо. Руснаците не можаха да завладяват Киев, само че дерибействаха в Буча и Ирпин; не можаха да стигнат до украинския президент, само че в ръчичките им паднаха Вера и Алескандър. Когато снарядите са американски, българският русофил е вокален и въодушевен. Когато са съветски, е в положение на торпор. Мартин Табаков, коментар във фейсбук