Моя близка ми изпрати статия от жена на има Фиона

Моя близка ми изпрати публикация от жена на има Фиона Робъртсън, която доста ми хареса. В нея авторката, споделяйки персоналния си опит от оправянето с прекомерно мощните си страсти и интензивно страдалчество посредством метода " Living Inquiries " на Скот Килоби, пишеше:

" Най-голямото признание за мен пристигна, когато можех да усещам страстите и чувствата без да има думи и облици, които са прикрепени към тях. Оказа се, че, разсъблечени от асоциациите и пластовете смисли, даже и най-интензивните страсти могат да са търпими. Нещо повече, от време на време те стават даже приятни или най-малко неутрални – просто сила, която минава през тялото и се усеща. Която е неразделна от това да си жив и по никакъв метод не се възприема като отрицателна. След като ги разсъблякох от смислите, които им приписвах, открих слисващата, изискана хубост на тъгата, невинността на страха, мощта на гнева.

Докато прекосявах през процеса на проучване още веднъж и още веднъж, лежащото изпод поверие, че има нещо неправилно в това, което усещам, че аз не би трябвало да се усещам по този начин, стартира да изтънява. Страданието, както сочи Хафиз, не идва от самия живот, а от това, че сме дребнави. Колкото повече крещим " Това не би трябвало да се случва ", толкоз повече страдаме. Като погледнем на всяка част от нашия опит с деликатност, любознание и храброст, виждайки всичко такова, каквото е, ние отхлабваме хватката на страданието и този, който страда, към този момент не може да може да бъде открит.

Бях привикнала да имам вяра, че страданието ми ще завърши, когато моите усеща и мисли по някакъв метод вълшебен се трансмутират в своите противоположности. И същинско наслаждение беше да открия, че краят на страданието лежи в напълно същите усеща и мисли, тъкмо такива, каквито са. Моят живот продължава по метода, по който е бил до момента, възприятията и мислите ми идват и си отиват по нормалния за тях метод, само че това, което един път е било възприемано като страдалчество, в този момент е нещо, цялостно с живот и сила, както и доста по-малко съществено, в сравнение с е било. "
(Fiona Robertson, " On seeing through suffering " )

Изразът, " разсъблечени от асоциациите и пластовете смисли, даже и най-интензивните страсти могат да станат търпими " е същинската причина да желая да споделя казаното от Фиона Робъртсън в този момент. Той доста тъкмо споделя най-важното, което и аз бях разкрила в работата си с хора, преминаващи през интензивно страдалчество, граничещо с непоносимостта, и което Екхарт Толе назовава " компактно болково тяло ". Имала съм клиенти, чиито усеща са били толкоз мощни, че съм била откровено обезпокоена дали няма да припаднат, само че сега, в който ги питах къде тъкмо в тялото си може да ги локализират, техният интензитет внезапно внезапно намаляваше. Изглеждаше, че въпросът, който изследва физическото измерение на възприятието, имаше вълшебен резултат на усмиряване! В момента, в който започвахме да изследваме " прекарването на възприятието тук-и-сега ", страданието, което до този миг беше изглеждало отвратително, се свеждаше до не повече от физически дискомфорт, а " непоносимостта " му се откриваше единствено в " поддържащите " го мисли – тълкования, вярвания, мемоари или упования за бъдещето, които или изкривяваха действителността, или я отхвърляха в една или друга степен.

Именно това разграничаване е в сърцевината и на метода Living Inquiries, благодарение на който Фиона Робъртсън е съумяла " да види оттатък страданието си " и там да открие единствено бликащ извор от сила, заемаща разнообразни форми. Създателят на този способ – Скот Килоби, сходно на Екхарт Толе, откакто реализира прояснение става създател на редица книги, в които споделя персоналния си опит за освобождение от хватката на интензивното страдалчество. За мен не беше мъчно да видя силата и полезността на споделеното от него, тъй като методът му на работа е ориентиран към самите основи на човешкото страдалчество – мозъкът с неговите безкрайни разбори, оправдания, етикети, обвинявания, тълкования и прочие средства за пазарене с Живота и отбягване на дискомфорта от контакта с действителността тук-и-сега.

Това, което методът на Скот Килоби прави, е да отслаби връзката сред мозъка и мъчителните прекарвания посредством серия от въпроси, които подлагат на подозрение действителността на мислите и облиците, прикрепени към възприятията и които в действителност са същинската причина за страданието. Тъй като прикрепваването на мислите и облиците към телесните чувства е доста мощно, Килоби употребява метафората за " велкро-ефекта ". Става дума за този тип самозалепващи ленти, които познаваме доста добре от облеклата и чантите, където ги използваме за закопчаване, тъй като доста елементарно се залепват, само че мъчно се отлепват.

Прилагането на метода на Скот Килоби за " отлепване " на " залепените " към страданието ни мисли и облици довежда до осъзнаването, че думите са единствено етикетите, които слагаме на действителността, само че не са самата действителност. Ако успеем да се освободим от етикетите, ние стигаме до директното прекарване на действителността. И тъй като това прекарване е свободно от оценки и тълкования, т.е. от " историята, която сме основали към него ", то се трансформира в чист опит, в който можем да открием невидимата му за нас до момента хубост.

" Всичките тези етикети, които слагаме върху себе си, в един миг престават да ни правят работа. На времето вървях в близост, наричайки себе си " привързан ", по-късно се назовах " нравствен ", по-късно " подобен, който може да емпатизира ", по-късно " високо сензитивен ", по-късно " прояснен ", по-късно " подобен, на който не му пука дали е прояснен ". Така както го виждам сега, това основава доста звуци, само че единствено толкоз. Както Джуди го сподели, означи думите " високо сензитивен ", махни по-късно думите и почувствай чувството. То в никакъв случай не споделя, че е прекалено много. Думите са тези, които го споделят. То просто е нещо, което е било почувствано. Просто е. " – Скот Килоби

За всеки най-малко малко бдителен човек е ясно, че методът, по който той се усеща, е в директна взаимозависимост от мислите, които се въртят в главата му. Че в случай че в главата си той има разговор, в който споделя на действителността каква тя би трябвало да бъде, с цел да я одобри, това сигурно може да токсини живота му. Ако в продължение на един ден в главата му циркулират " спорещи с действителността мисли ", в края на деня му е обезпечена освен мигрената, само че и мощното обезсърчение, боязън, яд, меланхолия, неодобрение или изтощение. Ако обаче в главата му се въртят други мисли, които можем да назовем " съгласяващи се с действителността " - от рода на това че " всяко зло е за положително " и че с цел да обърне нещата в своя изгода би трябвало единствено да разбере по какъв начин " да употребява по предопределение мъчителния опит ", отрицателните усеща понижават доста и даже изчезват.

Имаше един интервал в работата ми, изключително с групи, когато доста ценях лечебния резултат от катарзиса, тъй като откакто напрежението от мощните и надълбоко потиснати усеща беше освободено на открито, сходно на минала стихия, след него идваше чувството за покой и пресен въздух. И въпреки че към момента мога да видя хубостта в прекарването на така наречен първоначални усеща, това което все по-отчетливо разбирам, е, че в случай че не се работи с мозъка и с метода, по който го използваме, с цел да пишем своя роман за Живота, този резултат не е дълготраен. Ако същинската причина не е отстранена – методът на мислене, облекчението е краткотрайно и още веднъж стартира да се натрупа прочувствен заряд, който за следващ път довежда индивида до границата на непоносимото.

Осъзнаването на основната роля на мозъка за основаването на страданието посредством " историята, която сътворяваме в главата си за това, което ни се е случило, случва се или ще ни се случи ", е от сериозна значимост при оправянето с всеки тип страдалчество и изключително с " непоносимото страдалчество ". Методът на Скот Килоби за разграничаването на двата аспекта на възприятието – мисълта и телесното прекарване, може да се приложи всякога, когато си мислите, че " това е отвратително ", че " повече не мога да устоявам ".

Ако го използван да вземем за пример към самотата, това наподобява по този начин: вземате мисълта " уединен съм ", пробвате се да я откриете като възприятие в тялото си, след което махате мисълта и оставяте единствено телесното чувство, обвързвано с нея. Ако най-малко малко съумеете да спрете навалицата от мисли, които желаят да ви уверят, че това е извънредно нещо, че не би трябвало да се чувствате по този начин, че не сте заслужили да се чувствате по този начин, че постоянно ще е по този начин, ще откриете, че възприятието ви за самотност понижава. При това доста! В това е силата на контакта с действителността – когато стартираме непосредствено я претърпяваме такава, каквато е, тя ни се отплаща – връща ни към нас самите и към нашия най-вътрешен център, който е чисто наличие и осъзнаване.

Процъфтяващата зад очите ни кино промишленост нормално създава два вида филми за действителността. Едните са " филмите на бъдещето ", в които главното възприятие е на боязън и паника, а другите са " филми за предишното ", в които главното възприятие е на страдание и обвиняване. Ако най-малко малко успеем да излезем от екрана и седнем на седалката в киносалона, ще открием, че прекарваме голямата част от живота си " някъде там ", само че не и в това, което се случва сега – в това число и с нашето тяло. Ако успеем да се свържем с действителността на тялото, което е входа към прекарването на тук-и-сега, ще забележим, че връзката сред мозъка и възприятията се разхлабва и че " велкрото се разлепва ". Логиката в дадения случай е супер елементарна – огънят на страданието ни се разпалва, единствено тъй като продължаваме да наливаме масло в него. И това масло са мислите. Те се въртят ли, въртят в главите ни, а ние даже не можем да се усетим, че отново сме влезнали във кино лентата. Да спрем за миг и да си зададем въпроса, " ами в случай че всичко това, което мозъкът ми споделя, не е истина?! "

Ако изследвате " мисловната плънка " на така наречен отвратително страдалчество, ще откриете, че зад мисълта " не мога да устоявам повече ", има цялостен рой други мисли, общото сред които е, че спорят с действителността, отхвърлят я такава, каквато е. Тъй като въпросните мисли не ни разрешават да разберем в действителност, че нещата, които не желаеме да приемем, са отвън нашия надзор, от това че им имаме вяра, нашето страданието не понижава, а даже се усилва. Ако сме изгубили човек, който сме обичали, не можем да го върнем назад, тъй като никой не се е върнал от отвъдното. Ако има човек, който не дава отговор на нашите усеща или не прави нещата, които ние желаеме, не можем принудително да го накараме да ни обича, тъй като същинската обич е безусловна и диша въздуха на свободата. Ако има неща, които ни тревожат и будят боязън, само че не са напълно в наш надзор, не можем да създадем нищо, с цел да подчиним Живота на нашата воля. Ако има неща, които не харесваме у себе си, само че се отнасят до нашата изконна човешка природа, също не можем доста да създадем.

Една от най-обилно наливащите масло в огъня на непоносимото страдалчество мисли е, че ни се случва Нещо, което е По-голямо от нашата дарба да го понесем. Ами в случай че е тъкмо противоположното? Ако е вярна тъкмо противоположната мисъл, а точно че ни се случва Нещо, което можем да понесем и казусът не е в размера на Нещото, а в дребнавостта на мозъците ни, в лимитираните ни вярвания? Статията на Фиона Робъртсън нагоре стартира с откъс от Хафиз, а аз приключвам с него. За мен той е изводът, тъй като споделя най-важното, и всичко казано до тук е единствено въведението към него.

" Дойде време да създадем нашия диалог за духовността елементарен:
Господ се пробва да ви продаде нещо, само че вие не желаете да го купите.
Това е вашето страдалчество: Вашето фантастично спорене, вашето маниакално крещене за цената. " – Хафиз

Целият този пазарлък с Живота се случва, единствено в случай че си мислим, че сме отделени от Цялото, че сме небогати, слаби и празни. Ами в случай че това не е правилно? Ако е правилно тъкмо противоположното? И всичко това ни се случва, с цел да го открием?

Автор: Камелия

Източник: espirited.com
Изображение: Ada Somuncuoglu