Много българи днес си задават въпроса защо датата на Санстефанския

Много българи през днешния ден си задават въпроса за какво датата на Санстефанския кротичък контракт се счита за толкоз значима в българската история. Защо не честваме като народен празник 6 септември 1885 – когато двете елементи на разграничена България (Княжество България и Източна Румелия) се сплотяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд афишира тържествено независимостта на България от Османската империя? Трети март се чества, тъй като от него се вършат първите стъпки към одобряването на България като суверенна страна.

От рухването си под османска власт през 1396 година българите извървяват дълъг път, до момента в който още веднъж стигнат до своята национална еднаквост. Първите стъпки на етническо събуждане стартират от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на самостоятелна българска черква и доближават до проведената битка за самостоятелна страна. В средата на XIX век в българското национално-освободително придвижване се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага посредством легални средства и промени България последователно да извоюва политическата си автономност. Този вид не изисква въоръжени конфликти и кръвопролития и подсигурява значително целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.

Другият вид е радикалното течение. То предлага тъкмо противоположното – всеобщо въоръжено въстание, което да докара до политическото решение на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се подсигурява и като последна фаза се планува намесата на Великите сили. Тоест ориста на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните ползи. Този коренен метод допуска битки и неизбежни кръвопролития, само че прави задачата по-близка.

Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 година избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, само че реализира своя политически резултат. С цената на 30 хиляди жертви българите концентрират вниманието на света върху казуса за тяхната самостоятелност. Най-великите мозъци по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и доста други издигат своя глас в отбрана на българската идея. Това дава мотив на Русия интензивно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

В продължение на две епохи съветските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелването на надзор върху Балканите и Проливите сред Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като международна мощ постоянно е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и международните океани. С тази цел те систематично построяват репутацията на Русия като бранител на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече пораства вярата в освободителната й задача, толкоз повече се утвърждава съветското въздействие на Балканите.

Паметникът Шипка - българският знак на Свободата

„ Нашата “ освободителна, тринадесета по ред война, се разграничава от предходните. Преди всичко по това, че не е стимулирана от тогавашната експанзионистична политика. Този път Русия не е готова за война и прави огромни старания да я избегне. Победена в предходната, така наречен Кримска война (1853-1856 г.) от Турция и нейните настойници Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия: „ Нашите ползи сега – написа министър-председателят Горчаков – изискват опазване, а не разрушение на турската целокупност. Ние ще оказваме помощ на балканските християни, с цел да облекчим тяхната орис с внушения пред Високата врата, само че никога няма да утвърждаваме или още повече, да толерираме протести и въстания против законния им стопанин – султана “.

През 1876 година обаче с изключение на българите, популацията на Босна и Херцеговина също подвига въстания. В тяхна отбрана Сърбия и Черна гора афишират война на Турция. Източната рецесия избухва с нова мощ. Руската дипломация стартира дейни дейности за мирното й споразумяване. В резултат на това в края на 1876 година и началото на 1877 година тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското държавно управление изрично отхвърля. Русия се оказва пред действителната опасност да подрони съдбовно престижа си измежду балканските християни, в случай че в този сериозен за тях миг не се намеси. В случай на примирие и пасивно равнодушие, завоюваните с цената на толкоз войни дотогава позиции на Балканите ще бъдат изгубени. Думите на военния министър Милютин в специфична докладна бележка до цар Александър ІІ са показателни: „ Изходът от Цариградската конференция ясно сподели, че общото влияние на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско единодушие е готово да принесе ориста на балканските християни в жертва. Но не трябва да скриваме от себе си значимостта и заплахата от сходна развръзка на нещата. Безсилието на груповите европейски дейности могат единствено да окуражат Турция и да извърнат тази слаба страна в ужасно оръдие срещу нас… ние не можем да поносим непрестанно оскърбления към личното ни достолепие и увреждане на материалните ни ползи, до момента в който изчезне и последната диря от въздействието ни на Балканите… “ След бурни диспути в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 година претекстовете на Милютин са признати. Войната стартира.

За осем месеца съветските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в дребното селце Сан Стефано, ситуирано на 12 км. от Истанбул, е подписан мирният контракт сред Русия и нейните съдружници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този контракт се преглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България би трябвало да бъде трибутарно княжество (което заплаща налог на султана). Тя би трябвало да има шеф християнин и локална армия. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са одобрени със султанския ферман от 1870 година, когато получаваме църковната си самостоятелност. Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без региона на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров). Всичко това обаче остава единствено на книга. В последния миг преди подписването на контракта съветският дипломат в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с загадка шифрограма разпореждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има темперамент на „ елементарен предварителен (т.е. предварителен) протокол “.

„ Между мен и Горчаков ще съществува постоянно бездна – написа в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско робство, в Петербург драговолно раздаваха славянски земи на Австрия… Горчаков възразяваше против Санстефанския мир… като че ли неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми подреди със специфична директива да предам на Санстефанския мир предварителен темперамент, тъй като Австрия възразявала против него и имала желание да свика общоевропейска конференция за дефинитивно споразумяване на въпроса. “

Очевидно тайните договорености на най-висшата съветска дипломация не са стигали до знанието даже и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил осведомен за поетите секрети задължения към Австро-Унгария и за секретните съглашения с Англия, които Русия не може да не съблюдава. Очевидно той също е бил пионка от огромната игра. Не е била ясна и цялата картина на най-хубавия съветски посланик граф Шувалов, по това време дипломат в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия авансово се е съгласила България да бъде разграничена, само че не схваща дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той написа: „ Санстефанският мир е едно злощастие за нас… Това е най-голямото недуразумение, което ние можем да създадем. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да вършим отстъпки. “

Всъщност Санстефанският мир не е „ недуразумение “. Той има смисъл за царското държавно управление като тактически ход. В паметна бележка на министър-председателя Горчаков до императора (открита наскоро в персоналния списък на брачната половинка му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се споделя: „ Вътрешната уязвимост на страната не ни дава учредения да имаме вяра, че със мощ можем да защитим завоеванията, реализирани посредством войната. Още през цялото време аз виждам на прелиминарния контракт с турците като на потребна тактическа стъпка, която дава отговор на съветската тактика по Източния въпрос. Чрез него Русия още един път показва положителната си воля към балканските нации, и в частност към българския, като бранител на техните ползи. По този метод ние ще запазим репутацията си на техен настойник. Що се отнася до идното му заличаване под натиска на западните ни противници, то толкова по-добре за Русия, защото това ще повреди тяхното въздействие на Балканите и още повече ще усили нашия престиж. “

С подписването на Санстефанския мир царското държавно управление реализира задачата, която си слага с войната. Трудна и рискована, само че въпреки всичко победоносна, войната от 1877-1878 година е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава премного безапелационни доказателства на българите за положителната си воля и това се приема с екстаз и дълбока, откровена признателност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският контракт е прелиминарен, краткотраен и предстои на неизбежна проверка. Това е строго поверително, зорко скрито зад кулисите на дипломацията. Естествено проверката на контракта ще стане известна, само че неподходящите последствия за българите ще наподобяват и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата проверка се насочва срещу съветските противници Англия и Австро-Унгария, а въздействието на Освободителката се утвърждава трайно.

И по този начин, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 година В него вземат участие Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се показват от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна участват двама паши. Подписалите Берлинския контракт двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разграничена на три елементи – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната назад под властта на султана. Това е потрес за българите, само че от позицията на познанията ни, през днешния ден не трябва да ни изненадва. Балканските проблеми в никакъв случай не са се решавали предвид на балканските ползи. Всъщност Берлинският контракт не е по-несправедлив от многото други политически съглашения. Сърбите се борят близо две десетилетия, с цел да придобият автономия на територия, която обгръща не повече от една трета от етническите им лимити. Гърците водят жестока война на взаимно изтребване с турците от 1821 до 1828 година Като резултат единствено Пелопонес и Атика, отново не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава самостоятелност. Румънците нямат въоръжени въстания, само че битката им за автономия и обединяване, почнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се сплотяват в едно княжество едвам след Кримската война, като страната им обгръща единствено половината румънска етническа територия.

140 ГОДИНИ СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ!

Българите не вършат изключение. Те даже получават повече, в сравнение с може да се чака – в рамките на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете елементи имат друга степен на автономия, само че през 1885 година съумяват да се обединят в едни етнически граници.

И по този начин, въпреки и краткотраен, Санстефанският мир, който честваме, има своето значение. За нас, българите, 3 март 1878 година е олицетворение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, поради която дадоха живота си хиляди правилни синове и дъщери на България. Този ден сподели на българите, че жертвите от Априлското въстание не са били напразно, че 15 хиляди доброволци, които починаха, сражавайки се в Руско-турската освободителна война, не дадоха живота си на вятъра. Сан Стефано срути дефинитивно почналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той сложи началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя сред Запада и Изтока, сред Европа и Азия, там, където по този начин комплицирано и съдбовно се преплитат ползите на великите сили.

Българите постоянно са чествали този празник. За първи път Трети март се празнува през 1880 година – две години след Освобождението – като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът стартира да се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество. Еднократно като народен празник денят е маркиран през 1978 година във връзка на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става формален празник, а през 1990 година, когато в България започнаха измененията, с решение на Народното събрание датата бе оповестена за народен празник на страната.

Автор: Зара Костова

Инфо: www.ljubopitno.com