Това са единствените снимки, правени някога на повърхността на Венера
Марс е може би най-добре фотографираният (и картографиран) каменист свят в Слънчевата система – както от орбитални апарати, по този начин и от множеството роувъри. Меркурий също. Когато става дума за Венера обаче, не сме виждали нови фотоси на нейната повърхнина от повече от 40 години.
Не, галактическите организации не са мързеливи. Просто Венера не е изключително лесна за правене на снимки планета. Тя е забулена в плътна пелена от облаци, разпростряла се на 20 километра. Въпросният пласт се намира на към 48 до 60 километра над повърхността на планетата. Тези облаци попадат в границите на различен, по-голям пласт мъгла. Той от своя страна е ситуиран на най-ниско 32 км от повърхността и най-вече – на до 90 км.
Изучаването на планетата от орбита благодарение на забележима светлина е невероятно. Поради тази причина наблюденията на Венера разчитат на радарна технология, която може да проникне през гъстите облаци и да разкрие грапавата ѝ повърхнина. Именно по този начин откривателите дефинират какъв брой дълго протича нейният ден, а точно – 234 земни дни. Но какво би станало, в случай че желаеме да забележим по какъв начин наподобява повърхността ѝ със личните си очи? Е, това е извънредно рисковано занятие даже за най-издръжливите роботизирани откриватели.
Повърхността на планетата, снимана от предната камера на " Венера 13 ". Снимка: Руска академия на науките
Атмосферата е тежка и притиска повърхността с налягане, което е 93 пъти по-високо от това, което изпитваме на морското ниво тук на Земята. Тя се състои най-вече от въглероден диоксид, макар че има дребни следи от реактивни съединения като сярна и солна киселина. Освен това е задоволително гореща, с цел да разтопи олово. Всичко това прави Венера минимум удобния за спускаеми апарати свят, а наблюденията ни на повърхността му са лимитирани. И въпреки всичко разполагаме с някои фотоси с помощта на напъните на руските учени.
Повърхността на планетата, снимана от задната камера на " Венера 13 ". Снимка: Руска академия на науките
На 1 март 1996 година „ Венера 3 “ каца спешно на този пъклен свят. Това е първият случай, когато галактически транспортен съд доближава повърхността на друга планета. Следващите три задачи дават информация за атмосферата на Венера, само че са унищожени, преди да доближат повърхността. Едва през 1970 година " Венера 7 " се приземява обикновено – това е първото сполучливо кацане на друга планета и първото предаване на данни за тамошните пъклен условия в продължение на цели 23 минути. „ Венера 8 “ я последва две години по-късно.
Обработени и оцветени версии на изображенията на Венера от " Венера 9 " и " Венера 10 " и истинските версии. Снимка: Руска академия на науките.
През 1975 година нещата се трансформират: „ Венера 9 “ и „ Венера 10 “ кацат на планетата в рамките едвам на три дни и вършат фотоси на повърхността. Камерата на идващите два спускаеми модула се скапва, само че все пак те съумяват да снимат данни за цвета на небето. И най-после, през 1982 година, „ Венера 13 “ и „ Венера 14 “ дават първите цветни фотоси на планетата. Те разкриват нейната тъмноръждива повърхнина под потискащо жълто-оранжево небе. Много уместно за подобен пъклен свят, нали?
Повърхността на планетата, снимана от задната камера на " Венера 14 ". Снимка: Руска академия на науките
Мисиите " Венера " са голямо достижение, само че те несъмнено няма да са последните. Очаква се задачата DAVINCI на NASA да започва през 2029 година и да кацне две години по-късно. Тя ще учи атмосферата и ще прави фотоси с висока резолюция на повърхността. Да се надяваме, че NASA няма да я забави, както направи с VERITAS, и няма да достигнем момента, в който 50 години не разполагаме с нови фотоси на повърхността на Венера.
Източник: IFLScience
