Лупините, или по-скоро – сладките лупини, имат повече от 300

Лупините, или по-скоро – сладките лупини, имат повече от 300 разновидности. Те са безалкалоидни и са основани през 30-те години на 20 век.

Има многогодишни и едногодишни, като множеството от тях са диворастящи. Едва няколко типа, основно европейски, са култивирани. Употребата им като храна за хора и животни непрекъснато нараства. Плодът са бобчета.

Освен сладката, има и диворастяща, горчива лупина. В нея се съдържат алкалоидите лупинин, лупанидин и други, които са отровни за животните.

В Европа най-разпространени са сладките тревисти разновидности на лупината, и по–скоро синята, бялата и жълта лупина. От тях пък най-вече се употребява бялата лупина.

У нас не се радва на необятна известност и има лимитирано разпространяване. Това може би се дължи на незнанието към нейните невероятни свойства.

Лупината се отличава с компактно и устойчиво стебло. Листата ѝ са едри, перести и тъмнозелени. Цъфти в едри бели цветове. Плодовете са едри, закръглени бобчета, събрани в шушулки.

Лупината няма избрани условия към изискванията за развъждане и почвата. Навсякъде дава високи добиви на зърно и доста зелена маса. Където и да се отглежда, тя обогатява почвата на органични субстанции и азот.

Поради това постоянно се засажда на песъчливи почви, небогати на хранителни субстанции, както и във ферми, произвеждащи биологична продукция. Тя усъвършенства структурата на почвата. Дълбоката и коренова система пък предотвратява ветровата ерозия.

Освен всичко друго е и сухо- и студоустойчива. Това я прави подобаваща за развъждане у нас. Расте добре измежду слънчоглед, полски мак и метличина.

Семената и зелената маса на лупината са извънредно богати на белтъчини – до 38%. По наличие те са измерими с най-хубавите фуражни бобови растения.

Именно с нея може да се размени от 65 до 100% от соевия шрот в дажбата за животни като свине, крави, пуйки, телета и агнета.