Трудността да приемем детето такова, каквото е
Лесно е да се каже, само че не постоянно е елементарно да се направи – да приемеш детето си такова какво е, а не каквото ти се желае да бъде.
Трудното идва от това, че всеки родител проектира върху рожбата си своите фантазии. Иска му се, в случай че не го надмине, то най-малко да наследи най-хубавото от него самия. А и се чудиш - по какъв начин може тъкмо твоето дете, твоята плът и кръв наложително да не е една прелестна, съвършена, интелигентна и способна персона.
Какво сладко бебе е, по какъв начин божествено споделя първите думички, по какъв начин удивително прохожда... Да, само че времето лети и започваш с непризнавано и пред себе си отчаяние да виждаш, че това другояче прелестно творение не е най-сръчното в детската градина; ченгелчетата, които написа са криви; рисунките - невероятно, а стихчето, което всички деца научават наизуст с лекост, него го мъчи по няколко дни. Вярно, за сметка на това пее доста хубаво, само че толкоз бързо се отхвърля от всичко, с което се захване, че и да има заложба, не я докарва до средата.
Детето пораства, пораства и болката ти, тъй като не всичко е единствено гении, а и особености на изграждащия се темперамент. За жал НЕ всичко е единствено плод на образование и добър наставнически образец, а детето ти е коктейл от гените на знайни и незнайни родственици с техните положителни и неприятни страни. Заедно с това то е обособена самостоятелна персона – със своите си недостатъци, дефекти и качества, а не е твоето по-добро аз.
Какъв е изходът? Решението е да се научим да одобряваме и обичаме детето си такова каквото е, а не каквото ни се желае да бъде. Да приемем, че то е един напълно нов, различен човек със своя воля и своето слабоволие и да не позволяваме да се съмнява в нашата любов и поддръжка. Разбира се, обичта не е единствено обятия и целувки, постанова се и да се караме, да настояваме и да пожелаваме неотстъпчиво точно, тъй като го обичаме. Нали, в случай че не ни пукаше, тогава щяхме безпроблемно да го оставим да се прибира в късна доба, да се учи по какъв начин да е или да се шляе без цел и никаква упоритост в живота. Въпросът е да го обичаме с неговите естествени недостатъци, с неговите неудачи и с неспособността му да прави всякакви неща. Та нали в действителност такива сме и всички ние – несъвършени човешки същества, раними, криещи постоянно своята накърнимост зад непукизъм, зад дървената философщина, че знаем отговорите на всички въпроси, а в действителност незнаейки нищо....
Ако не реализираме мъдростта да приемем детето си такова, каквото е, рискуваме доста, даже да съсипем живота му. Единият вид е да му насадим комплекси, които да отровят живота му. Един постоянно неудовлетворен родител е същински призрачен сън, а втълпеното, че не ставаш за нищо, е съвсем сигурна гаранция, че младежът подсъзнателно ще се погрижи в действителност да е по този начин. Родители, които непрестанно повтарят на детето си, че е мързеливо, да вземем за пример, го карат в последна сметка да не прави нищо, с цел да опровергае към този момент лепнатия етикет. Особено пък в случай че няколкото опита да излезе от клишето са останали незабелязани.
Затова другото предписание е – да насърчаваме всяко изпитание от страна на детето ни, да подкрепим и го подтикнем към още и още – постоянно похвалата прави доста по-големи чудеса, в сравнение с порицанието.
Прекомерните наставнически упоритости могат да нанесат непоправими вреди. Могат да невротизират по-малкото дете. Могат да станат причина порасналият наследник или щерка да бъде тласнат към специалност, за която няма качества, само че това е била фантазията на родителя. Резултатът – един младеж неудовлетворен от работата си, от живота си, с специалност, която му тежи, не е добър в нея, живеещ с растящото чувство за несретник. Да го тласнат към брак, който няма да го направи благополучен, само че родителите са упражнили гальовен напън, тъй като отсреща е добра партия или към този момент е на години за женене. Затова да оставим децата си да живеят своя личен живот, а не да се опитваме ние да живеем посредством тях. Това няма по какъв начин да стане.
Всъщност във връзка с нашите деца важат същите закони, както във всяка една вариация на любовта – да обичаме индивида подобен какъвто е и да създадем всичко той да е благополучен. А какво повече можем да желаеме за детето си?
Трудното идва от това, че всеки родител проектира върху рожбата си своите фантазии. Иска му се, в случай че не го надмине, то най-малко да наследи най-хубавото от него самия. А и се чудиш - по какъв начин може тъкмо твоето дете, твоята плът и кръв наложително да не е една прелестна, съвършена, интелигентна и способна персона.
Какво сладко бебе е, по какъв начин божествено споделя първите думички, по какъв начин удивително прохожда... Да, само че времето лети и започваш с непризнавано и пред себе си отчаяние да виждаш, че това другояче прелестно творение не е най-сръчното в детската градина; ченгелчетата, които написа са криви; рисунките - невероятно, а стихчето, което всички деца научават наизуст с лекост, него го мъчи по няколко дни. Вярно, за сметка на това пее доста хубаво, само че толкоз бързо се отхвърля от всичко, с което се захване, че и да има заложба, не я докарва до средата.
Детето пораства, пораства и болката ти, тъй като не всичко е единствено гении, а и особености на изграждащия се темперамент. За жал НЕ всичко е единствено плод на образование и добър наставнически образец, а детето ти е коктейл от гените на знайни и незнайни родственици с техните положителни и неприятни страни. Заедно с това то е обособена самостоятелна персона – със своите си недостатъци, дефекти и качества, а не е твоето по-добро аз.
Какъв е изходът? Решението е да се научим да одобряваме и обичаме детето си такова каквото е, а не каквото ни се желае да бъде. Да приемем, че то е един напълно нов, различен човек със своя воля и своето слабоволие и да не позволяваме да се съмнява в нашата любов и поддръжка. Разбира се, обичта не е единствено обятия и целувки, постанова се и да се караме, да настояваме и да пожелаваме неотстъпчиво точно, тъй като го обичаме. Нали, в случай че не ни пукаше, тогава щяхме безпроблемно да го оставим да се прибира в късна доба, да се учи по какъв начин да е или да се шляе без цел и никаква упоритост в живота. Въпросът е да го обичаме с неговите естествени недостатъци, с неговите неудачи и с неспособността му да прави всякакви неща. Та нали в действителност такива сме и всички ние – несъвършени човешки същества, раними, криещи постоянно своята накърнимост зад непукизъм, зад дървената философщина, че знаем отговорите на всички въпроси, а в действителност незнаейки нищо....
Ако не реализираме мъдростта да приемем детето си такова, каквото е, рискуваме доста, даже да съсипем живота му. Единият вид е да му насадим комплекси, които да отровят живота му. Един постоянно неудовлетворен родител е същински призрачен сън, а втълпеното, че не ставаш за нищо, е съвсем сигурна гаранция, че младежът подсъзнателно ще се погрижи в действителност да е по този начин. Родители, които непрестанно повтарят на детето си, че е мързеливо, да вземем за пример, го карат в последна сметка да не прави нищо, с цел да опровергае към този момент лепнатия етикет. Особено пък в случай че няколкото опита да излезе от клишето са останали незабелязани.
Затова другото предписание е – да насърчаваме всяко изпитание от страна на детето ни, да подкрепим и го подтикнем към още и още – постоянно похвалата прави доста по-големи чудеса, в сравнение с порицанието.
Прекомерните наставнически упоритости могат да нанесат непоправими вреди. Могат да невротизират по-малкото дете. Могат да станат причина порасналият наследник или щерка да бъде тласнат към специалност, за която няма качества, само че това е била фантазията на родителя. Резултатът – един младеж неудовлетворен от работата си, от живота си, с специалност, която му тежи, не е добър в нея, живеещ с растящото чувство за несретник. Да го тласнат към брак, който няма да го направи благополучен, само че родителите са упражнили гальовен напън, тъй като отсреща е добра партия или към този момент е на години за женене. Затова да оставим децата си да живеят своя личен живот, а не да се опитваме ние да живеем посредством тях. Това няма по какъв начин да стане.
Всъщност във връзка с нашите деца важат същите закони, както във всяка една вариация на любовта – да обичаме индивида подобен какъвто е и да създадем всичко той да е благополучен. А какво повече можем да желаеме за детето си?
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ