Брюксел спъна ваксинацията в България
- Кризата ще трае към две години. Българинът ще издържи, тъй като всеки си има буркани в мазето.
- А-а, консерви. Да, да.
Това е диалог сред двама държавници, управлявали България в разнообразни интервали, само че стигнали до общ извод. През октомври 1992 година президентът Желю Желев, който посети международното ревю в Севиля, се срещна на връщане в мадридски хотел с някогашния цар и предстоящ министър председател Симеон Сакскобургготски. Излизащият тогава ежедневник " Континент " огласи буквално какво са си говорили двамата в публикация под заглавие " Републиката и монархията се срещнаха в Мадрид ". Тя бе показателна за метода, по който действа властта у нас в изискванията на рецесия, и за взаимоотношенията ѝ с обществото.
Оттогава България непрекъснато е в рецесия, тъй като все не съумява да постави завършек на посткомунистическия си преход. Затова поуките от това време резервират новост. Държавниците, които би трябвало да водят обществото към излаз от рецесията, го оставят да се оправя само̀, като се успокояват, че две години са търпим период за неволи. Мъжете от по-старото потомство са привикнали да броят дните им, тъй като са прекарали наложителна военна работа. Жените знаят, че би трябвало да пресечен нормалните си занимания за двегодишно майчинство. После всичко се подрежда от единствено себе си.
Сега още веднъж сме в рецесия и сме във втората ѝ година. Управляващите се лутат какво да вършат в пандемията, а обществото се дистанцира и самозатваря.
Коронавирусът изкара нескрито остарели рефлекси,
видяни от дълго време от откриватели на българската психика. Във втория том на " Бит и психика на нашия народ " Иван Хаджийски дава следния образец: " Преди години придошлата Бистришка река отнесе в Панчарево известния на богатите софиянци ресторант " Абация ", чийто бюфет бе декориран с огромни буркани с компоти, персонално произвеждане на мадам Вилфан. Когато публицистите отидоха при останалите от ресторанта дувари на мазето и завариха там мадам Вилфан, първите й думи бяха за бурканите и компотите, а не за ресторанта " (граден с непознати ръце).
В рецесия българинът се вмъква в хралупата на своя дребен свят, където се усеща най-защитен, тъй като го е основал със личните си ръце, и не има вяра на външни престижи - изключително на властта, че ще се грижи по-добре за него. Думите " престиж " и " власт " произтичат от общ латински корен и в някои езици не престават да са еднопосочни, а в българския може да се каже, че ниският престиж неизбежно води до едва въздействие на властта. Съвременният обществен психолог проф. Дончо Градев направи следния коментар пред в. " Сега " във връзка безсилието на управляващите да ръководят коронавирус рецесията: " Нашият народ не изпитва доверие към държавата и ръководещите. Не има вяра на престиж, който е обвързван с властта. Затова е отворен за разбиране на клюки. След 30 години отчаяние има тотално отричане на властта. Особено мощно ненавижда властта, когато го убеждава в нещо посредством насила. Българинът се придържа към логика на психиката на самостоятелното оцеляване. "
Откакто сме в преход, наблюдавахме
два интервала за държание на властта в рецесия:
от 1989 година до влизането на България в ЕС през 2007 година и по-късно. През първия тя блестеше със своето неявяване и се снишаваше, като оставяше обществото да оцелява при бурканите си. През втория стартира да трансферира огромна част от управническата отговорност към Европейския съюз, като използваше неговия престиж в България за оправдание при въвеждането на непопулярни ограничения. Изразът " Така споделиха в Брюксел " доби гражданственост и обществото се примиряваше, тъй като българите бяха от огромните евроентусиасти с вярата, че най-малко извън ще бъдат наложени някакви правила, с цел да замязя България на " естествените страни ".
В пандемията обаче пролича значим дефицит в Евросъюза, който не е нито федерация, нито конфедерация, а обединяване на страни, стремящи се да хармонизират своята политика посредством непрекъснати договаряния. Видя се какво значи да не бъде хармонизиран цял публичен бранш като опазването на здравето, в който взаимните зависимости може да се окажат доста остри. Вярно е, че министрите на опазването на здравето се събират от време на време, само че от това произтичат единствено краткотрайни ограничения, а не общи правила за здравните системи на обособените страни. Принципът е всяка да се избавя сама, като в най-хубавия случай може да разчита на шерване на непознатия опит и на спорадични групови дейности, като общото поръчване на ваксини, с цел да излязат на всички по-евтино.
България се оказа най-зле предпазена,
тъй като с ниския си престиж управляващите не могат да наложат работещи ограничения, без да срещнат отпора на недоверчивото общество. Те не могат да се базират на общоевропейско решение, с което жителите биха могли да се примирят. Когато българите пътуват в чужбина, не роптаят против зелените документи, нито се възмущават от подхванатите в другите страни ограничаващи ограничения, а се преценяват с тях. Мой родственик, който от 20 години е водач на ТИР, бе доста ядосан на своя началник, че го задължил да се имунизира, с цел да извършва курсове до Италия и Франция. Мислеше, че това е негово скимване. Миналата седмица се върна от следващо пътешестване до Италия и ми сподели: " Добре, че си носех документ. Искаха ми го на всички места. Ако не беше той, щях да заседна някъде по пътищата и да не мога да мръдна с камиона ни напред, ни обратно ". А само десетина дни по-рано към момента ползваше прословутия " зелен кулоар " за свободно придвижване на тирове без такива инспекции. Призна ми, че си е направил четири ламинирани копия на документа, като е оставил едно в кабината на камиона, едно в джоба си до персоналната карта, едно в персоналния автомобил и едно у дома. Ако не беше външната насила, и до момента щеше да се възмущава, че в България се вкарва сходно условие.
Изводът е, че Брюксел ни е отговорен за слабата имунизация, тъй като няма механизъм да ни я наложи наложително. Родните управляващи са хилави за сходна огромна мярка, засягаща персоналния свят на всеки жител.
- А-а, консерви. Да, да.
Това е диалог сред двама държавници, управлявали България в разнообразни интервали, само че стигнали до общ извод. През октомври 1992 година президентът Желю Желев, който посети международното ревю в Севиля, се срещна на връщане в мадридски хотел с някогашния цар и предстоящ министър председател Симеон Сакскобургготски. Излизащият тогава ежедневник " Континент " огласи буквално какво са си говорили двамата в публикация под заглавие " Републиката и монархията се срещнаха в Мадрид ". Тя бе показателна за метода, по който действа властта у нас в изискванията на рецесия, и за взаимоотношенията ѝ с обществото.
Оттогава България непрекъснато е в рецесия, тъй като все не съумява да постави завършек на посткомунистическия си преход. Затова поуките от това време резервират новост. Държавниците, които би трябвало да водят обществото към излаз от рецесията, го оставят да се оправя само̀, като се успокояват, че две години са търпим период за неволи. Мъжете от по-старото потомство са привикнали да броят дните им, тъй като са прекарали наложителна военна работа. Жените знаят, че би трябвало да пресечен нормалните си занимания за двегодишно майчинство. После всичко се подрежда от единствено себе си.
Сега още веднъж сме в рецесия и сме във втората ѝ година. Управляващите се лутат какво да вършат в пандемията, а обществото се дистанцира и самозатваря.
Коронавирусът изкара нескрито остарели рефлекси,
видяни от дълго време от откриватели на българската психика. Във втория том на " Бит и психика на нашия народ " Иван Хаджийски дава следния образец: " Преди години придошлата Бистришка река отнесе в Панчарево известния на богатите софиянци ресторант " Абация ", чийто бюфет бе декориран с огромни буркани с компоти, персонално произвеждане на мадам Вилфан. Когато публицистите отидоха при останалите от ресторанта дувари на мазето и завариха там мадам Вилфан, първите й думи бяха за бурканите и компотите, а не за ресторанта " (граден с непознати ръце).
В рецесия българинът се вмъква в хралупата на своя дребен свят, където се усеща най-защитен, тъй като го е основал със личните си ръце, и не има вяра на външни престижи - изключително на властта, че ще се грижи по-добре за него. Думите " престиж " и " власт " произтичат от общ латински корен и в някои езици не престават да са еднопосочни, а в българския може да се каже, че ниският престиж неизбежно води до едва въздействие на властта. Съвременният обществен психолог проф. Дончо Градев направи следния коментар пред в. " Сега " във връзка безсилието на управляващите да ръководят коронавирус рецесията: " Нашият народ не изпитва доверие към държавата и ръководещите. Не има вяра на престиж, който е обвързван с властта. Затова е отворен за разбиране на клюки. След 30 години отчаяние има тотално отричане на властта. Особено мощно ненавижда властта, когато го убеждава в нещо посредством насила. Българинът се придържа към логика на психиката на самостоятелното оцеляване. "
Откакто сме в преход, наблюдавахме
два интервала за държание на властта в рецесия:
от 1989 година до влизането на България в ЕС през 2007 година и по-късно. През първия тя блестеше със своето неявяване и се снишаваше, като оставяше обществото да оцелява при бурканите си. През втория стартира да трансферира огромна част от управническата отговорност към Европейския съюз, като използваше неговия престиж в България за оправдание при въвеждането на непопулярни ограничения. Изразът " Така споделиха в Брюксел " доби гражданственост и обществото се примиряваше, тъй като българите бяха от огромните евроентусиасти с вярата, че най-малко извън ще бъдат наложени някакви правила, с цел да замязя България на " естествените страни ".
В пандемията обаче пролича значим дефицит в Евросъюза, който не е нито федерация, нито конфедерация, а обединяване на страни, стремящи се да хармонизират своята политика посредством непрекъснати договаряния. Видя се какво значи да не бъде хармонизиран цял публичен бранш като опазването на здравето, в който взаимните зависимости може да се окажат доста остри. Вярно е, че министрите на опазването на здравето се събират от време на време, само че от това произтичат единствено краткотрайни ограничения, а не общи правила за здравните системи на обособените страни. Принципът е всяка да се избавя сама, като в най-хубавия случай може да разчита на шерване на непознатия опит и на спорадични групови дейности, като общото поръчване на ваксини, с цел да излязат на всички по-евтино.
България се оказа най-зле предпазена,
тъй като с ниския си престиж управляващите не могат да наложат работещи ограничения, без да срещнат отпора на недоверчивото общество. Те не могат да се базират на общоевропейско решение, с което жителите биха могли да се примирят. Когато българите пътуват в чужбина, не роптаят против зелените документи, нито се възмущават от подхванатите в другите страни ограничаващи ограничения, а се преценяват с тях. Мой родственик, който от 20 години е водач на ТИР, бе доста ядосан на своя началник, че го задължил да се имунизира, с цел да извършва курсове до Италия и Франция. Мислеше, че това е негово скимване. Миналата седмица се върна от следващо пътешестване до Италия и ми сподели: " Добре, че си носех документ. Искаха ми го на всички места. Ако не беше той, щях да заседна някъде по пътищата и да не мога да мръдна с камиона ни напред, ни обратно ". А само десетина дни по-рано към момента ползваше прословутия " зелен кулоар " за свободно придвижване на тирове без такива инспекции. Призна ми, че си е направил четири ламинирани копия на документа, като е оставил едно в кабината на камиона, едно в джоба си до персоналната карта, едно в персоналния автомобил и едно у дома. Ако не беше външната насила, и до момента щеше да се възмущава, че в България се вкарва сходно условие.
Изводът е, че Брюксел ни е отговорен за слабата имунизация, тъй като няма механизъм да ни я наложи наложително. Родните управляващи са хилави за сходна огромна мярка, засягаща персоналния свят на всеки жител.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ