Политически страсти в Кан
КАН. Специално за “Труд”
Миналата година на конференцията след раздаването на премиите, тогавашният ръководител на журито Педро Алмодовар призна, че са избрали да дадат “Златната палма” на най-политически неточния филм от цялата стратегия – шведският Квадратът.
Ако приемем политическата неучтивост за резистентен аршин на огромните фестивални журита, то несъмнено новият филм на Спайк Лий – BlackKklansman, е измежду любимците от видяното дотук.Световната му премиера нощес мина при 10-минутни нестихващи аплодисменти, почнали още с началото на финалните надписи.Ако се чудите по какъв начин в действителност афро-американец съумява да се внедри като ченге под прикритие таман в Ку Клукс Клан, находчивостта на Лий ще ви изненада. Но около безупречната акция на Рон Сталуърт, чиято книга за неповторимия случай от началото на 70-те години е залегнала в основата на кино лентата, режисьорът прави безмилостен разбор на расовите предубеждения и изобщо неутолената и до през днешния ден ненавист към другите в съзнанието на междинния американец. Сатирата в брилянтния разговор унищожава с иронията си освен членовете на Клана (“Невидимата империя”, както самите те се наричат), само че и самите афро-американци, като не подминава и евреите.
Финалният монтаж с настоящи подиуми на расистки изстъпления е меко казано поразителен, изключително в подтекста на самия филм. Личната ми прогноза е, че все по-радикално настроената американска кино Академия няма да подмине този незабравим филм както в номинациите си, по този начин и в премиите следващата година.
Въпреки, че бе оценен високо от рецензията, една от сполучливите оценки за кино лентата на Жан-Люк Годар Книга на образите може би е, че “това е най-оригиналната арт апаратура, която може да бъде забелязана по едно и също време от 2000 души” (колкото места има именитата зала “Люмиер” на Фестивалния замък в Кан).
При все запасите на рецензията към откриващия Всички знаят на Асгар Фархади, персоналното ми мнение е че това е един майсторски режисиран филм, който не се срами от това, че е фамилна мелодрама (подценяван от елитните “автори”, а в действителност демонски сложен жанр), в която играта на актьорите звезди (Пенелопе Крус, Хавиер Бардем, Рикардо Дарин и още куп други испански артисти) вдъхва прочувствено доверие.От показаните дотук 13 от общо 19 заглавия в конкурсната стратегия като сигурни любимци с изключение на филмът на Спайк Лий, се очертават Щастливият Лазар на италианката Аличе Рорвахер, Три лица на работещия под домакински арест иранец Джафар Панахи и Студена война на поляка Павел Павликовски.Приземеният натурализъм на Рорвахер, изпълнен със мощно поетични моменти, отдава респект на повествувателната традиция освен на неотдавна отишлите си Виторио Тавиани и Ермано Олми, само че и най-много на Висконти, умеещ с изключение на да бъде бароково обилен, и да долавя драматизма както в живота на бедните селяни, по този начин и на западащите аристократи.С присъщия си финес, носителят на “Златен лъв” (Кръгът, 2000) и “Златна мечка” (Такси, 2015) Панахи прави изчерпателен разбор на патриархалното и до през днешния ден мислене на иранците посредством издирването на изчезнало момиче от самия режисьор и от известна актриса.Един от най-майсторските и стилни филми дотук несъмнено е първата изява на Павликовски откакто завоюва “Оскар” за Ида преди 5 години – Студена война. Историята на двама любовници (пианист и певица), разграничени освен от ориста в годините сред 1952 и 1964-а, само че и от личните си артистични демони, е разказана с изтънчена черно-бяла визия, която дълго се помни.
Миналата година на конференцията след раздаването на премиите, тогавашният ръководител на журито Педро Алмодовар призна, че са избрали да дадат “Златната палма” на най-политически неточния филм от цялата стратегия – шведският Квадратът.
Ако приемем политическата неучтивост за резистентен аршин на огромните фестивални журита, то несъмнено новият филм на Спайк Лий – BlackKklansman, е измежду любимците от видяното дотук.Световната му премиера нощес мина при 10-минутни нестихващи аплодисменти, почнали още с началото на финалните надписи.Ако се чудите по какъв начин в действителност афро-американец съумява да се внедри като ченге под прикритие таман в Ку Клукс Клан, находчивостта на Лий ще ви изненада. Но около безупречната акция на Рон Сталуърт, чиято книга за неповторимия случай от началото на 70-те години е залегнала в основата на кино лентата, режисьорът прави безмилостен разбор на расовите предубеждения и изобщо неутолената и до през днешния ден ненавист към другите в съзнанието на междинния американец. Сатирата в брилянтния разговор унищожава с иронията си освен членовете на Клана (“Невидимата империя”, както самите те се наричат), само че и самите афро-американци, като не подминава и евреите.
Финалният монтаж с настоящи подиуми на расистки изстъпления е меко казано поразителен, изключително в подтекста на самия филм. Личната ми прогноза е, че все по-радикално настроената американска кино Академия няма да подмине този незабравим филм както в номинациите си, по този начин и в премиите следващата година.
Въпреки, че бе оценен високо от рецензията, една от сполучливите оценки за кино лентата на Жан-Люк Годар Книга на образите може би е, че “това е най-оригиналната арт апаратура, която може да бъде забелязана по едно и също време от 2000 души” (колкото места има именитата зала “Люмиер” на Фестивалния замък в Кан).
При все запасите на рецензията към откриващия Всички знаят на Асгар Фархади, персоналното ми мнение е че това е един майсторски режисиран филм, който не се срами от това, че е фамилна мелодрама (подценяван от елитните “автори”, а в действителност демонски сложен жанр), в която играта на актьорите звезди (Пенелопе Крус, Хавиер Бардем, Рикардо Дарин и още куп други испански артисти) вдъхва прочувствено доверие.От показаните дотук 13 от общо 19 заглавия в конкурсната стратегия като сигурни любимци с изключение на филмът на Спайк Лий, се очертават Щастливият Лазар на италианката Аличе Рорвахер, Три лица на работещия под домакински арест иранец Джафар Панахи и Студена война на поляка Павел Павликовски.Приземеният натурализъм на Рорвахер, изпълнен със мощно поетични моменти, отдава респект на повествувателната традиция освен на неотдавна отишлите си Виторио Тавиани и Ермано Олми, само че и най-много на Висконти, умеещ с изключение на да бъде бароково обилен, и да долавя драматизма както в живота на бедните селяни, по този начин и на западащите аристократи.С присъщия си финес, носителят на “Златен лъв” (Кръгът, 2000) и “Златна мечка” (Такси, 2015) Панахи прави изчерпателен разбор на патриархалното и до през днешния ден мислене на иранците посредством издирването на изчезнало момиче от самия режисьор и от известна актриса.Един от най-майсторските и стилни филми дотук несъмнено е първата изява на Павликовски откакто завоюва “Оскар” за Ида преди 5 години – Студена война. Историята на двама любовници (пианист и певица), разграничени освен от ориста в годините сред 1952 и 1964-а, само че и от личните си артистични демони, е разказана с изтънчена черно-бяла визия, която дълго се помни.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ