Глиги разказа за обстрелите, които е преживял в Украйна -
Както разбирам, в случай че не изпращам дълго време текстове, хората стартират да се тормозят, та ето - жив съм, здрав съм. Всички сме наясно за заплахите от дезинформацията и подправените вести, само че се оказва, че в някои обстановки и прекомерно доста от истината може да е рискова.
Да довършим първо тематиката за подправената информация. Откакто съм в легиона, се пробвам да проследявам медийните изявления за него. С изключение на последното прессъобщение от ЗСУ - че до момента сме дали 4 жертви и че се бием в Северодонецк, до момента не съм видял някъде да е оповестено нито едно правилно изречение. (Даже и това от ЗСУ не е 100% правилно, тъй като ние лично в града Северодонецк не сме). Прочетох и публикация в Уикипедия за легиона, в която също не видях нито едно правилно изречение.
За жертвите - един холандец и един немец починаха когато за първи път легионери попаднаха под артилерийски обстрел. След това - австралиецът. Последно почина един французин. Обстрелваха наш пост и ни оповестиха за трима ранени. В колата за спешна помощ се качихме двама медици, водачът и аз. По пътя и ние се оказахме под обстрел. Евакуирахме двама до полевата болница, а като се връщахме за третия, ни споделиха по радиостанцията, че няма потребност да бързаме.
За всичките излезли подправени вести по отношение на легиона на този стадий няма по какъв начин да опиша кое по какъв начин е било в действителност, тъй като това би разкрило информация, която може да се употребява от оркското командване. Ще кажа единствено, че напусналите или уволнени легионери няма по какъв начин да са меродавен източник.
А преди известно време при нас пристигна екип от една украинска онлайн медия. Вече бяха минали от PBS, с един публицист като от холивудски филм, който взе изявление от нашия пълководец, и след това пуснаха доста професионално изработен репортаж - с следене на събитията и облиците и рационален баланс сред сензационност и секретност.
Дотогава бяхме привикнали на политика на нулево медийно отразяване. Някъде тъкмо към моето идване (договорът ми е от 11 март) някакъв американец си качил в инстаграм фотография с геолокация, тъй че в дребните часове на 13 март ни удариха обучителния център с няколко ракети. Каквото и да сте чели по медиите - не е правилно, жертви измежду легионерите нямаше. Имаше една ударена постройка - която не се ползваше, от нея останаха единствено колоните и плочите, и един 15-метров кратер през една сграда от нашето спално.
Оттам ни реалокираха в друга огромна база, където пък някой качил във фейса селфи с табелката на входа. Последва още една офанзива с ракети, и този път вместо нас уцелиха някакъв склад. Но командването вкара безспорна възбрана да се разгласява каквото и да е в обществените мрежи. А аз изобретателно заобикалях възбраната, като изпращах публикациите на Офнюз.
И по този начин чак до момента в който (вече на фронта) пристигна екипа на PBS, след който нашето командване се поотпусна, очевидно несвоевременно. След PBS пристигнаха украинските публицисти, и мен ме завариха в кухнята въз основата. Ползвахме една много първокласна като за война постройка, за жалост - прекомерно разпознаваема. Кухнята ни беше в обособена сграда посред чудно красива градина. Аз изпълнявах ролята хем на готвач на щаба, хем отговарях за провизиите и склада, тъй като тъкмо по това време нямахме назначен основен сержант при нас.
Тук покрай фронта няма непрекъснати позиции, нито пък се въртим по график. Може ту да си водач, ту да обслужваш базата, ту да патрулираш, без значение дали по лист си просто пехотинец, картечар или оператор на нещо антитанково. Ако доста се скапеш - те пращат ротация в града в едно подземие да се възстановиш. А там е толкоз скучно, че бързо се възстановяваш.
Та пристигнаха публицистите, от медия, която не заслужава да бъде упомената, взеха изявленията от командването и пристигнаха при мен, до момента в който приготвях чорба за обяд. Разказах им небрежно за интернационалното състояние, и по-късно от моя позиция си потеглиха. Доста дни по-късно бях в ротация в бункера в града, когато при нас започнаха да идват леко ранените с новината за един умрял - австралиеца, за нас прочут като Таз.
На идната заран си пушим пред бункера и си цъкаме по телефоните, и хоп - изненада, оповестен репортажа. А в него - фрагменти от постройката въз основата ни. Войниците към мен се радват на медийната популярност, а аз изтръпнах - в този момент, крещя си, или дрон ще прилети, или някой изменник ще се сети това къде е. И ще насочат артилерията. За първи път откогато съм на война в действителност ме хвана боязън.
Като ни обстрелваха с ракетите незабавно след идването да се уплаша просто нямах време - тогава ни разсъни гърмежа на първата ракета, прихваната от ПВО-то, а до момента в който дохвъри втората ние към този момент бяхме на няколкостотин метра и оттова видяхме идващите попадения.
После няколко пъти стреляха най-общо в нашата посока, само че по този начин, по съмнение. А в този момент - постройката е ясна, там е щаб. Ако щеш и от гугъл ърт можеш да извадиш координатите. Натоварихме се с едни британци в кола - и газ към базата. По пътя в един сектор има мобилен обсег, разтварям си фейса, и какво да видя - в Офнюз споделили репортажа, че и администраторът на моята страница го шернал. Съвсем изтръпнах.
Не разбирам по кое време и за какво хората се опасяват от гибелта и по кое време и за какво - не. Ето, да вземем за пример през 2020 по митингите на 2 пъти жандармеристите се опитваха да ме задушат - първия път пред сборището на каскетите, тогава просто си мислех " това е ебаси тъпия метод да умреш ", втория - на 2 септември, и тогава - " е стига де, почвате да се повтаряте ".
Хората се опасяват от гибелта, това е естествена еволюционна облага. Според мен - множеството прекаляват. Така и другояче - всички ше умрем, това е единственото несъмнено нещо, а за налозите имам изключително мнение. При това, множеството ще умрем остарели и заболели, след интервенции и химиотерапии, с катетри и абокати. И аз, като Талеб, повече се опасявам от свят, обитаем с мрънкаши старци, вкопчили се в живота, които не оставят място и запаси за тези след тях. Демокрацията е най-хубавия строй, който сме измислили, само че в действителност ли 80-годишните имат моралното право да дефинират бъдещето на 18-годишните?
На бойното поле да се страхуваш от артилерията изгода няма. Окопаваш се, затягаш си бронята и каската, и си вършиш работата. Като пехотинец не си тъкмо ти цел за оръдията, заплахата е от шрапнелите. Както ме образоваха още в България - в случай че чуваш къде пада, значи не е било за теб, това, което ще те удари, няма да го чуеш. А да си в постройка, която е цел, към този момент е напълно друго.
Докъде бяхме стигнали? А, с цялостна газ с британците по прашния път... Пристигаме, и знамение - базата още си е там, че и не падат снаряди, тече евакуация. Войниците са лесни, те потеглят първи. Последен остава най-висшестоящия офицер. Ама след това би трябвало оня оправния, дето и чорба може да сготви, и от ток и рутери схваща, да сгъне старлинка в сандъци от муниции, да натовари и генератора, и упс-ите в пикапа, и чак тогава да се изтегля най-най-последен.
Сградата въпреки всичко я удариха, само че няколко дни откакто се бяхме махнали. Снимката не е изключително впечатляваща, само че макар че не сме там, аз няма да кача нищо, което може да носи информация. Всъщност тези фотография може и да не е тъкмо от тази постройка, а може и да е.
И не щеш ли има обстановки, в които информацията и истината може да са не просто нездравословни, а и животозастрашаващи. Оттам нататък остават единствено отворени въпроси - дали да огласяваме имената на починалите и да публикуваме фотосите от обществените им профили, и следва ли първо да желаеме единодушие от роднините им? Къде свършва публичния интерес да бъдем осведомени и стартира персоналното пространство, надлежно уважението към починалите? Дали да използваме всеки комфортен случай, с цел да покажем ужасите на войната?
Помним по какъв начин Гешев се снимаше с жертва на обезчестяване, в прорез с всякаква нравственос. Трябва ли да вземем изявленията от насилените украинки, да надигнем пред камерите децата, с които орките са блудствали? И в случай че го създадем - това ще промени ли нещо за тези, които против 10 стотинки изпод ще напишат, че това са артисти? А за тези, които го вършат за без пари?
Сигурен съм единствено в едно - за мъртвите нищо от това няма значение. Морал и нравственос, и памет, и отговорност имаме единствено тези, които сме живи. А и ние един ден ще умрем. И тогава, в секундите, в които кръвта ни изтича, или в дните на мъка, какво ли ще минава през главите ни? Дали " неееее, желая ощеее ", дали " но добре си поживяях ", или " ех, остана толкоз работа незавършена ". После, съгласно както ви се харесва - или тъмнината, оттатък която няма нищо, или ще се представяме пред боговете. Това за телата и съзнанията.
А един ден ще изчезне и последния спомен за нас, и последния ред, който сме написали ще бъде пропуснат, и чак тогава към този момент в действителност няма да ни има. А в какъв свят ще живеят тези след нас, решаваме ние, тук, в този момент.
Б. ред. - Приятелят на OFFNews Иван Калчев - Глиги е доброволец в задграничния легион на армията на Украйна. У нас той е деен участник в гражданските митинги, член на управлението на Зелено Движение в Демократична България.
Да довършим първо тематиката за подправената информация. Откакто съм в легиона, се пробвам да проследявам медийните изявления за него. С изключение на последното прессъобщение от ЗСУ - че до момента сме дали 4 жертви и че се бием в Северодонецк, до момента не съм видял някъде да е оповестено нито едно правилно изречение. (Даже и това от ЗСУ не е 100% правилно, тъй като ние лично в града Северодонецк не сме). Прочетох и публикация в Уикипедия за легиона, в която също не видях нито едно правилно изречение.
За жертвите - един холандец и един немец починаха когато за първи път легионери попаднаха под артилерийски обстрел. След това - австралиецът. Последно почина един французин. Обстрелваха наш пост и ни оповестиха за трима ранени. В колата за спешна помощ се качихме двама медици, водачът и аз. По пътя и ние се оказахме под обстрел. Евакуирахме двама до полевата болница, а като се връщахме за третия, ни споделиха по радиостанцията, че няма потребност да бързаме.
За всичките излезли подправени вести по отношение на легиона на този стадий няма по какъв начин да опиша кое по какъв начин е било в действителност, тъй като това би разкрило информация, която може да се употребява от оркското командване. Ще кажа единствено, че напусналите или уволнени легионери няма по какъв начин да са меродавен източник.
А преди известно време при нас пристигна екип от една украинска онлайн медия. Вече бяха минали от PBS, с един публицист като от холивудски филм, който взе изявление от нашия пълководец, и след това пуснаха доста професионално изработен репортаж - с следене на събитията и облиците и рационален баланс сред сензационност и секретност.
Дотогава бяхме привикнали на политика на нулево медийно отразяване. Някъде тъкмо към моето идване (договорът ми е от 11 март) някакъв американец си качил в инстаграм фотография с геолокация, тъй че в дребните часове на 13 март ни удариха обучителния център с няколко ракети. Каквото и да сте чели по медиите - не е правилно, жертви измежду легионерите нямаше. Имаше една ударена постройка - която не се ползваше, от нея останаха единствено колоните и плочите, и един 15-метров кратер през една сграда от нашето спално.
Оттам ни реалокираха в друга огромна база, където пък някой качил във фейса селфи с табелката на входа. Последва още една офанзива с ракети, и този път вместо нас уцелиха някакъв склад. Но командването вкара безспорна възбрана да се разгласява каквото и да е в обществените мрежи. А аз изобретателно заобикалях възбраната, като изпращах публикациите на Офнюз.
И по този начин чак до момента в който (вече на фронта) пристигна екипа на PBS, след който нашето командване се поотпусна, очевидно несвоевременно. След PBS пристигнаха украинските публицисти, и мен ме завариха в кухнята въз основата. Ползвахме една много първокласна като за война постройка, за жалост - прекомерно разпознаваема. Кухнята ни беше в обособена сграда посред чудно красива градина. Аз изпълнявах ролята хем на готвач на щаба, хем отговарях за провизиите и склада, тъй като тъкмо по това време нямахме назначен основен сержант при нас.
Тук покрай фронта няма непрекъснати позиции, нито пък се въртим по график. Може ту да си водач, ту да обслужваш базата, ту да патрулираш, без значение дали по лист си просто пехотинец, картечар или оператор на нещо антитанково. Ако доста се скапеш - те пращат ротация в града в едно подземие да се възстановиш. А там е толкоз скучно, че бързо се възстановяваш.
Та пристигнаха публицистите, от медия, която не заслужава да бъде упомената, взеха изявленията от командването и пристигнаха при мен, до момента в който приготвях чорба за обяд. Разказах им небрежно за интернационалното състояние, и по-късно от моя позиция си потеглиха. Доста дни по-късно бях в ротация в бункера в града, когато при нас започнаха да идват леко ранените с новината за един умрял - австралиеца, за нас прочут като Таз.
На идната заран си пушим пред бункера и си цъкаме по телефоните, и хоп - изненада, оповестен репортажа. А в него - фрагменти от постройката въз основата ни. Войниците към мен се радват на медийната популярност, а аз изтръпнах - в този момент, крещя си, или дрон ще прилети, или някой изменник ще се сети това къде е. И ще насочат артилерията. За първи път откогато съм на война в действителност ме хвана боязън.
Като ни обстрелваха с ракетите незабавно след идването да се уплаша просто нямах време - тогава ни разсъни гърмежа на първата ракета, прихваната от ПВО-то, а до момента в който дохвъри втората ние към този момент бяхме на няколкостотин метра и оттова видяхме идващите попадения.
После няколко пъти стреляха най-общо в нашата посока, само че по този начин, по съмнение. А в този момент - постройката е ясна, там е щаб. Ако щеш и от гугъл ърт можеш да извадиш координатите. Натоварихме се с едни британци в кола - и газ към базата. По пътя в един сектор има мобилен обсег, разтварям си фейса, и какво да видя - в Офнюз споделили репортажа, че и администраторът на моята страница го шернал. Съвсем изтръпнах.
Не разбирам по кое време и за какво хората се опасяват от гибелта и по кое време и за какво - не. Ето, да вземем за пример през 2020 по митингите на 2 пъти жандармеристите се опитваха да ме задушат - първия път пред сборището на каскетите, тогава просто си мислех " това е ебаси тъпия метод да умреш ", втория - на 2 септември, и тогава - " е стига де, почвате да се повтаряте ".
Хората се опасяват от гибелта, това е естествена еволюционна облага. Според мен - множеството прекаляват. Така и другояче - всички ше умрем, това е единственото несъмнено нещо, а за налозите имам изключително мнение. При това, множеството ще умрем остарели и заболели, след интервенции и химиотерапии, с катетри и абокати. И аз, като Талеб, повече се опасявам от свят, обитаем с мрънкаши старци, вкопчили се в живота, които не оставят място и запаси за тези след тях. Демокрацията е най-хубавия строй, който сме измислили, само че в действителност ли 80-годишните имат моралното право да дефинират бъдещето на 18-годишните?
На бойното поле да се страхуваш от артилерията изгода няма. Окопаваш се, затягаш си бронята и каската, и си вършиш работата. Като пехотинец не си тъкмо ти цел за оръдията, заплахата е от шрапнелите. Както ме образоваха още в България - в случай че чуваш къде пада, значи не е било за теб, това, което ще те удари, няма да го чуеш. А да си в постройка, която е цел, към този момент е напълно друго.
Докъде бяхме стигнали? А, с цялостна газ с британците по прашния път... Пристигаме, и знамение - базата още си е там, че и не падат снаряди, тече евакуация. Войниците са лесни, те потеглят първи. Последен остава най-висшестоящия офицер. Ама след това би трябвало оня оправния, дето и чорба може да сготви, и от ток и рутери схваща, да сгъне старлинка в сандъци от муниции, да натовари и генератора, и упс-ите в пикапа, и чак тогава да се изтегля най-най-последен.
Сградата въпреки всичко я удариха, само че няколко дни откакто се бяхме махнали. Снимката не е изключително впечатляваща, само че макар че не сме там, аз няма да кача нищо, което може да носи информация. Всъщност тези фотография може и да не е тъкмо от тази постройка, а може и да е.
И не щеш ли има обстановки, в които информацията и истината може да са не просто нездравословни, а и животозастрашаващи. Оттам нататък остават единствено отворени въпроси - дали да огласяваме имената на починалите и да публикуваме фотосите от обществените им профили, и следва ли първо да желаеме единодушие от роднините им? Къде свършва публичния интерес да бъдем осведомени и стартира персоналното пространство, надлежно уважението към починалите? Дали да използваме всеки комфортен случай, с цел да покажем ужасите на войната?
Помним по какъв начин Гешев се снимаше с жертва на обезчестяване, в прорез с всякаква нравственос. Трябва ли да вземем изявленията от насилените украинки, да надигнем пред камерите децата, с които орките са блудствали? И в случай че го създадем - това ще промени ли нещо за тези, които против 10 стотинки изпод ще напишат, че това са артисти? А за тези, които го вършат за без пари?
Сигурен съм единствено в едно - за мъртвите нищо от това няма значение. Морал и нравственос, и памет, и отговорност имаме единствено тези, които сме живи. А и ние един ден ще умрем. И тогава, в секундите, в които кръвта ни изтича, или в дните на мъка, какво ли ще минава през главите ни? Дали " неееее, желая ощеее ", дали " но добре си поживяях ", или " ех, остана толкоз работа незавършена ". После, съгласно както ви се харесва - или тъмнината, оттатък която няма нищо, или ще се представяме пред боговете. Това за телата и съзнанията.
А един ден ще изчезне и последния спомен за нас, и последния ред, който сме написали ще бъде пропуснат, и чак тогава към този момент в действителност няма да ни има. А в какъв свят ще живеят тези след нас, решаваме ние, тук, в този момент.
Б. ред. - Приятелят на OFFNews Иван Калчев - Глиги е доброволец в задграничния легион на армията на Украйна. У нас той е деен участник в гражданските митинги, член на управлението на Зелено Движение в Демократична България.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ