Искам да засегна най-загадъчната и гръмко обсъждана тема за Царицата

Искам да засегна най-загадъчната и гръмко обсъждана тематика за Царицата и частния и живот, – тематиката за Григорий Разпутин, и ще стартира отново със спомените на Пиер Жиляр: “Царицата Александра Фьодоровна изцяло уверено одобри новата си вяра (Православието) и от нея черпеше огромно облекчение в часове на безредици и паники ”.

Това беше изключително обвързвано с раждането на престолонаследника Алексей Николаевич, и в частност, с наследствената му болест – хемофилия. “Тя познаваше тази страшна болест: дядо й, брат й и двама племенника умрели от нея. И не щеш ли, единствения й наследник, момчето, което бе по-скъпо от всичко на света, бе изумен от нея, и гибелта ще го преследва, та един ден да го отнесе, както е лишила толкоз деца от фамилията й. Но тя би трябвало да се бори и да го избави, непременно. Не може науката да е безсилна; средство за избавление, въпреки всичко, може и да има, и то ще бъде открито. Доктори, хирурзи, професора били разпитани, те изпробали всички способи на лекуване, само че на вятъра. Когато майката схванала, че от хората не може да чака помощ, тя упълномощила всичките си очаквания на Бога. Само Той може да извърши знамение! Минавали месеци, само че дълго чаканото знамение не се случвало, пристъпите се повтаряли, – все по-силни и безмилостни. И най-горещите молебствия не донасяли буйно предстоящата демонстрация на Божията благосклонност. Така последнята Й вяра приключила с провал. Безкрайно обезсърчение изпълнило душата на Императрицата. Струвало й се, че целият свят се отдърпва от нея. И не щеш ли тъкмо в същото време довели при нея елементарен сибирски мужик – Григорий Разпутин. Този човек й споделил: “Вярвай в силата на моите молебствия, вярвай в силата на моето покровителство, и наследник ти е живее ”. Мйката се вкопчила в тази вяра, която той и подавал, и както удавник се хваща за протегнатата му ръка, му повярвала с цялата мощ на душата си. Тя към този момент от дълго време била уверена, че спасението на Русия и на Династията ще пристигна от народа.

Трудно би било да се разбере нравствената власт на Разпутин над Императрицата, в случай че не се знае ролята, която играят в религиозния живот на православния свят, странниците. А странниците са хора, които не са облечени със ранг на сеященик, и не са монаси (макар, че се е затвърдил навика, погрешно да назовават Разпутин, монах). Странникът е богомолец, който скита,от манастир в манастир, от черква в черква, търсейки истината, и живее от подаяния на вярващите. Той върви по безбрежната съветска земя, избирайки пътя си, както се случи, както се наложи, или пък, притеглен от светостта на мястото или хората. (Вижте емблематичната книга “ОТКРОВЕНИТЕ РАЗКАЗИ НА СТРАННИКА пред неговия нравствен отец “!)

А дъртак, е остарял, умел и влиятелен духовник, живеещ нормално в манастир, а от време на време и в непринудено затворничество (в манастирска килия или в пещера). Той е нравствен преподавател и към него се обръщат в минути на разстройства и премеждия. Често се случва старецът да е някогашен пътешественик, достигнал лимита на скитанията си и заселил се някъде, с цел да приключи дните си в съсредоточение и молитва.

Бог дава на стареца инструкции, нужни за вашето положително, и ми открива пътя, по който да ви води, към избавление. Старецът е пазач на идеала и истината на земята. Той е страж на Свещеното поверие, което се предава от дъртак, на дъртак, до пришествияето на Царството на Правдата и Светлината. Некои от старците доближават забележителна нравствена висота и са причислени в измежду светците на Православната черква. Обръщането към православието на Господарката беше в резултат на откровена религия. Православната вяра изцяло отговаряше на мистичното й въодушевление, и въображението й неизбежно беше покорено от старинноста и наивността на обрядите, на тази религия. Разпутин, в нейните очи, беше обкържен с омагьосване и святост на същински дъртак. Такива бяха възприятията, с които Императрицата се отнасяше към Разпутин, а те бяха по този начин гнусно извратени от клеветите (на масонския хайлайф). Те се пораждаха от най-благородното възприятие, с каквото може да се извърши сердцето на жена, – с мйчина обич ”. (П. Жиляр). За Александра Фьодоровна “сферата на невидимото ” беше налична. Тя притежаваше зряло метафизическо зрение, което тя развивала и усъвършенствала от ранна младост. Затова жвотът на светците, на чудотворците, подвижниците, простите странници и отшелници, за нея бяхя близки, понятни и мечтани. Когато тя се срещала с монаси и юродиви, когато влизала в килиите на монахини – затворнички, където дотогава не бил стъпвал кракът на ни една аристократка, тя се реководела от християнския ентусиазъм, да се допре до същинското духовно великолепие на съветския народ, – на тези, които напълно са се посветили на служение на Бога, и са били същински представители на Светая Рус, фантазията за която, се е запечатала в съветското национално схващане. Това е била горест по идеала, и апетит за него. Царицата от цялата си душа се стремяла да стане “своя ” за този “резерватен “ свят. И тя го постигнала.

Тази насоченост, с изключение на във всичко друго, се проявявала и в връзките й към Разпутин.

И нищо “лично ” в тези връзки в никакъв случай не е имало, въпреки по този мотив да са казани и написани необикновен брой гнусотии. На нечистите хора постоянно им се коства, че всички в близост са потънали в мърсотията на пороците. И да го кажем напряко, че измежду съвременниците, а и измежду идващите съчинители, постоянно са се намирали премного “свидетели ” и “изследователи ” от този жанр. Александра Фьодоровна с мъка, още веднъж и още веднъж се убеждавала, въпреки това да е толкоз мъчно да се признае, че Истинската религия към този момент нищо, или съвсем нищо, не дефинира в живота на болшинството от нейното обграждане, само че тя сигурно знаела и друго, че там където свършват позлатение покои, там, където свършва светският “панаир на щеславието ”, там и стартират същинските човешки връзки. А Разпутин имал тип навръх та подобен човек, от този отдалечен, само че толкоз непосредствен й, по дух, свят, Той носел обич към Бога, той умеел да каже трепетни думи за Бога. Забележително ясно се изказала за това, самата Императрица. Според думите й, Разпутин «съвсем не е, като нашите митрополити и епископи. Питаш ги за съвет, а те в отговор: “Както ще е угодно на Ваше Величество! ”. – Нима ги запитвам, единствено с цел да узная, какво на мен ще е угодно?

Григорий бе белязан от благодатта Божия, молитвата му бе угодна Господу. Той я чува и изпраща благосклонност. Царицата не един път с очите си се убеждавала в това отлично прявяване на Милостта на Всевишния.

И по тази причина вярвала на Разпутин, както би повярвала на всеки различен подоб­ен човек. Той спсявал Наследника. По време на изостряне на заболяването, той предсказвал деня и дори часа на деня, по кое време ще му стане по-добре. Той уверявал Матйката, че царчето ще доживее до 14—15 години, ще стартира да се оправя и, с времето, ще стане изцяло здрав мъж. И всичко това се сбъдвало. И кое сърце не би изпитвало признателност? А Александра Фьодоровна в никакъв случай не се е числяла, измежду небла­годарните. Допусната във вътрешния свят на Семейството, Анна Въйрубова след това пояснявала: «Каквото и да приказват за Разпутин, каквото и извънредно да има в персоналния му живот, каквото и да е направил, в политическия смизъл на тази дума, в едно аз постоянно ще имам вяра, по отношение на този човек, а точно, че той беше ясновидеца, Той имаше второ зрение, и той го използваше, най-малко от време на време, в благород­ни, святи цели. И предсказанието за оздравяването на Наследника, беше един от образците. Той постоянно споделяше, че ще се случат избрани неща, и те в действителност се случваха». Александра Фьо­доровна имаше безусловно същото мнение. Запазило се е удостоверение за Великата княгиня Олга Александ­ровна, за изумителен образец за благотворна интервенция на Раз­путин в, изглеждащи, безнадеждни условия. Това беше 1907 година Именно тогава Александра Фьодоровна за първ път с очите си видя силата на молитвата на Разпутин. Сведението на Олга Алек­сандровна е още по-важно, тъй като тя в никакъв случай не е била измежду разпутинските «симпатизанти» и е била свидетел на събития, за които други, или напълно не са знаели, или са съдели по непознати, и от време на време, недоброжелателни думи. Лятото на 1907 година Наследникът, като играел в парка, паднал и получил вътрешен кръвоизлив. Започнали страшни болки, Детето се гърчело в страшни страдания. «Бедното Детенце доста страдало, към очите му имало тъмни кръгове, телцето Му се сгърчило, а крачето му отекло до неразбираемост. От докторите нямало никаква помощ. Изплашени повече от нас, те от самото начало си шепнеха, един на друг…

Беше към този момент късно и мен ме убедиха да ида да си лягам.

Тогава Аликс (Александра Фьодоровна) изпратила в Петербург депеша до Разпутин, и той дошел в двореца, към среднощ, в случай че не и по-късно. По това време аз съм си била в жилището, а сутринта Аликс ме извика в стаята на Алексей, и аз не повярвах на очите си. Момченцето беше, освен живо, само че и крепко. Седеше в постелята, високата температура като че ли беше с ръка отстранена, от отока на крачето нямаше и диря, а очите му ясни и светли.. Ужасът от вчерашния ден към този момент изглеждаше необикновен, отдалечен и кошмарен». Царицата разказала на зълвичката си, че Разпутин дори не докоснал Царчето, а единствено стоял до краката му, край леглото и се молел. Като приключи описа си, Олга Александровна сподели: «Разбира се, откриха се хора, които незабавно започнаха да настояват, че молитвите на Разпутин просто съвпаднали с оздоравяването на племенника ми». А това беше нормален мотив, с който се стараеха да изместят вичките диалози за чудодействените качества на Приятеля на Царското Семейство. Олга Александровна прелестно знаела това, само че тя знаела и другото, и не го премълчала. «Първо, всеки лекар може да ви подтвърди, че на подобен етап е невероятно да се излекува този кусур, за броени часове. Второ, такова съвпадане може да се случи един път – два пъти, само че аз към този момент не си и припомням, какъв брой пъти се случваше това!» Това си беше знамение, което Императрицата приемаше с наслада и благодарност… Що се отнася до сплетните, те малко засягаха Александра Фьодоровна. Исключение правеха единствено случаите, когато започваха да им имат вяра околните хора. За некои клюки, самата Тя се стараеше да изясни глупостта им, на свекърата Императрица Мария Фьодоровна или на добродушната зълвичка Олга Александровна. На други нищо не обяснаваше, а единствено се чудеше на лековерието им и на податливостта им, към непознатото, недобросъвестно мнение. В некои случаи сплетните дори й предизвикваха усмивка, да вземем за пример, когато Въйрубова с кикотене разказваше, че, както тя научила в Петербург, става известно, че «тя живе с Разпутин» и дори постоянно «ходи с него на баня!» Как може да се има вяра на сходни нелепости? Но имаха вяра!

Тях ги обединяваше вярата в Бога, пред Лицето на Който «Царят на цяла Русия» и елементарният смъртен бяха равни.

Истински вярващите хора — Николай II и Александра Фьодоровна — чувствали и виждали Христопреданността на Григорий Разпутин. От 1907 година почнало систематичното другарство на Гри­горий Разпутина с Царя, Царицата и Децата Им. В края на тази година той за първ път с молитва облекчил страданията на Царчето Алексей, и точно от този миг Царицата признала в него, не просто националния интерпретатор на християнските завещания, само че и спасителя на Сина Им. Тя му била признателна, и със всеки нов случай на проявление от Разпу­тин на земното знамение, Признателността Й единствено се увеличивала, и в края на краищата, Тя дефинитивно се убедила, че Григорий е «чо­век Божий». Александра Фьодоровна го наричала «Приятел» и тази дума постоянно пишела с основна писмен знак. Последните 10 години от съществането на монархията, Венценосците постоянно се срещали с Разпутин, и това другарство Им носело нравствен покой, умиротворяване и тиха наслада, от общуването с бла­гостта на Небесната Светлина. Селянинът от Сибир разказвал, пояс­нявал и учел, и въпреки речта му да била надалеч от литературното съвършенство, — това за което говорел — за обич, примирение, религия и вяра, — било по този начин мечтано и належащо за Августейшите Слушатели. Разпутин ненадейно просто и безапелационно тълкувал комплицираните истини и църковните догмати. Тази елементарност, съобразителност и цветистист на обясненията, с отвлечени категории и знаци, поразявала доста, и далч не се ограничавала с кръга на «истерични дворцови дами», както към момента постоянно пишат. Сред другите, измежду «симпатизантите на» Разпутина имало и ослепително образо­вани църковние йерарси (архимандрит Теофан), и изтъкнати проповедници, чиято искренна обвързаност към Православието била станала именита, още по време на живота им, като протойерей Йоан Крон­щатски. Когато Разпутин почнал да посещава Царския замък, за него рядко някой бил чувал. Но самият факт на появяването в царските палати на невероятния клиент, неотложно предизвиквал плевел интерес. Появили се слу­хове, версии и пояснения. Разпутин станал прочут, при което ореолът на известността му бил очевидно с отрицателен уклон. Никой не можел да разбере, какво общо може да има бъдщият Повелител на Империята, с някакъв си «тъмен мужик». Новината плашела и озадачавала тези, които имали не-лукава благосклонност към Венценосеца.

В началото на 1912 година на въпроса на сестрата на Царя, Великата княгиня Олга Александровна, – по какъв начин Аликс може да се доверява на някакъв му­жик, Царицата без обиколки декларирала: «Как мога да не му се поверявам, когато Аз виждам, че на Малкия постоянно му е по-добре, когато той е край Него или когато се моли за Него».

Такъв явен симптом на из­бранничество зачерквал всичките нелицеприятни характерности, каквито неведнъж долитали до ушите на Майката Царица (а роднините и некои придворни много се стараели в тази си дейност), на чиито ръце бил болният И наследник, и всичките и мисли били ориентирани единствено към Неговото избавление. Отношенията сред Царицата и Разпутин се циментирали единствено с това, че по петите след престолонаследника вървяла гибелта. А към този момент след рухването на монархията, давайки показания пред следовател от Извънредната Комисия (Чрез­вычайной комиссии – Че.Ка) на Временното държавно управление, архиепископ Тео­фан, който мнозина смятали за «жертва на разпутинските интриги», с цялостна яснота декларирал следното, за характера на връзките на Царицата и Разпутина: «Никога не съм имал и нямам никакви подозрения относ­но нравствената непорочност и безукорните им връзки. Като формален свещеник на Господарката, декларирам, че всичките Нейни връзки са се открили и поддържали, изключи­телно и единствено заради това, че Григорий Ефимович, с молитвите си, безусловно спасяваше от гибел, живота на горещо обичания И Син, – Наследника Цезаревич, когато актуалната научна медицина беше безсилна да помогне.

Източник: grigorsimov.blog.bg