Има приятелства, които приключват. Сигурно никога не са били истински.

Има другарства, които завършват. Сигурно в никакъв случай не са били същински. Но какво ли значи същински? “Приятел в потребност се познава ” или “Приятелите ми ме зареждат с добрина и положителна сила ”. И двете, по доста, редуващи се. Докато един ден салдото не се наруши и не забележим у приятеля си един напълно различен човек. Кръгът на отдаване и приемане по този начин и не съумява да се затвори и ние оставаме единствено отдаващата страна. Приятелят насреща радикално се трансформира и заравя дълбоко това си аз, с което сме общували преди на воля.

По инерция или може би тъй като имаме вяра, че това към момента е същият човек, ние продължаваме връзката си с такива другари, до момента в който един ден не разберем, че сме тръгнали в неверна посока в връзките си с тях. Все по-малко неща ни свързват, ползите ни стартират да стават разнообразни, духът ни се отдалечил от мястото, където сме се срещнали и те са останали вечно там.

Възможно е и този човек в никакъв случай да не е бил това, за което сме го мислили. За оня миг, в който сме гледали в една посока, да е бил наш другар, само че с времето, същностите ни да са тръгнали по разнообразни пътища.

“Приятели вечно ” най-прекрасното и най-ценното, което може да ти се случи или да създадеш с някого. Но коства ли си да се бориш, в случай че видиш, че другият се е самозабравил и те вижда като просто следващия “близък ” човек на който може на воля да се оплаче, да показа всички ужасни неща в живота си, да помрънка хубавичката и най-после на диалога за секунда да те попита - “Ти си добре, нали, всичко е наред при теб, както постоянно? ” без изключително да се интересува от отговора.

Трябва ли да чакаме егоцентризма на приятеля да свие криле и да спре да маха безпощадно към нас или просто би трябвало да отлетим и да оставим нещата да изтекат, до момента в който животът някой ден не ни срещне още веднъж или просто не ни срещне в никакъв случай. Не е ли това естественото положение на нещата - смяната и кръговрата, в които едно идва и друго си отива. Защо да упорстваме и да се вкопчваме в концепцията, че можем да спасим този човек и да му покажем, че към този момент не е същият? Ами в случай че той не желае това...

Правото да кажеш на някого ти си подобен и подобен, вземи се стегни, не си себе си, е противоречиво. Но опцията да се отдръпнеш от този човек не е. Да оставиш другар е егоистично, само че още по-ужасно е да бъдеш до някого, единствено поради остарялата популярност на към този момент отминалото ви другарство. Защото не си коства да поддържаш една връзка под формата на хербарий, единствено тъй като предразсъдъците тайно ти нашепват, че е по-добре нездравословна връзка, в сравнение с никаква.

Когато “приятел в потребност се познава ” стартира да се трансформира в “приятел единствено в потребност се познава ”, асиметрията на връзките ги води до техния край. Съвсем не неоснователно и тъкмо поради едничкия егоизмъм. Егоизъм умножен по две - едната страна има потребност да обременява, а другата няма потребност да бъде обременявана.

Точно тогава е време за главният въпрос - от какво се опасяваме повече от своя или от непознатия нарцисизъм?