Не се гаси туй, що не гасне...
Георги Н. Николов
С скука и неразбиране прочетох наскоро в един вестник изявление с Марин Георгиев. Като главната сякаш тематика по редовете е книгата му " Третият разстрел ", издадена през 1993-та, и откликът от нея десетилетия след демократичните промени у нас. Идеята е да ни стане ясно, че тя е изпреварила времето си, а във встъпителния публицистичен коментар четем по какъв начин " обликът на поета (Вапцаров) е застинал в бронзови скулптури и визиите за неговия живот у генерации българи се дефинират от наложените комунистически стандарти. Появата на книгата " Третият разстрел " идва във време, когато хората не са способни да понесат истината. Срещу създателя Марин Георгиев се изправя многолюдна безлика съпротивителна мощ като ехтене от миналите десетилетия. " Припомняме си смайващи обстоятелства за овластения брат на поета - Борис, за неговия наследник и неговия внук, дръзнал да инициира цивилен комитет за претендента на левицата за актуалните избори Мая Манолова и така нататък Приблизително в тази повърхност е и самото изявление. От него разбираме за разнопосочните отзиви по какъв начин надали не Георгиев черно е обруган; по какъв начин се " самоубивал " с тази книга и по какъв начин тя ще бъде разбрана и оценена след 30 години. Колко поздравления е получил от видни българи по света и по какъв начин тя провокира положителни оценки в Унгария, която, несъмнено, не е България. Колко несправедливи укори е получил, само че въпреки всичко е съумял да каже, каквото мисли. Сред съперниците на книгата и изобщо за ситуацията у нас се мярка и дългата ръка на Съюз на съветските социалистически републики - Русия. Излиза, че обществото ни не е дозряло да чува същинските истини, колкото и невероятни да му се костват те, въпреки текстът на новото издание да е към този момент подготвен. И че действително май нещата напълно наподобяват на констатацията: оти ручахме жабетата тогава?
Не са пожалени и актуалните български писатели. На въпроса имали ли са те виновност за недоизказването на истината за цялата политическо-идеологическа агитация на комунизма и траяли ли са да бъдат част от цялата й пропагандна машина, отговорът е повече от одобрителен. Живеем още в епохата на Варшавския контракт и по какъв начин тогава да не се възпроизвеждат " ивангранитовците, боянангеловците, минчоминчевците, петърандасаровците " и прочие и прочие Скорошен сладкодумен образец: проведената подписка против книгата на Светослав Нахум " Бягство от Крим ", против която са се оповестили 10-15 писатели. Само за сведение - броят им бе неколкостотин...
Но без да преразказваме повече статийцата, ще споделим нещо напълно очевадно. С настъпилите псевдодемократични промени у нас бе непризнат остарелият народен родолюбив мавзолей. Бил ли е той добър или неприятен, е плод на друга тематика, само че по този начин или другояче не бе заместен с нов. Брътви се за европейски полезности, само че какво се крие зад това разбиране, продължава да не излиза наяве. Затова пък напълно услужливо и недотам прикрито на назад във времето се изтикват персони като Раковски, Левски, Ботев, а в този момент и Вапцаров. Упорито се твърди, че в България фашизъм не е имало и дума не се проронва за избитите без съд и присъда десетки деца на партизани и ятаци, по този начин успешно наречени точно от Петър Андасаров " безсмъртничета ". Кому е нужно да смъква от пиедестала му Вапцаров - горделивост за страната ни, извънреден стихотворец, превеждан на десетки езици и потвърдил със гибелта си правото на постоянно битие? Разбира се, и освен него. Съвсем ясно е, че националната ни историческа памет е подложена на тенденциозна проверка за да бъде напълно подчинена на дребнотемие и политическо чалгаджийство. Докога? А най-хубавите ни модерни писатели охулени и захвърлени в небитието...
Не, това няма да стане в никакъв случай! Българският народ е разумен, патриотично надъхан и благодарен за саможертвата на героите: революционери, книжници, хора на изкуството и културата, или просто почтени наши съвременници. Другото е от лукаваго. Вапцаров в никакъв случай не може да бъде деградиран до калното мислене на хора, без значение какви длъжности заемат и по какъв начин мислят. Той е на България и родината ни се оглежда в него, а славата му не може да бъде стъпкана в калта. И с ръка на сърцето споделяме: " Така било е и ще бъде!.. "
С скука и неразбиране прочетох наскоро в един вестник изявление с Марин Георгиев. Като главната сякаш тематика по редовете е книгата му " Третият разстрел ", издадена през 1993-та, и откликът от нея десетилетия след демократичните промени у нас. Идеята е да ни стане ясно, че тя е изпреварила времето си, а във встъпителния публицистичен коментар четем по какъв начин " обликът на поета (Вапцаров) е застинал в бронзови скулптури и визиите за неговия живот у генерации българи се дефинират от наложените комунистически стандарти. Появата на книгата " Третият разстрел " идва във време, когато хората не са способни да понесат истината. Срещу създателя Марин Георгиев се изправя многолюдна безлика съпротивителна мощ като ехтене от миналите десетилетия. " Припомняме си смайващи обстоятелства за овластения брат на поета - Борис, за неговия наследник и неговия внук, дръзнал да инициира цивилен комитет за претендента на левицата за актуалните избори Мая Манолова и така нататък Приблизително в тази повърхност е и самото изявление. От него разбираме за разнопосочните отзиви по какъв начин надали не Георгиев черно е обруган; по какъв начин се " самоубивал " с тази книга и по какъв начин тя ще бъде разбрана и оценена след 30 години. Колко поздравления е получил от видни българи по света и по какъв начин тя провокира положителни оценки в Унгария, която, несъмнено, не е България. Колко несправедливи укори е получил, само че въпреки всичко е съумял да каже, каквото мисли. Сред съперниците на книгата и изобщо за ситуацията у нас се мярка и дългата ръка на Съюз на съветските социалистически републики - Русия. Излиза, че обществото ни не е дозряло да чува същинските истини, колкото и невероятни да му се костват те, въпреки текстът на новото издание да е към този момент подготвен. И че действително май нещата напълно наподобяват на констатацията: оти ручахме жабетата тогава?
Не са пожалени и актуалните български писатели. На въпроса имали ли са те виновност за недоизказването на истината за цялата политическо-идеологическа агитация на комунизма и траяли ли са да бъдат част от цялата й пропагандна машина, отговорът е повече от одобрителен. Живеем още в епохата на Варшавския контракт и по какъв начин тогава да не се възпроизвеждат " ивангранитовците, боянангеловците, минчоминчевците, петърандасаровците " и прочие и прочие Скорошен сладкодумен образец: проведената подписка против книгата на Светослав Нахум " Бягство от Крим ", против която са се оповестили 10-15 писатели. Само за сведение - броят им бе неколкостотин...
Но без да преразказваме повече статийцата, ще споделим нещо напълно очевадно. С настъпилите псевдодемократични промени у нас бе непризнат остарелият народен родолюбив мавзолей. Бил ли е той добър или неприятен, е плод на друга тематика, само че по този начин или другояче не бе заместен с нов. Брътви се за европейски полезности, само че какво се крие зад това разбиране, продължава да не излиза наяве. Затова пък напълно услужливо и недотам прикрито на назад във времето се изтикват персони като Раковски, Левски, Ботев, а в този момент и Вапцаров. Упорито се твърди, че в България фашизъм не е имало и дума не се проронва за избитите без съд и присъда десетки деца на партизани и ятаци, по този начин успешно наречени точно от Петър Андасаров " безсмъртничета ". Кому е нужно да смъква от пиедестала му Вапцаров - горделивост за страната ни, извънреден стихотворец, превеждан на десетки езици и потвърдил със гибелта си правото на постоянно битие? Разбира се, и освен него. Съвсем ясно е, че националната ни историческа памет е подложена на тенденциозна проверка за да бъде напълно подчинена на дребнотемие и политическо чалгаджийство. Докога? А най-хубавите ни модерни писатели охулени и захвърлени в небитието...
Не, това няма да стане в никакъв случай! Българският народ е разумен, патриотично надъхан и благодарен за саможертвата на героите: революционери, книжници, хора на изкуството и културата, или просто почтени наши съвременници. Другото е от лукаваго. Вапцаров в никакъв случай не може да бъде деградиран до калното мислене на хора, без значение какви длъжности заемат и по какъв начин мислят. Той е на България и родината ни се оглежда в него, а славата му не може да бъде стъпкана в калта. И с ръка на сърцето споделяме: " Така било е и ще бъде!.. "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ