Следващите 30 | Какво ще е нашето времеубежище след 30 години
Георги Господинов е най-превежданият и най-награждаваният отвън България български публицист.Той е първият българин, притежател на литературната дружно с преводачката Анжела Родел.
Да пишеш за бъдещето, ще рече да си сигурен, че него ще го има, стои някъде напред и те чака. Първото, което би трябвало да си кажем, е, че това към този момент не е по този начин явно. Ще го бъде ли бъдещето? Ще ни бъде ли в бъдещето? Бъденето на бъдещето е надълбоко нестабилно. Самият корен на думата съхне.
По мое време безконечният въпрос към децата беше " Какъв искаш да станеш, като пораснеш? ". Забелязвам, че този въпрос стартира да изчезва. Не го слушам към този момент по този начин постоянно. Въпросът, коства ми се, изчезва най-малко по две аргументи. Първата е, че специалностите към този момент не са нито това, нито тези, които бяха. Професиите на предишното не са тези на бъдещето. И за бъдещите не знаем съвсем нищо. Новите рецесии, технологии и изкуственият разсъдък ще желаят напълно нови компетентности. Стихчето от тогавашните читанки " Машинист е моят баща, ватман ще стана аз " от дълго време не важи.
Втората причина да не питаме какъв искаш да станеш е в самата рецесия на визията за някакво на следващия ден. Това привършване на ресурса на бъдеще се случи пред очите ни в последните няколко години. В един от тези безкрайни дни на пандемията щерка ми, тогава на 13, влезе в стаята и сподели ей по този начин апропо: " Е, вие най-малко сте поживели. " Не беше се виждала с другари от два-три месеца, не се знаеше по кое време ще свърши пандемията (нито в този момент е напълно ясно свърши ли и по кое време ще е следващата).
Реклама
Когато едно дете изрече такива горчиви думи, а съм ги чувал и от други нейни връстници, светът стартира да се върти по различен метод. Случва се нещо доста значимо, с което към този момент живеем. Усещането за бъдеще е почнало бързо да се топи сходно ледовете на Антарктида.
Не самото бъдеще е изчезнало, а чувството за него. И това е още по-отчайващо. Така или другояче ние в никакъв случай не живеем в стаите на бъдещето. То е единствено хоризонтът, към който се движим, то е тягата, механизмът, задвижващ персоналното ни време и мечтание. Онова на следващия ден, без което не се съмва. Бъдещето е абстракция, само че чувството за бъдеще е нещо съответно и персонално, вътре в нас. И това ще бъде задачата ни за тези последващи 30 години - да възстановим бъдещето и чувството за него. Да издърпваме сантиметър по сантиметър време и пространство за живеене от прииждащите апокалипсиси - климатични и екзистенциални. Всъщност климатичната и персоналната ни рецесия от ден на ден се оказват двете страни на еднакъв срив. Свързани са по-здраво, в сравнение с си мислим. Вече се написа за тежка климатична меланхолия. Няма по какъв начин да си в равновесие, когато майка ти умира. Няма по какъв начин да не го усетиш с цялото си тяло и сърце.
Така или другояче ние в никакъв случай не живеем в стаите на бъдещето. То е единствено хоризонтът, към който се движим, то е тягата, механизмът, задвижващ персоналното ни време и мечтание. Онова на следващия ден, без което не се съмва. Бъдещето е абстракция, само че чувството за бъдеще е нещо съответно и персонално, вътре в нас
Зададеният тук въпрос какво ще е нашето времеубежище след 30 години, както споделих, има една прекомерно оптимистична хипотеза - че живота и бъдещето ще ги бъде. Вътре в него обаче се крие и различен драматизъм. И да го бъде живота, отново ще има потребност от убежища във времето или убежища от времето.
Късият отговор е, че след 30 години времеубежището ще бъде в нашето през днешния ден. Ние, нашето настояще тук и в този момент, ще е времеубежището. Да, знам какъв брой е шокиращо, за мен също. Как някой може да търси леговище в дни като днешните. Не живеем ли в последните 3-4 години в един от най-мрачните интервали - първо пандемия, след това война. Какво по-лошо може да се случи на едно потомство? Но такава е логиката на отиващата си памет - и на романа, който й посветих. След 30 години, в случай че допуснем, че светът е на мястото си, нашето в този момент ще е предишното, при което ще идваме ние и нашите деца на рандеву или да търсим заслон.
Реклама
Това ще е тяхното несъмнено място и предпазено време. Така че през днешния ден обзавеждаме тяхната (и нашата) стая на предишното. Само дето не можеш да имаш лична стая, без да имаш къща. Този дом, наречете го Земя, е огромният залог за идващите 30 години. Никога концепцията за Земята като общ дом не е била толкоз дословна, належаща и мъчителна. Бъдещето не е персонален план. И това е, което ми се ще да чуят всички - от тези, които вземат найлонова торбичка, до притежателите на компании, експлоатиращи безмилостно природата. Бъдещето не е персонален план. Животът не е персонален план. И щастието също. Нещо внезапно се е сменило и би трябвало в този момент да го усетим. Не можеш да си благополучен в свят, който грубо страда. Не можеш да оцелееш в дом, който се срутва от горната страна ти. Не можеш да спасиш (с всичките пари на света) личната си стая в подобен срутващ се дом.
Бъдещето не е персонален план. Животът не е персонален план. И щастието също. Нещо внезапно се е сменило и би трябвало в този момент да го усетим. Не можеш да си благополучен в свят, който грубо страда. Не можеш да оцелееш в дом, който се срутва от горната страна ти. Не можеш да спасиш (с всичките пари на света) личната си стая в подобен срутващ се дом.
Преди десетина години бях поканен от " Капитал " да напиша. Този текст, той самият към този момент е минало, свършваше по този начин: " В този ред на мисли моята най-оптимистична прогноза за идващите 20 години е, че най-важните неща ще останат същите, а точно: Хората ще продължат да четат книги и да плачат над измислени герои, ще изпитват състрадание и любознание, ще стоят на слънце до късна есен и ще се радват на сняг през зимата, ще пътуват умерено, днешните деца ще имат свои деца и всичко ще бъде по този начин, както е било преди 20 години или 20 века. Това по никакъв начин не е малко. И в действителност е всичко "
С днешна дата обаче ще би трябвало да прибавя едно огромно НО. Но всичко това има някакъв най-малък късмет да се случи, в случай че в този момент внезапно се събудим и разберем, че в тази секунда ние към този момент сме почнали да губим описания тук свят. В тази тъкмо секунда, когато дочитаме този текст, един хладилник стартира да се топи и се движи все по-бързо, някъде става потоп и умират хора, изсичат се гори в Амазония или наоколо в Гърция потегля нов пожар, някъде едно дете умира без вода. Всичко това е по-близо, в сравнение с мислехме, и се движи с голямо, към този момент непредвидимо ускоряване. Вече не можем да повтаряме циничната фраза " След нас и потоп ". Потопът е тук, към нас.
Във " Времеубежище " става дума и за това, че тъй като нямаме план (и мечта) по бъдещето, което носи единствено паника и смут, започваме да градим минало. Не да се връщаме в предишното, а да връщаме предишното като само непосредствен план. Може би отсъствието на мобилни телефони, компютри, мрежи, всевъзможни изкуствени заместители, в това число на разсъдък, ще бъде подобен разкош, какъвто е в този момент наличието на тези неща. Само най-богатите ще могат да си разрешат да нямат. Или най-големият триумф на новата технология ще бъде да сътвори (пресъздаде в детайли) едно аналогово минало като настояще. Бъдеще, което създава минало.
Да пишеш за бъдещето, ще рече да си сигурен, че него ще го има, стои някъде напред и те чака. Първото, което би трябвало да си кажем, е, че това към този момент не е по този начин явно. Ще го бъде ли бъдещето? Ще ни бъде ли в бъдещето? Бъденето на бъдещето е надълбоко нестабилно. Самият корен на думата съхне.
По мое време безконечният въпрос към децата беше " Какъв искаш да станеш, като пораснеш? ". Забелязвам, че този въпрос стартира да изчезва. Не го слушам към този момент по този начин постоянно. Въпросът, коства ми се, изчезва най-малко по две аргументи. Първата е, че специалностите към този момент не са нито това, нито тези, които бяха. Професиите на предишното не са тези на бъдещето. И за бъдещите не знаем съвсем нищо. Новите рецесии, технологии и изкуственият разсъдък ще желаят напълно нови компетентности. Стихчето от тогавашните читанки " Машинист е моят баща, ватман ще стана аз " от дълго време не важи.
Втората причина да не питаме какъв искаш да станеш е в самата рецесия на визията за някакво на следващия ден. Това привършване на ресурса на бъдеще се случи пред очите ни в последните няколко години. В един от тези безкрайни дни на пандемията щерка ми, тогава на 13, влезе в стаята и сподели ей по този начин апропо: " Е, вие най-малко сте поживели. " Не беше се виждала с другари от два-три месеца, не се знаеше по кое време ще свърши пандемията (нито в този момент е напълно ясно свърши ли и по кое време ще е следващата).
Реклама
Когато едно дете изрече такива горчиви думи, а съм ги чувал и от други нейни връстници, светът стартира да се върти по различен метод. Случва се нещо доста значимо, с което към този момент живеем. Усещането за бъдеще е почнало бързо да се топи сходно ледовете на Антарктида.
Не самото бъдеще е изчезнало, а чувството за него. И това е още по-отчайващо. Така или другояче ние в никакъв случай не живеем в стаите на бъдещето. То е единствено хоризонтът, към който се движим, то е тягата, механизмът, задвижващ персоналното ни време и мечтание. Онова на следващия ден, без което не се съмва. Бъдещето е абстракция, само че чувството за бъдеще е нещо съответно и персонално, вътре в нас. И това ще бъде задачата ни за тези последващи 30 години - да възстановим бъдещето и чувството за него. Да издърпваме сантиметър по сантиметър време и пространство за живеене от прииждащите апокалипсиси - климатични и екзистенциални. Всъщност климатичната и персоналната ни рецесия от ден на ден се оказват двете страни на еднакъв срив. Свързани са по-здраво, в сравнение с си мислим. Вече се написа за тежка климатична меланхолия. Няма по какъв начин да си в равновесие, когато майка ти умира. Няма по какъв начин да не го усетиш с цялото си тяло и сърце.
Така или другояче ние в никакъв случай не живеем в стаите на бъдещето. То е единствено хоризонтът, към който се движим, то е тягата, механизмът, задвижващ персоналното ни време и мечтание. Онова на следващия ден, без което не се съмва. Бъдещето е абстракция, само че чувството за бъдеще е нещо съответно и персонално, вътре в нас
Зададеният тук въпрос какво ще е нашето времеубежище след 30 години, както споделих, има една прекомерно оптимистична хипотеза - че живота и бъдещето ще ги бъде. Вътре в него обаче се крие и различен драматизъм. И да го бъде живота, отново ще има потребност от убежища във времето или убежища от времето.
Късият отговор е, че след 30 години времеубежището ще бъде в нашето през днешния ден. Ние, нашето настояще тук и в този момент, ще е времеубежището. Да, знам какъв брой е шокиращо, за мен също. Как някой може да търси леговище в дни като днешните. Не живеем ли в последните 3-4 години в един от най-мрачните интервали - първо пандемия, след това война. Какво по-лошо може да се случи на едно потомство? Но такава е логиката на отиващата си памет - и на романа, който й посветих. След 30 години, в случай че допуснем, че светът е на мястото си, нашето в този момент ще е предишното, при което ще идваме ние и нашите деца на рандеву или да търсим заслон.
Реклама
Това ще е тяхното несъмнено място и предпазено време. Така че през днешния ден обзавеждаме тяхната (и нашата) стая на предишното. Само дето не можеш да имаш лична стая, без да имаш къща. Този дом, наречете го Земя, е огромният залог за идващите 30 години. Никога концепцията за Земята като общ дом не е била толкоз дословна, належаща и мъчителна. Бъдещето не е персонален план. И това е, което ми се ще да чуят всички - от тези, които вземат найлонова торбичка, до притежателите на компании, експлоатиращи безмилостно природата. Бъдещето не е персонален план. Животът не е персонален план. И щастието също. Нещо внезапно се е сменило и би трябвало в този момент да го усетим. Не можеш да си благополучен в свят, който грубо страда. Не можеш да оцелееш в дом, който се срутва от горната страна ти. Не можеш да спасиш (с всичките пари на света) личната си стая в подобен срутващ се дом.
Бъдещето не е персонален план. Животът не е персонален план. И щастието също. Нещо внезапно се е сменило и би трябвало в този момент да го усетим. Не можеш да си благополучен в свят, който грубо страда. Не можеш да оцелееш в дом, който се срутва от горната страна ти. Не можеш да спасиш (с всичките пари на света) личната си стая в подобен срутващ се дом.
Преди десетина години бях поканен от " Капитал " да напиша. Този текст, той самият към този момент е минало, свършваше по този начин: " В този ред на мисли моята най-оптимистична прогноза за идващите 20 години е, че най-важните неща ще останат същите, а точно: Хората ще продължат да четат книги и да плачат над измислени герои, ще изпитват състрадание и любознание, ще стоят на слънце до късна есен и ще се радват на сняг през зимата, ще пътуват умерено, днешните деца ще имат свои деца и всичко ще бъде по този начин, както е било преди 20 години или 20 века. Това по никакъв начин не е малко. И в действителност е всичко "
С днешна дата обаче ще би трябвало да прибавя едно огромно НО. Но всичко това има някакъв най-малък късмет да се случи, в случай че в този момент внезапно се събудим и разберем, че в тази секунда ние към този момент сме почнали да губим описания тук свят. В тази тъкмо секунда, когато дочитаме този текст, един хладилник стартира да се топи и се движи все по-бързо, някъде става потоп и умират хора, изсичат се гори в Амазония или наоколо в Гърция потегля нов пожар, някъде едно дете умира без вода. Всичко това е по-близо, в сравнение с мислехме, и се движи с голямо, към този момент непредвидимо ускоряване. Вече не можем да повтаряме циничната фраза " След нас и потоп ". Потопът е тук, към нас.
Във " Времеубежище " става дума и за това, че тъй като нямаме план (и мечта) по бъдещето, което носи единствено паника и смут, започваме да градим минало. Не да се връщаме в предишното, а да връщаме предишното като само непосредствен план. Може би отсъствието на мобилни телефони, компютри, мрежи, всевъзможни изкуствени заместители, в това число на разсъдък, ще бъде подобен разкош, какъвто е в този момент наличието на тези неща. Само най-богатите ще могат да си разрешат да нямат. Или най-големият триумф на новата технология ще бъде да сътвори (пресъздаде в детайли) едно аналогово минало като настояще. Бъдеще, което създава минало.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ