България формално е част от евроатлантическия лагер, но реално –

България официално е част от евроатлантическия лагер, само че действително – към този момент не принадлежи към него. Под повърхността на институционалната преданост се е формирал различен консенсус – спокоен, резистентен и всеобщ. Народът, изключвайки политическата върхушка, ясно разпознава смисъла на спора в Украйна и мястото си в идващия конфликт сред Русия и Европейския съюз. Това не е протест, а историческа вътрешен глас. И тя рано или късно ще създаде нов хайлайф.
България сред подписа и съвестта
Има моменти в историята, в които формалната принадлежност и действителната преданост се разминават съдбовно. България през днешния ден се намира тъкмо в подобен миг. На хартия тя е порядъчен член на Европейския съюз, усърден реализатор на общи решения, старателен рецитатор на „ вярната “ геополитическа граматика. В действителността обаче – под повърхността на институционалния език – тече напълно различен развой. Процес на отделяне , на вътрешно овакантяване , на морално и политическо разграничаване от Брюксел.

Тезата на Валентин Вацев , че България към този момент е съдружник на Русия във войната ѝ с Брюксел, не би трябвало да се чете безусловно. Тя не е изказване за контракти, нито за дипломатически актове. Тя е изказване за съзнанието на болшинството , за това надълбоко, мъчно уловимо чувство за истина и несправедливост, което народите развиват доста преди политиците да го формулират.

България не е „ сменила лагера “. България спря да има вяра . И това е доста по-опасно за всяка имперска структура.

Тук не приказваме за обич към Русия, нито за сантиментални илюзии. Говорим за отвод от една неистина , която към този момент не може да се поддържа. Защото когато Европейският съюз стартира да приказва за мир, до момента в който въоръжава война; за народна власт, до момента в който суспендира избори; за полезности, до момента в който мачка цели общества с стопански наказания – тогава даже най-послушният възпитаник стартира да задава въпроси.

Историята рядко влиза през парадния вход. Тя се промъква през съвестта. А когато съвестта се обърне против властта, стартира дългият разпад.

Мълчаливото болшинство като исторически фактор

Шестдесет и пет % негласуващи българи не са статистика. Те са политически факт , който системата обезверено се пробва да показа като незаинтересованост. Но това не е незаинтересованост. Това е отвод от присъединяване в машинация .

Тези хора не са „ изпаднали “. Те са излезли . Излезли от спектакъла на подправения избор, от циркулацията на едни и същи лица, от езика, който не споделя нищо за действителния им живот. Те не имат вяра, че гласът им може да промени нещо, тъй като интуитивно схващат, че същинските решения се вземат другаде .

И когато стартира войната в Украйна, същото това болшинство разпозна спора не през телевизионните лозунги, а през личния си исторически опит. Българинът знае по какъв начин наподобява, когато огромните сили водят непозната война на непозната територия. Знае по какъв начин наподобява, когато моралът се употребява като оръжие. Знае и по какъв начин приключват тези опити – постоянно с разрушени периферии и непокътнати центрове.

Затова за тези 65% войната не е борба сред положително и зло, а конфликт сред имперска надменност и геополитическа опозиция . И в този конфликт Брюксел престана да наподобява като притежател на правдивост.

Народите може да мълчат дълго. Но когато млъкнат изцяло, това към този момент не е равнодушие. Това е присъда.
Русия като огледало на европейския разпад
Подкрепата за Русия в българското об