Скитащи наблюдения: Емотиконите и текстът на философията
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Коментар за ФАКТИ на Иван Драгоев
Пътувам във влака водещ ме от Тавернес де ла Валдигна към Валенсия. Опитвам се да напиша нещо свястно в обръщение whatsapp до един прочут с любовни терзания.
Не е елементарно да се написа с дебелия ми палец по екрана на телефона. Програмата редактира текста ми трансформирайки написаното в цялостна нелепост. Най-страшното е, че когато пиша внезапно ми се появяват картинки под формата на разрушени сърчица, усмихващи се или плачещи кръгли жълти личица. Ако по нехайство дебелият ми палец допре една от тези картинки, написаната с труд дума изчезва и бива сменена от емотикон. Сякаш самата стратегия искайки да ми “помогне”, ми ги постанова, трансформирайки текста ми в цялостен парадокс.
Музиката на концерта за цигулка на Торели, която чувам през слушалките ме откъсва от глъчката във вагона.
Обграден съм от хора, които са забили погледа си в смарт телефоните...
някои плъзгат погледите си повърхностно по вести от вестниците онлайн, без да четат действително нищо.
Група шумни младежи си демонстрират радостни клипове. Странното е, че не се гледат и не си приказват един на различен. Пишат си послания, пращат си клипове и ги разясняват на всеослушание...като че ли същинското им аз е затворено в смарт телефона. Други пишат с умопомрачаваща скорост послания на полу йероглифен език (гласните изчезват), емотиконите затлачват посланията…
Една самотна баба гледа концентрирано през прозореца...Отказах се да пиша каквото и да било...реших да позвъня на приятеля си си разрушено сърце. Той няма сили да ми отговори. Бомбардира ме със записи (гласови съобщения) съпроводени с разрушени сърца и плачещи кръгли галвички…
Отказах се да пиша и наблюдавах погледа на бабата...оставих се на музиката и на бягащия пред очите ми пейзаж..
Смартфоните имат необикновено доста приложения, които извършват доста значима обществена функционалност: да не ни разрешат в никакъв случай да се почувстваме сами.
Те ни разсейват...опитват се да запълнят с море от картинки и облици измерението на пустош, което неизбежно се прокрадва в душите ни.
Това измерение на пустош, единственото допустимо място за самопознание, плаши актуалния човек.. и той се пробва да го запълни по всякакъв начин. Но по какъв начин се запълва нещо екзистенциално с материални предмети или пък с плаващи във виртуалното пространство облици?
Как тези облици, по какъв начин тези, по този начин наречени емотикони, могат да изразят едно възприятие?
Те са занимателни. Обещават с няколко натискания по смарт телефона да изразят бързо и безболезнено море от страсти.
Но какво е една страст? Как се заражда тя? Как се показва?
Една страст е реакцията на душата ни на предизвикателство на сегашното.
Тялото на света вписва, гравира нещо от себе си в нашето нежно и ранимо тяло. Тя се вписва в параметрите на удоволствието или на болката, които са чувствените границите на нашето нежно тяло (прекалено мощно наслаждение или пък прекомерно мощна болежка могат да ни убият...не инцидентно на френски, поетичното наименование на организма е “la petite mort”- (малката смърт).
Емоцията се заражда в тялото ни и се скандира в измерението на пустош, на изконна екзистенциална празнина, която актуалното общество се пробва по всякакъв начин да запълни и да затлачи.
В това единствено наше си измерение, когато се почувстваме сами, даже когато сме обградени от тълпи (най-вече тогава), тогава и единствено тогава кристализира, тя се пропива с нашата кръв и може да бъде артикулирана в думи, дейности или просто сълзи, които промиват прахта на всекидневната усреднена незначителност, които забулват погледа ни.
Артикулирането и намирането на наш си израз на страстта, колкото и доверчив да е той, е чисто самостоятелен и личностен акт, който показва нашата характерност и еднаквост.
Когато страстта се трансформира в слова или дейности, тя се вписва в символното пространство на културата. Нейният израз е знак насочен към някой, който може да я разпознае да я одобри или не.
Дори когато не бъде призната, разбрана или в последна сметка отхвърлена, тя остава знак във връзка с нашето пространство на екзистенциална празнина и пустош, които са просто, това, което разрешава на нещо ново и ненадейно да се случи.
В едно общество, което изпитва под паника смут от болката, в което се търсят по екзалтиран метод занимания и всевъзможни разсейвания, страстта е нещо притеснително, нещо неловко. Поставя в конфузна обстановка този, който се осмелява да я изрази, както и заобикалящите го.
Емотиконът замества нуждата от престояване в самотата, от контакт с изконното ни измерение на пустош. Той показва стандартизирани, скопени и в последна сметка повърхностни страсти, които са просто занимателни.
Емотиконът е също знак.
Но въпросът е: към какво ни насочва този знак, какво символно пространство показва той?
Емотиконите се намират във виртуалното пространство. Има профилирани уеб страници, които оферират нов, “оригинален” набор от емотикони, които да “изразят” нашата “индивидуалност”...иначе казано характерността на стадото, на тълпата. Ние се разпознаваме в тези готви знаци. Не е нужно да обитаваме в самотата, не е нужно да артикулираме личните си страсти в измерението на изконна пустош.
Можем да изразим стандартизирана наслада, горест, дори обич и да бъдем бързо “разбрани”, признати, разпознати от тези, които се показват чрез същите тези емотикони. Комуникираме без думи, без нуждата да присвоим словото си в самотата, без да изразим нещо персонално посредством страстите си..
Просто тъй като бързаме, просто тъй като сме затрупани от доста значими и наложително задания, правещи от нас доста значими и уважавани персони...Личности без характерност...без лични страсти.
Винтче или болтче в обществената машина, която просто би трябвало да работи, а ние да бъдем просто нейни средства. Емотиконът ни разрешава да действаме по безотказен метод и в това време сякаш да не губим нашата човещина, която няма по какъв начин да се изрази по различен метод с изключение на чрез страстите.
Влакът дойде на гара Валенсия. Слязох от вагона и старомодният, скучен със своята ненужна философия, леко накуцващ друмник, се потопи в забързаната навалица, която търсеше прибързано изхода, с цел да бъде погълната от мегаполиса и безбройните благоприятни условия за деперсонализация, веселба и разпръскване, които градът предлага на мравуняка от жадни за нови и неповторими страсти пасажери.
Иван Драгоев е български лекар по философия , сътрудник на Центъра „ Луи Жерне “, учреден от Жан-Пиер Вернан и Пиер Видал-Наке. Заместник-директор на Валенсианския институт по типичен и източни проучвания – IVECO.
Коментар за ФАКТИ на Иван Драгоев
Пътувам във влака водещ ме от Тавернес де ла Валдигна към Валенсия. Опитвам се да напиша нещо свястно в обръщение whatsapp до един прочут с любовни терзания.
Не е елементарно да се написа с дебелия ми палец по екрана на телефона. Програмата редактира текста ми трансформирайки написаното в цялостна нелепост. Най-страшното е, че когато пиша внезапно ми се появяват картинки под формата на разрушени сърчица, усмихващи се или плачещи кръгли жълти личица. Ако по нехайство дебелият ми палец допре една от тези картинки, написаната с труд дума изчезва и бива сменена от емотикон. Сякаш самата стратегия искайки да ми “помогне”, ми ги постанова, трансформирайки текста ми в цялостен парадокс.
Музиката на концерта за цигулка на Торели, която чувам през слушалките ме откъсва от глъчката във вагона.
Обграден съм от хора, които са забили погледа си в смарт телефоните...
някои плъзгат погледите си повърхностно по вести от вестниците онлайн, без да четат действително нищо.
Група шумни младежи си демонстрират радостни клипове. Странното е, че не се гледат и не си приказват един на различен. Пишат си послания, пращат си клипове и ги разясняват на всеослушание...като че ли същинското им аз е затворено в смарт телефона. Други пишат с умопомрачаваща скорост послания на полу йероглифен език (гласните изчезват), емотиконите затлачват посланията…
Една самотна баба гледа концентрирано през прозореца...Отказах се да пиша каквото и да било...реших да позвъня на приятеля си си разрушено сърце. Той няма сили да ми отговори. Бомбардира ме със записи (гласови съобщения) съпроводени с разрушени сърца и плачещи кръгли галвички…
Отказах се да пиша и наблюдавах погледа на бабата...оставих се на музиката и на бягащия пред очите ми пейзаж..
Смартфоните имат необикновено доста приложения, които извършват доста значима обществена функционалност: да не ни разрешат в никакъв случай да се почувстваме сами.
Те ни разсейват...опитват се да запълнят с море от картинки и облици измерението на пустош, което неизбежно се прокрадва в душите ни.
Това измерение на пустош, единственото допустимо място за самопознание, плаши актуалния човек.. и той се пробва да го запълни по всякакъв начин. Но по какъв начин се запълва нещо екзистенциално с материални предмети или пък с плаващи във виртуалното пространство облици?
Как тези облици, по какъв начин тези, по този начин наречени емотикони, могат да изразят едно възприятие?
Те са занимателни. Обещават с няколко натискания по смарт телефона да изразят бързо и безболезнено море от страсти.
Но какво е една страст? Как се заражда тя? Как се показва?
Една страст е реакцията на душата ни на предизвикателство на сегашното.
Тялото на света вписва, гравира нещо от себе си в нашето нежно и ранимо тяло. Тя се вписва в параметрите на удоволствието или на болката, които са чувствените границите на нашето нежно тяло (прекалено мощно наслаждение или пък прекомерно мощна болежка могат да ни убият...не инцидентно на френски, поетичното наименование на организма е “la petite mort”- (малката смърт).
Емоцията се заражда в тялото ни и се скандира в измерението на пустош, на изконна екзистенциална празнина, която актуалното общество се пробва по всякакъв начин да запълни и да затлачи.
В това единствено наше си измерение, когато се почувстваме сами, даже когато сме обградени от тълпи (най-вече тогава), тогава и единствено тогава кристализира, тя се пропива с нашата кръв и може да бъде артикулирана в думи, дейности или просто сълзи, които промиват прахта на всекидневната усреднена незначителност, които забулват погледа ни.
Артикулирането и намирането на наш си израз на страстта, колкото и доверчив да е той, е чисто самостоятелен и личностен акт, който показва нашата характерност и еднаквост.
Когато страстта се трансформира в слова или дейности, тя се вписва в символното пространство на културата. Нейният израз е знак насочен към някой, който може да я разпознае да я одобри или не.
Дори когато не бъде призната, разбрана или в последна сметка отхвърлена, тя остава знак във връзка с нашето пространство на екзистенциална празнина и пустош, които са просто, това, което разрешава на нещо ново и ненадейно да се случи.
В едно общество, което изпитва под паника смут от болката, в което се търсят по екзалтиран метод занимания и всевъзможни разсейвания, страстта е нещо притеснително, нещо неловко. Поставя в конфузна обстановка този, който се осмелява да я изрази, както и заобикалящите го.
Емотиконът замества нуждата от престояване в самотата, от контакт с изконното ни измерение на пустош. Той показва стандартизирани, скопени и в последна сметка повърхностни страсти, които са просто занимателни.
Емотиконът е също знак.
Но въпросът е: към какво ни насочва този знак, какво символно пространство показва той?
Емотиконите се намират във виртуалното пространство. Има профилирани уеб страници, които оферират нов, “оригинален” набор от емотикони, които да “изразят” нашата “индивидуалност”...иначе казано характерността на стадото, на тълпата. Ние се разпознаваме в тези готви знаци. Не е нужно да обитаваме в самотата, не е нужно да артикулираме личните си страсти в измерението на изконна пустош.
Можем да изразим стандартизирана наслада, горест, дори обич и да бъдем бързо “разбрани”, признати, разпознати от тези, които се показват чрез същите тези емотикони. Комуникираме без думи, без нуждата да присвоим словото си в самотата, без да изразим нещо персонално посредством страстите си..
Просто тъй като бързаме, просто тъй като сме затрупани от доста значими и наложително задания, правещи от нас доста значими и уважавани персони...Личности без характерност...без лични страсти.
Винтче или болтче в обществената машина, която просто би трябвало да работи, а ние да бъдем просто нейни средства. Емотиконът ни разрешава да действаме по безотказен метод и в това време сякаш да не губим нашата човещина, която няма по какъв начин да се изрази по различен метод с изключение на чрез страстите.
Влакът дойде на гара Валенсия. Слязох от вагона и старомодният, скучен със своята ненужна философия, леко накуцващ друмник, се потопи в забързаната навалица, която търсеше прибързано изхода, с цел да бъде погълната от мегаполиса и безбройните благоприятни условия за деперсонализация, веселба и разпръскване, които градът предлага на мравуняка от жадни за нови и неповторими страсти пасажери.
Иван Драгоев е български лекар по философия , сътрудник на Центъра „ Луи Жерне “, учреден от Жан-Пиер Вернан и Пиер Видал-Наке. Заместник-директор на Валенсианския институт по типичен и източни проучвания – IVECO.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ