„Човек забравя болката, но никога унижението.” – Емил Чоран
Емил Чоран (8.04.1911 – 20.06. 1995) е румънски мъдрец и есеист. Прекарва по-голямата част от живота си във Франция (от 1937 г.), живеейки в Латинския квартал на Париж.
Принадлежи към групата известни представители на румънската диаспора във Франция -Елиаде, Йонеско, Бранкузи, Енеску и Цара.
Емил Чоран е роден в фамилията на православния духовник Емилиан Чоран и Емилия Чоран, по татко Каманичиу, в селцето Рашинари край град Сибиу, Трансилвания. Майка му произлиза от малък благороден жанр. Емил учи в гимназия в Сибиу, а през 1928 година отпътува да следва философия в Букурещкия университет. Към началото на 30-те години се утвърждава като един от гениите на румънската литература.
През 1933 година специализира в Берлинския университет. Пише първата си книга „ По върховете на отчаянието ” в 1934 година За малко е гимназиален преподавател по философия в Брашов, а през 1937 година получава стипендия, с цел да замине във Франция и да напише там своята докторска теза. Дисертацията остава ненаписана – вместо това Чоран пътува из страната и усъвършенства своя френски.
Със Симон, своята спътница в продължение на 35 години
След Втората международна война взема решение да остане дефинитивно във Франция, вместо да се завърне в родината. Спечелва си неприязънта на комунистическата власт – творбите му биват неразрешени в Румъния и изобщо в Източна Европа. Издава първата си френска книга „ Наръчник по разлагане ” в издателство Галимар през 1949 година. Дълго време не трябва приет и остава в сянката на други фигури от френския интелектуален живот, като Жан-Пол Сартр и Албер Камю. Добива известност едвам към края на живота си и получава почтено самопризнание като една от огромните фигури във френската и румънската просвета на 20 век.
Почива в парижка болница, след дълготрайно заболяване от Алцхаймер.
Емил Чоран, Йожен Йонеску и Мича Елиаде
В мазето на жилището, което е обитавал, са открити голям брой ръкописи, основно чернови, само че те остават едва проучени, защото стават предмет на правосъден спор, завършил едвам в 2011 година В същата година, 100-годишен празник от неговото раждане, биват извършени няколко конференции отдадени на неговото творчество, в това число и в София.
За Чоран е присъщ фрагментарният жанр – неговите книги се състоят основно от къси есеистични текстове и афоризми. Влияние върху настройката му оказват философи като Фридрих Ницше и Лев Шестов, при все това в късните си текстове се отхвърля от философските дирения и демонстрира увлечение към френските моралисти от 17 век.
Представяме ви фрагменти от неговите книги в типичния му жанр:
Аз, несъмнено, не върша нищо. Но аз виждам часовете да отминават – то коства повече от това да се пробвам да ги запълвам.
Ако Адам беше благополучен в любовта, несъмнено щеше да ни спести Историята.
Ако Ной притежаваше дара на оракул, несъмнено би издънил ковчега.
Ако нямах свободата да завърша живота си посредством самоубийство, щях от дълго време да съм се прострелял.
Вярвам в спасението на човечеството, както и в бъдещето на цианкалият.
Една вяра си отива едвам когато нейните съперници се пробват да запазят целостта й.
Жените се държат или като курви, или като даскалици.
Изглежда, че изгодата от паметта е единствено една – дава ни опция да съжаляваме
Историята е динамизмът на жертвите.
Като човек, роден на този свят с елементарна душа, аз си желаех друга душа – от музика – и по този начин започнаха моите невъобразими страдания.
Музиката е кей за изпепелените от благополучие души. Наблюдавам с смут по какъв начин омразата ми към хората отслабва, а тя бе последната ми връзка с тях.
Открай време Бог избира всичко за нас, даже и вратовръзките, които носим.
Продължаваме да обичаме. Все отново! Да това „ въпреки всичко “ покрива Безкрая.
Самотата ме изпълва дотам, че и най-незначителната среща е тестване за мен.
Светът не е нищо друго с изключение на едно вездесъщо Никъде. Ето за какво в никакъв случай не можеш да потеглиш нанякъде. — Залезът на мислите, Le crépuscule des pensées
Това, което прави метрополиите толкоз тъжни, е събитието, че всеки желае да е благополучен, а изгледът за това се снижава в същата степен, в която нарастват желанията. Търсенето на благополучие е симптом за отдалечеността от небето, то демонстрира степента на човешкото проваляне. Защо тогава да ни учудва, че Париж е най-отдалеченото от парадайса място?
Упадъкът на паметта те прави метафизик.
Циганите са в действителност определен народ. Те не носят отговорност за никое събитие, за никоя институция. Техният успех се дължи на старанието нищо да не основават и за нищо да не се грижат.
Човек – това постоянно недоволно животно. Всяка негова дума или жест имат цената на признак.
Инфо: AFISH.BG
