Дойче Веле публикува миналата седмица текст на Ивайло Дичев, в

Дойче Веле разгласява предходната седмица текст на Ивайло Дичев, в който създателят ни приканва да имаме градивно отношение към българите зад граница. "...да измислим такава форма на страната, която да ги притегли за съществено присъединяване в нашите каузи ", написа той. И даже си разреши да предвижда, че, в случай че се оправим с тази задача, " България от провинция ще стане световен състезател ".

Нека помислим над тези думи със спокоен дух и трезва глава. Дали сходна политика, приобщаваща българите зад граница към общото дело, би била нещо положително? Разбира се. И аргументите за това са толкоз явни, че няма смисъл да бъдат изреждани. При всички положения, Ивайло Дичев отвори вратата към една сериозна полемика по следния безконечен въпрос: " Накъде да бутаме България? ".

През тази врата обаче нахлуха тези, които от цялата работа чуха единствено " провинция ". И се възпалиха като... Е, като едни провинциалисти, само че с искания, когато ги наречеш по този начин. Всъщност в своя текст Ивайло Дичев не назовава никого по този начин. А и аз имена няма да загатвам (дори няма да навеждам цитати), с цел да няма ревове на тематика демократизъм, късания на ризи и " ти мен уважаваш ли ме "...

Странно, само че факт: най-хубавото изложение на провинциалист за мен остава това, което тогавашният идеолог на Путин, Владислав Сурков, дава на руснаците в своя лекция от 2007 година:

" Ние приличаме на момчета от крайните работен квартали, ненадейно оказали се в деловия център на града. Шум, светлини, придвижване, в близост е цялостно с играчи и умници, с търговци и лихвари. А ние, като едни цървули, пристъпваме обратно и се объркваме, отворили уста и опулили очи. Отбраняваме се, да не ни метнат. Обезателно ще ни метнат, в случай че и по-нататък продължаваме да пристъпваме обратно и да отваряме уста. "

Това, несъмнено, не разказва хората, живеещи спокойно в провинцията, а оня провинциалист, който желае да бъде възприеман от останалите (пак по Сурков) като " столичная штучка ".

Там хората желаят да бъдат " уважавани като хора "

Преди тъкмо 20 години се отхвърлих от софийското си жителство, добито при раждането ми, с цел да се изнеса в село Миндя, община Велико Търново. От столицата избягах в провинцията. Защо? Защото София е най-тежката провинция в цялото ни родно място. Тя е момчето от крайните квартали (но с претенции), описвано нагоре от Сурков. Вечно недоволно, постоянно искащо да го признаят за " столичная штучка ", постоянно гледащо на останалите с съмнението, че ей-сега ще го пратят да си измие врата... По-добре човек да е в същинска провинция, в сравнение с - в столичната.

Откакто пребивавам в същинската провинция, научих каква е разликата. В същинската провинция хората не се вършат на това, което не са. Нямат претенциите да бъдат приети за освен това от жители на, да речем, село Миндя. Искат да бъдат " уважавани като хора ".

Изобщо, мъчителният в последно време въпрос с признанието, който слага и Ивайло Дичев в своя текст, в същинската провинция продължава да бъде решаван по нормалния за Просвещението и за Възраждането метод: Дължи ти се самопризнание за това какъв човек си. Крадеш или работиш? Лъжеш или помагаш на закъсалите? Може ли на теб да се разчита? Малко като при Мартин Лутър Кинг: " Мечтата ми е някой ден моите деца да не бъдат съдени по цвета на тяхната кожа, а по наличието на техния темперамент ".

Или, казано по миндювски: " Може да е малко чер, но щом работи, не е ром. "

Какъв е казусът да живееш в провинцията и да се радваш (там, в провинцията) на признанието на близките, тъй като си почтен, трудолюбив и помагащ на другите? Проблемът е на оня, който търси самопризнание единствено по една линия: всички да кажат, че той не е провинциалист, че е повече от провинциалист.

Да пренесем това на плоскостта на националната общественост. Какъв е казусът да имаме самочувствието на жители на страна, в която нещата са добре уредени, всички съблюдават закона и тротоарните плочки не бълват рядка тиня, когато стъпиш върху тях? Проблемът, несъмнено, е, че страната ни не е добре уредена, законите не се съблюдават, а тротоарните плочки бълват рядка тиня.

Не, няма да се гордея с това, че въпреки да вървя кален из центъра на София, въпреки всичко сме народ, разкрил и компютъра, и Америка, дал на вси славяни книги да четат, че и бил преди време на цели три морета. Няма по какъв начин, застанал с кални кундури на жълтите павета, да се гордея със Симеон Велики. Защото това, тъкмо това би бил тежък провинциализъм. Не-провинциализъм е да си подредиш нещата по този начин, че да не се оказваш облян с рядка тиня на път за среща в Народното събрание.

Гордея се с това, че от време на време имам принос към положителната уредба на някои неща. Например - с това, че на брега на река Веселина (край Миндя) няма бунище на шест общини, както щеше да има, в случай че не бях (с помощта на доста други) го спрял. Но въобще не се гордея със Симеон или Крум, когато всеки октомври отсреща ми застанат студенти-първокурсници, които се гордеят с трите морета (не, че знаят кои са...), само че не са и чували за трите управляващи и тяхното разделяне.

Като Ивайло Дичев се гордея с достиженията на българи на международната сцена. Защо го върша? Защото имам големия шанс хем да съм роден в България, хем след дълги скитания по света да съм решил да я трансформира в собствен дом - в това място, където се усещам добре, измежду свои. И, естествено, когато някой от тези " мои " реализира признанието на международната аудитория - няма по какъв начин да не му се веселя. Частичка от признанието към него се връща и като самопризнание към мен. Той е част от моя дом, брат ми е...

Не ми е никакъв брат обаче оня който, вместо да направи нещо потребно за дома ни, поставя черна качулка и потегля по улиците, попържайки джендъри, гейове и соросоиди с името на Левски на уста. Няма по какъв начин да ми е брат, тъй като предава моя дом, съграден, съгласно настояването на Левски по този начин, щото в него да живеем заедно заради " братството и съвършеното тъждество сред всичките народности: българи, турци, евреи и прочие "

Аз вземам решение каква е моята еднаквост

Не виждам по какъв начин разсъжденията ми дотук ме вършат " космополит-нихилист ", за какъвто се повеждам в бележниците на... да ги назовем тези, които назовават такива като мен космополити и нихилисти. Или, да го кажа по различен метод: даже не си представям по какъв начин в Миндя, където хората към момента живеят по разпоредбите на Просвещението и Възраждането, някой може да ме назова космополит или нихилист. Подобно нещо могат да ме нарекат хора, които са напуснали чистите води и на Просвещението, и на Възраждането, с цел да се потопят в маларийното тресавище на онази трескава едноизмерност, която през днешния ден се назовава " еднаквост ".

Всеки има еднаквост и всеки търси някакво самопризнание за нея от близките. Аз обаче вземам решение каква е моята еднаквост. Аз вземам решение.

Никога, да вземем за пример, не съм се мислил за огромен бял мъж, до момента в който предходната година тази еднаквост не ми беше приписана от едни феминистки. Които ми обясниха, че бидейки огромен бял мъж, всичко, което мога да сторя или да кажа, е израз единствено на това, че съм огромен и бял, че и мъж - израз на тази моя единствена (според тях) еднаквост.

Да се разберем. Идентичността ми е това, което аз съм си построил. И тя, несъмнено, не е сводима до едно нещо. Моята еднаквост е общ брой от голям брой, може би десетки самоидентификации, които всеки ден ръководя отначало, от време на време с изменчив триумф.

Рядко мисля за себе си като за " българин ". По-често мисля себе си като " селяндур ". Понякога мисля за себе си като за бунтовник, различен път - като природолюбител. От време на време ми се постанова да мисля себе си като учител, само че не по-рядко - като китарист и групар. Чувствам се комфортно с мисълта, че съм и европеец, както и принадлежащ към оня свят, от Ванкувър до Варна и от Малмьо до Мелбърн, в който свободата е главната полезност.

Има още, и още, и още. Не съм единствено едно нещо. Никой човек не е. А който се опита - изпада, да изтъквам един сътрудник от Нов български университет, в " скотско положение, върху което окачва табела " националист ", " реакционер " или нещо сходно ".

Поздравявам, впрочем, Ивайло Дичев за смелостта на главното обръщение: че вместо да се разделяме, попържаме и лепим обидни етикети един другиму, по-добре е да забележим, по какъв начин да се съберем, та да създадем от общата ни България страна, способна да получава самопризнание от останалите. За задачата, несъмнено, би трябвало да се върнем към традицията на достоверната провинция - онази, в която Просвещението към момента не е погълнато от маларийните блата и в която хората желаят самопризнание за това, което са като хора, а не за някакво тяхно изказване, че са освен това от поданици на провинцията.

Б. ред. - Статията е от Дойче веле.