Просвещението
Доста постоянно поддръжниците уфолози считат, че на Фаетон е било допустимо съществуването на извънземна цивилизация, която била мощно развита. Преди злополуката на тази митична планета, са съществували митове, съгласно които боговете слизащи от небето на Земята са били свързани с визитата на фаетонците на нашата планета.
Планетата Фаетон е една от най -загадъчните секрети на Вселената. Орбитата на Фаетон се намирала сред орбитите на Марс и Юпитер. Астероидите, ситуирани сред тези орбити на Марс и Юпитер, са фрагменти от експлодиралата планета Фаетон.
Според шумерската легенда при конфликта на две планети Фаетон е бил погубен, като една част се откъсва от втората планета и стартира да се върти към слънцето. Смята се, че този конфликт е станал точно с нашата планета “Земя ”.
Митове и митове
Планета с удължена орбита, в шумерската митология “Мадру “, попада в Слънчевата система. Фактът, че траекторията на нейното придвижване е минавала първо около Нептун, а по-късно и Уран допуска, че планетата се е движила по часовниковата стрелка, в посока, противоположна на посоката на придвижване на другите планети към Слънцето.
Общият резултат от привличането на всички други планети закарала „ Мардук “ до самия център на Слънчевата система, което довело до конфликта с планетата Тиамат (Фаетон), ситуирана сред орбитите на Марс и Юпитер. Тогава планетата Мардук се блъснала с планетата Тиамат и я разрушили. Горната част на Тиамат била уловена от огромния сателит на Мардук и преместена на друга орбита (планета Земя).
По време на вторичното завръщане на Мардук тя се сляла с останалата част от Тиамат (Фаетон), трансформирайки се в Нибиру, а разпръснатите фрагменти се събират в пояса на метеоритите и стават комети.
Орбитата на планетата Нибиру има забележителна екстравагантност и надолнище към равнината на еклиптиката е много надалеч с дълъг орбитален интервал. Орбитата на Нибиру е 3600 земни години.
Откритието на Фаетон
Немският физик и математик И. Тиций през 1766 година открива дигитален модел в дистанциите на планетите от Слънцето. Ако напишете поредност от цифри 0, 3, 6, 12, 24, 48, 96 и добавите към всяко от тези цифри (започвайки от втория, геометрична градация с знаменател 2) по 4, получаваме нова поредност от цифри 4.7, 10, 16, 28, 52, 100, което много тясно показва поредно дистанциите на всички планети от Слънцето.
„ Обърнете внимание на дистанциите сред прилежащите планети и ще видите, че съвсем всички те се усилват съразмерно на радиусите на самите орбити. Вземете дистанцията от Слънцето до Сатурн като 100 единици, тогава Меркурий ще бъде 4 такива единици надалеч от Слънцето; Венера – с 4 + 3 = 7 от същите единици, Земя – с 4 + 6 = 10; Марс – 4 + 12 = 16. Но вижте, сред Марс и Юпитер има отклоняване от тази, такава точна градация. След Марс би трябвало да има разстояние 4 + 24 = 28 единици, на което в този момент не виждаме нито огромна планета, нито спътник… “
Тиций твърдо вярвал, че там би трябвало да има нещо, само че предположил, че „ … това разстояние безспорно принадлежи на към момента неоткритите спътници на Марс… След това незнайно разстояние получаваме орбита на Юпитер на разстояние 4 + 48 = 52 единици, а по -нататък дистанцията на самия Сатурн е 4 + 96 = 100 такива единици. Какво необикновено съответствие! “
Читателите могат да попитат, за какво „ законът за планетарните дистанции “ се назовават закон на Тиций-Боде. Отговаряме: астрономът Йохан-Елерт Боде вмъкнал този закон в книгата си „ Ръководство за проучване на звездното небе “, без даже да си е направил труда да се запознае с Тиций, като дълго време несправедливо се считал за негов създател (на закона)…
Според формулата на Тиций сред орбитите на Марс и Юпитер трябвало да има някаква планета. Английският астроном В. Хершел разкрил планетата Уран през 1781 година, а дистанцията на планетата от Слънцето било съвсем същото, както е предсказано по формулата на Тиций. Това събитие покачва доверието на учените от 18 век в ръководството на Тиций и през 1796 година на конгрес в Гота е решено да стартира търсенето на изчезналата планета. Така се случило, че никой от астрономите, назначени за наблюдения, нямал шанс. Планетата е открита в първата новогодишна нощ през 1801 година от Г. Пиаци, шеф на обсерваторията в Палермо (Сицилия). Трябва да се каже, че Пиаци имал напълно друга задача, той желал да направи точна карта на звездното небе в съзвездието Телец. Проверявайки звездния азбучник на Уоластън (както се оказва по -късно, в каталога имало правописна грешка), а астрономът не можал да откри една от звездите.
Изведнъж забелязал обект, сходен на звезда, който постепенно се движела по небето. Когато орбитата на галактическото тяло било изчислена, се оказва, че тя се движи поразително навръх дистанцията от Слънцето, което се планува по формулата на Тиций. Астрономите триумфирали, тъй като изчезналата планета била открита. Тя била кръстена Церера, в чест на богинята настойничка на Сицилия.
Верига от нови открития
Друга планета е открита през 1802 година – Палада. През 1804 година – третата дребна планета – Юнона. През 1807г. – Веста. Всички тези планети се движели на почти същото разстояние от Слънцето като Церера – 2,8 астрономически единици (около 420 милион километра). Именно това събитие разрешило на немския астроном и доктор Г. Олберс през 1804 година да допусна, че дребните планети (те също се назовават „ звездовидни “ астероиди), които са зародили вследствие на детонацията на планетата, а радиусът на орбитата е на разстояние 2,8 астрономически единици.
Съвременниците на Г. Олберс (В. Хершел, Лаверрие, П. Лаплас) показват и други догатки за произхода на метеоритите, само че най -популярна е гледната точка на Олберс, която изяснява по най -добрия метод всички обстоятелства, известни по това време.
Междувременно потокът от открития на метеорити не пресъхва и до 1890 година са известни повече от 300 дребни планети. Астрономите са стигнали до твърдото разбиране, че в избрана зона сред Марс и Юпитер цялостен рой от дребни планетарни тела се върти по орбити към Слънцето. Откритията на дребните планети не престават и до през днешния ден. Според някои оценки техният брой може да надвиши 70 000. И по този начин, „ правилото на планетарните дистанции “ на Тиций, както виждаме, е изиграло изключителна роля в историята на откриването на дребните планети. Самото предписание на Тиций към момента не е получило своята теоретична интерпретация и, както имат вяра актуалните космогонисти, не съдържала физически смисъл. Наистина, човек би трябвало единствено да се чуди, по какъв начин от време на време неправилни предпоставки или просто стичане на събитията водят до открития, чието значение мъчно може да бъде надценено.
Малки планети
Малките планети могат да бъдат разграничени на две групи:
Първата група е хипотезата на Олберс и нейните разнообразни модификации, предполагащи произхода на метеоритите (и кометите) вследствие на детонацията на хипотетична планета. Тази догадка била адресирана от съветския астроном Б. А. Воронцов-Веляминов, който вярвал, че планетата, основоположник на метеоритите и кометите, би било по-правилно да се назовава не Фаетон, а Астерон.
Втората група е хипотезата разглеждала произхода на метеоритите (и кометите) в единна еволюционна скица посредством основаването на Слънчевата система. Сред тези хипотези е създадена най -подробно хипотезата на руския академик О. Ю. Шмит.
Благодарим Ви, че прочетохте тази публикация. няма за цел да промени вашата позиция. Дали ще повярвате на тази публикация или не, това е ваш избор! Не забравяйте да ни последвате в обществените мрежи!
