Десет години е директор в института К. Г. Юнг“ в

Десет години е шеф в института „ К. Г. Юнг “ в Цюрих, водещ лекторски курсове в университетите в Йейл, Принстън, Чикаго и Сиракуза, Джеймс Хилман (1926-2011) оставя своето име в историята на дълбинната логика на психиката като покровител на архетипната логика на психиката и логиката на психиката на облиците, чието отражение се усеща и до през днешния ден.

Автор на повече от двадесет книги, преведени на повече от двайсет езика.

Трябва да сме наясно, че да живееш или да обичаш, единствено когато можеш да имаш доверие, сигурност и съдържане, когато не можеш да бъдеш засегнат или предаден, когато това, което е дадено с думи, вечно ще бъде спазвано, значи в действителност да бъдеш отвън пътя на пострадването и по този метод да бъдеш отвън действителния живот.

Ако човек може да се отдаде, единствено когато е убеден, че ще излезе непокътнат, може би даже усъвършенстван, тогава какво е било обещано?

Ако човек скача, единствено когато има ръце, които да го заловен, тогава няма никакво скачане…

Но кои са стерилните избори, при заплахата, която се появява след измяната:

Отмъщението

Око за око, зло за зло, болежка за болежка. Отмъщението е естествено за някои хора, идвайки неотложно и безвъпросно.

Ако е осъществено непосредствено като акт на прочувствена истина, то може да бъде пречистващо. То може да изравни резултата, без това, несъмнено, да докара до нов резултат.

Отмъщението не довежда до нищо друго, с изключение на до контра реванш и неприязън. То не е психически продуктивно, тъй като просто освобождава напрежението.

Когато реваншът е отсрочен и се трансформира в скрит план, прикриване и очакване на подобаващия миг, то стартира да намирисва на зло, подхранвайки мечти на свирепост и злопаметност.

Отложеното възмездие, рафинираното възмездие посредством индиректни способи, може да се трансформира в обсесия, стеснявайки фокуса от събитието на измяната и неговото значение към личността на предателя и неговата сянка.

Отричането

Следващата от тези рискове, от тези неправилни, въпреки и естествени, обрати, е защитният механизъм на отричането.

Ако човек е бил предаден във взаимодействие, той е изкушен да отхвърля полезността на другия човек; да види, внезапно и едновременно, сянката на другия, тази голяма сбирка от злобни демони, които, несъмнено, не са били там в първичното доверие.

Всички тези грозни страни на другия, внезапно разкрити, са отплата за, или енантиодромия на, предходни идеализации.

Целостта на сходно изобретение указва за предходна целокупност на несъзнаваността на анимата.

Защото ние би трябвало да подразбираме, че когато има горчиво недоволство от измяната, постоянно е имало декор на първично доверие, на несъзнавана по детски непорочност, където амбивалентността е била потисната.

По-опасен е цинизмът

Разочарования в любовта, от политическа идея, от организация, от другар, шеф или психоаналитик, постоянно водят до смяна в настройката на предадения човек, който не просто отхвърля полезността на съответния човек или взаимодействие, само че и всичко за него става Измама, идеите са за Наивници, организациите са Капани, йерархиите са Зло и аналитикът – нищо друго с изключение на проституция, промиване на мозъци и машинация.

Бъди внимателен, внимавай! Хвани другия, преди той да те е хванал! Върви самичък по пътя си!

Цинизмът, който се подиграва на личната си звезда, е изменничество по отношение на личните идеали, изменничество на своите най-високи упоритости, както те се носят от архетипа.

Когато той се е разрушил на части, всичко, обвързвано с него, се отхвърля.

Това води до четвъртия и, аз имам вяра, най-основния тип заплаха – измяната към себе си.

Предателството към себе си

Предателството към себе си евентуално е това, за което най-вече се тревожим.

И един от методите, по които това може да се случи, е като резултат от това да си бил предаден.

В обстановка на доверие, в прегръдката на любовта, или към другар, или към родител, сътрудник, психоаналитик, човек се отваря. Нещо, което е било държано вътре, излиза – „ Никога не съм казвал това на никой различен през целия ми живот “.

Признание, поема, любовно писмо, фантастично откритие или скица, загадка, детски сън или боязън, който съдържа най-дълбоките полезности на индивида.

В момента на измяната, тези деликатни и доста чувствителни семена-перли стават просто песъчинки, стават прашинки.

Любовното писмо става неуместно сантиментално нещо, а поемата, страхът, фантазията, упоритостта, са сведени до нещо неуместно, на което да се смееш просташки, казано по селски като лайна, просто толкоз доста отпадък.

Алхимичният развой е извърнат: златото се обръща назад в изпражнения, човек хвърля бисерите на свинете.

Защото за прасето няма други хора, от които то да опазва своите скрити полезности, а има единствено подигравателни материалистични пояснения, свеждане на всичко до тъпи опростявания като полов нагон или апетит за утвърждение, които крякат без да разграничават; личното прасешко гледище, че най-хубавото е било най-лошото, мърсотията, в която човек изхвърля своите лични скъпоценни полезности.

Много чудноват опит е да откриеш човек, който предава самичък себе си, обръщайки се против личните си прекарвания, като им дава отрицателни имена на сянката и действайки против своите лични планове и ценностна система.

В краха на едно другарство, партньорство, брак, любовна спекулация или психоанализа, внезапно най-противното и мръсното излиза и човек вижда самия себе си, че работи по същия кьорав и неподобаващ метод, който приписва на другия, оправдавайки своите действия с непозната система от полезности.

Той е изцяло предаден, предаден на врага вътре в себе си. И прасето се обръща и те раздира.

Отчуждението от самия себе си след измяната е по предписание защитно.

Човек не желае да бъде засегнат още веднъж и откакто тази рана е пристигнала посредством откриване на това какъв е той, човек стартира да не живее от това място още веднъж.

Така че той заобикаля, предава себе си, като не живее на личната сцена на живота (разведен в междинна възраст, който няма никого край себе си да обича) или личния си пол (аз завърших с мъжете и ще бъда също толкоз безскрупулна, както и те), или личния си психически вид (моето възприятие, или вътрешен глас, или каквото и да е било там, е било погрешно), или личното си предопределение (психотерапията в действителност е мръсна работа).

Защото точно посредством това доверие в основите на личната си природа, е това, посредством което измяната се случва. 

Така че ние отхвърляме да бъдем това което сме, започваме да мамим себе си посредством оправдания и бягства и измяната към себе си не става нищо друго, с изключение на дефиницията на Юнг за неавтентичното страдалчество.

Човек повече не живее своята форма на страдалчество, само че посредством неналичието на смелостта да бъде, той предава себе си.

Освен отмъщението, отричането, цинизма, и измяната към себе си, има и още едно отрицателно катурване, още една заплаха, която можем да назовем параноя.

Параноя

Това също е метод да предпазиш себе си против това да бъдеш предаден още веднъж посредством създаване на съвършеното взаимодействие.

Подобни взаимоотношения изискват обет за лоялност; те не могат да толерират заплаха към личната сигурност. „ Ти в никакъв случай не би трябвало да ме предадеш “ е мотото.

Измамата би трябвало да бъде защитавана надалече посредством утвърждения за доверие, заявления за безконечна честност, доказателства за отдаденост, секрети под клетва. Не би трябвало да има никаква цепнатина, измяната би трябвало да бъде изключено.

Но в случай че измяната идва дружно с доверието, като противоположното семе, с което е заредено, следователно параноидното условие за отношение без опцията за изменничество, не може да бъде учредено на доверието.

По-скоро то е съглашение, подписано, с цел да изключи всевъзможен риск. Като такова то принадлежи повече на властта, в сравнение с любовта.

То е връщане назад към света на логос взаимоотношението, подкрепено от думата, а не поддържано от любовта.

„ Кодът на душата “