Има ли Тръмп руската карта срещу Китай?
С идването си на власт в края на 60-те години на предишния век, Ричард Никсън (и Хенри Кисинджър, който е консултант на президента по национална сигурност по това време) стартира " отваряне " към Китай. Това съществено дипломатическо изпитание, протичащо се на гърба на войната във Виетнам, бива опосредствано от срещата сред американския президент и Мао Дзъдун през 1972-ра в Пекин и кулминира в установяването на дипломатически връзки сред двете страни в края на въпросното десетилетие. Целта на Никсън е двояка. Един път, да отслаби Съюз на съветските социалистически републики, създавайки работещи връзки с различен комунистически бастион, какъвто е Китайската национална република (КНР) тогава. В рецепцията това придвижване на Никсън и Кисинджър ще остане като повтаряне на английското балансиращо придвижване по отношение на континентална Европа, в границите на която някогашната островна империя е подкрепяла по-слабия против по-силния, възпрепятствайки по този метод установяването на политически хегемон на Стария континент. Втори път, да стимулира Москва да потърси лично възстановяване на връзките с Вашингтон, смекчавайки по този метод напредъка в двустранния разговор сред Съединени американски щати и Китай. Оттук Съюз на съветските социалистически републики и Съединени американски щати ще подпишат първите взаимни контракти за ограничение на стратегическото въоръжение (SALT I и Договорът за противоракетна отбрана).
Именно " отварянето към Китай " на Никсън от оня интервал бива употребявано, с цел да се аргументира към този момент пословичното предпочитание на Доналд Тръмп за нормализация на връзките на Съединени американски щати с Русия. Логиката (пробиването на лагера на идеологическия опонент) и изпълнителят (Вашингтон) са същите, заменени са единствено функциите: този път Москва е по-слабото звено, а Пекин - по-силното. Ако Никсън е целял уязвяването на Съюз на съветските социалистически републики чрез основаването на американски благоприятни условия с КНР, Тръмп търси ограничението Пекин, посредством развиването на варианти с Москва. Промяната е подбудена от това, че към оня миг Съюз на съветските социалистически републики е бил най-големият геополитически конкурент на Съединени американски щати, а през днешния ден това е КНР. Последното допуска свиване на геополитическите варианти на Поднебесната империя, посредством създаване на партньорски връзки с нейния - в случай че не непосредствен, то сигурно най-силен - съдружник, Русия.
Чисто теоретично, подобен един ход би бил законен по отношение на стандартите на реализма в интернационалните връзки, доколкото те допускат " вбиването " на чеп по отношение на страни, които другояче са считани са конкурентни или даже вражески и имат висока степен на координация между тях.
Подобно придвижване би било доста по-различно от това на настоящата американска администрация в лицето на Джо Байдън, доколкото нейната външна политика по отношение на съответно Русия и Китай е по-скоро издържана в категориите на идеалистичния демократизъм. За Байдън Москва е част от китайския проблем на Съединени американски щати, а не средство за неговото разрешаване. Доказателство за това видяхме и в последното посещаване от тези дни на американския държавен секретар Антъни Блинкен в Пекин, където, наред с други тематики от противоречив за двете страни темперамент, бе повдигната и тази за ролята на Китай като доставчик на Русия с полупроводници и материали с двойна приложимост, които Москва употребява във войната в Украйна.
Затова постоянно чуваме по какъв начин актуалният началник на Белия дом и неговият екип приказват за " алианса на демокрациите ", в сърцето на който стоят Съединени американски щати и техните сътрудници от Европа, Югоизточна и Източна Азия. Този вид етикиране придава идеологическо сцепление на външната политика на Байдън, само че в това време лимитира нейния обсег и консолидира съперниците й като Русия и Китай (военният прелом в Мианмар през 2021-ва година е типичен образец за това по какъв начин идеологическият императив във външната политика на Вашингтон попречва последната от това да се възползва от събитията в страната). Въпреки че е позитивно натоварена идея, " алиансът на демокрациите " на Байдън е също толкоз неефективна, колкото бе и отрицателно дефинираната " ос на злото " на Дж. У. Буш (и съответно вкарването на Иран към Ирак и Северна Корея в миг, в който Техеран си сътрудничеше с Вашингтон против талибаните във Афганистан). От гледна точна на реализма, и двете формулировки - " алиансът на демокрациите " и " оста на злото " - лимитират, а не уголемяват опциите на дипломацията на Вашингтон.
Но в случай че изиграването на картата с Русия (срещу Китай) от Съединени американски щати минава теста на реализма на теоретично и концептуално равнище, то той се проваля на практическото такова на същия този натурализъм. Това е по този начин, тъй като точно за реализма е от значително значение констатирането на събитията в справедлив, а не в пожелателен порядък (реализмът знае, че единственото нещо, което може да реализира, е не верен свят, а вярно усещане за света). Оттук произтичат следните възражения, основани на реализма в интернационалните връзки, против едно вероятно американско " отваряне към Русия ", чиято цел е уязвяването на Китай:
Липсата на притежател: Доналд Тръмп не е Ричард Никсън. Тоест първият няма потенциала да осъществя сполучливо сходен ход, тъй като той би претендирал съществени познавателни запаси, чиято липса не може да бъде обезщетена нито с шанс, нито с гений (ако приемем, че Тръмп въобще има такъв). Това е драмата на постбисмаркова Германия, добре позната в научната рецепция - реализмът е там, само че равнището на реалистите е плачевно. Особено сложени в относителен проект, което се видя най-директно при в Хелзинки през 2018-та година, Владимир Путин е по-подготвен от Доналд Тръмп и съветският президент успяваше да се възползва от това в границите на четиригодишния мандат на републиканеца; Липсата на предпочитание на реципиента: оста, към която се върти външната политика на Владимир Путин, е антиамериканизмът. Русия не може да бъде средство против Китай, тъй като за съветския президент Китай в действителност е средство против САЩ; Липсата на опция на реципиента : изключително след започването на войната в Украйна, зависимостта на Русия от Китай прогресира в такава степен, че Москва не може нито да дефинира посоката на партньорството си с Пекин, нито неговия интензитет. Русия управлява голямо географско пространство, само че скъсването на връзките й със Запада (и съответно с Европа, като източник на пари и авторитет!) я направи още по-силно подвластна от Изтока. А това я трансформира в страна, която е мощно лимитирана откъм благоприятни условия за стратегическо маневриране; Липсата на подобаващи условия: когато Никсън прави своя ход, той " стъпва " на съществуващите идеологически и териториални разногласия сред Съюз на съветските социалистически републики и КНР. В оня интервал Съюз на съветските социалистически републики е дислоцирал толкоз от нуклеарните си войски по отношение на НАТО, колкото е разположил и против Китай. Днес, по-скоро противоположното, Москва и Пекин построяват между тях симбиоза: политическа (ос на централизирани политически системи с пропагандно-монолитна обществена среда) и икономическа (руски въглеводороди против китайски финансови средства и полупроводници); Липсата на вярна философия: Владимир Путин практикува " machtpolitik " (политика, основана на силата). По самите догми на реализма, една мощ се подчинява единствено на по-голяма мощ. В този смисъл, правенето на дипломатически отстъпки пред Москва биха били разтълкувани от Владимир Путин като демонстрация на уязвимост и като покана за сервиране на още по-голяма мощ. Ако един реалист би трябвало да избира сред Невил Чембърлейн и Уинстън Чърчил, е мъчно да си представим, че би предпочел да влезе в обувките на първия.
Ако можем да обобщим, изиграването на " съветската карта " против Китай от страна на Доналд Тръмп, в случай че той завоюва президентските избори в Съединени американски щати тази година, среща редица възражения точно по отношение на от позициите на реализма, защото този ход не би имал субекта, който да има нужните качества за реализацията му, обектът на придвижването няма да има било желанието, било свободата (или и двете) да одобри въпросното придвижване, не са налице удобните условия, които да опосредстват съвпадението на ползите сред субекта и обекта, както ще е налице и разминаването сред философия на дипломатическия акт и търсените от него цели.
Въпреки че " отварянето към Китай " на Никсън и Кисинджър през 70-те години на предишния век да съществува като сполучлив образец на външно-политически акт на реализма в интернационалните връзки, то не би трябвало да забравяме, че тогавашното дуо заплаща сериозна цена за него - преносът на легитимност от Република Китай (Тайван) към КНР, което слага американската външната политика в доста неуместна и " сива " обстановка по отношение на проблема в тайванския пролив и до през днешния ден.
А това на собствен ред ни подтиква към нови въпроси. Всъщност мисли ли Доналд Тръмп политиката в категориите на реализма? Aко да, какви отстъпи би направил той по отношение на Русия, по този начин както Никсън и Кисинджър правят такива към Китай през 70-те години на предишния век, в случай че предприемачът завоюва втори мандат отпред на Белия дом?
Именно " отварянето към Китай " на Никсън от оня интервал бива употребявано, с цел да се аргументира към този момент пословичното предпочитание на Доналд Тръмп за нормализация на връзките на Съединени американски щати с Русия. Логиката (пробиването на лагера на идеологическия опонент) и изпълнителят (Вашингтон) са същите, заменени са единствено функциите: този път Москва е по-слабото звено, а Пекин - по-силното. Ако Никсън е целял уязвяването на Съюз на съветските социалистически републики чрез основаването на американски благоприятни условия с КНР, Тръмп търси ограничението Пекин, посредством развиването на варианти с Москва. Промяната е подбудена от това, че към оня миг Съюз на съветските социалистически републики е бил най-големият геополитически конкурент на Съединени американски щати, а през днешния ден това е КНР. Последното допуска свиване на геополитическите варианти на Поднебесната империя, посредством създаване на партньорски връзки с нейния - в случай че не непосредствен, то сигурно най-силен - съдружник, Русия.
Чисто теоретично, подобен един ход би бил законен по отношение на стандартите на реализма в интернационалните връзки, доколкото те допускат " вбиването " на чеп по отношение на страни, които другояче са считани са конкурентни или даже вражески и имат висока степен на координация между тях.
Подобно придвижване би било доста по-различно от това на настоящата американска администрация в лицето на Джо Байдън, доколкото нейната външна политика по отношение на съответно Русия и Китай е по-скоро издържана в категориите на идеалистичния демократизъм. За Байдън Москва е част от китайския проблем на Съединени американски щати, а не средство за неговото разрешаване. Доказателство за това видяхме и в последното посещаване от тези дни на американския държавен секретар Антъни Блинкен в Пекин, където, наред с други тематики от противоречив за двете страни темперамент, бе повдигната и тази за ролята на Китай като доставчик на Русия с полупроводници и материали с двойна приложимост, които Москва употребява във войната в Украйна.
Затова постоянно чуваме по какъв начин актуалният началник на Белия дом и неговият екип приказват за " алианса на демокрациите ", в сърцето на който стоят Съединени американски щати и техните сътрудници от Европа, Югоизточна и Източна Азия. Този вид етикиране придава идеологическо сцепление на външната политика на Байдън, само че в това време лимитира нейния обсег и консолидира съперниците й като Русия и Китай (военният прелом в Мианмар през 2021-ва година е типичен образец за това по какъв начин идеологическият императив във външната политика на Вашингтон попречва последната от това да се възползва от събитията в страната). Въпреки че е позитивно натоварена идея, " алиансът на демокрациите " на Байдън е също толкоз неефективна, колкото бе и отрицателно дефинираната " ос на злото " на Дж. У. Буш (и съответно вкарването на Иран към Ирак и Северна Корея в миг, в който Техеран си сътрудничеше с Вашингтон против талибаните във Афганистан). От гледна точна на реализма, и двете формулировки - " алиансът на демокрациите " и " оста на злото " - лимитират, а не уголемяват опциите на дипломацията на Вашингтон.
Но в случай че изиграването на картата с Русия (срещу Китай) от Съединени американски щати минава теста на реализма на теоретично и концептуално равнище, то той се проваля на практическото такова на същия този натурализъм. Това е по този начин, тъй като точно за реализма е от значително значение констатирането на събитията в справедлив, а не в пожелателен порядък (реализмът знае, че единственото нещо, което може да реализира, е не верен свят, а вярно усещане за света). Оттук произтичат следните възражения, основани на реализма в интернационалните връзки, против едно вероятно американско " отваряне към Русия ", чиято цел е уязвяването на Китай:
Липсата на притежател: Доналд Тръмп не е Ричард Никсън. Тоест първият няма потенциала да осъществя сполучливо сходен ход, тъй като той би претендирал съществени познавателни запаси, чиято липса не може да бъде обезщетена нито с шанс, нито с гений (ако приемем, че Тръмп въобще има такъв). Това е драмата на постбисмаркова Германия, добре позната в научната рецепция - реализмът е там, само че равнището на реалистите е плачевно. Особено сложени в относителен проект, което се видя най-директно при в Хелзинки през 2018-та година, Владимир Путин е по-подготвен от Доналд Тръмп и съветският президент успяваше да се възползва от това в границите на четиригодишния мандат на републиканеца; Липсата на предпочитание на реципиента: оста, към която се върти външната политика на Владимир Путин, е антиамериканизмът. Русия не може да бъде средство против Китай, тъй като за съветския президент Китай в действителност е средство против САЩ; Липсата на опция на реципиента : изключително след започването на войната в Украйна, зависимостта на Русия от Китай прогресира в такава степен, че Москва не може нито да дефинира посоката на партньорството си с Пекин, нито неговия интензитет. Русия управлява голямо географско пространство, само че скъсването на връзките й със Запада (и съответно с Европа, като източник на пари и авторитет!) я направи още по-силно подвластна от Изтока. А това я трансформира в страна, която е мощно лимитирана откъм благоприятни условия за стратегическо маневриране; Липсата на подобаващи условия: когато Никсън прави своя ход, той " стъпва " на съществуващите идеологически и териториални разногласия сред Съюз на съветските социалистически републики и КНР. В оня интервал Съюз на съветските социалистически републики е дислоцирал толкоз от нуклеарните си войски по отношение на НАТО, колкото е разположил и против Китай. Днес, по-скоро противоположното, Москва и Пекин построяват между тях симбиоза: политическа (ос на централизирани политически системи с пропагандно-монолитна обществена среда) и икономическа (руски въглеводороди против китайски финансови средства и полупроводници); Липсата на вярна философия: Владимир Путин практикува " machtpolitik " (политика, основана на силата). По самите догми на реализма, една мощ се подчинява единствено на по-голяма мощ. В този смисъл, правенето на дипломатически отстъпки пред Москва биха били разтълкувани от Владимир Путин като демонстрация на уязвимост и като покана за сервиране на още по-голяма мощ. Ако един реалист би трябвало да избира сред Невил Чембърлейн и Уинстън Чърчил, е мъчно да си представим, че би предпочел да влезе в обувките на първия.
Ако можем да обобщим, изиграването на " съветската карта " против Китай от страна на Доналд Тръмп, в случай че той завоюва президентските избори в Съединени американски щати тази година, среща редица възражения точно по отношение на от позициите на реализма, защото този ход не би имал субекта, който да има нужните качества за реализацията му, обектът на придвижването няма да има било желанието, било свободата (или и двете) да одобри въпросното придвижване, не са налице удобните условия, които да опосредстват съвпадението на ползите сред субекта и обекта, както ще е налице и разминаването сред философия на дипломатическия акт и търсените от него цели.
Въпреки че " отварянето към Китай " на Никсън и Кисинджър през 70-те години на предишния век да съществува като сполучлив образец на външно-политически акт на реализма в интернационалните връзки, то не би трябвало да забравяме, че тогавашното дуо заплаща сериозна цена за него - преносът на легитимност от Република Китай (Тайван) към КНР, което слага американската външната политика в доста неуместна и " сива " обстановка по отношение на проблема в тайванския пролив и до през днешния ден.
А това на собствен ред ни подтиква към нови въпроси. Всъщност мисли ли Доналд Тръмп политиката в категориите на реализма? Aко да, какви отстъпи би направил той по отношение на Русия, по този начин както Никсън и Кисинджър правят такива към Китай през 70-те години на предишния век, в случай че предприемачът завоюва втори мандат отпред на Белия дом?
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ