Никоя култура, приела моралния релативизъм, не е оцеляла
Днешните младежи повече отвсякога са жадни за правила, или най-малко за някакви насоки. Поколението на милениалите живее в една неповторима историческа обстановка.
Това е първото потомство, което в учебно заведение, в колежа и в университета се възпитава по едно и също време съгласно две явно спорни показа за морал. Понякога това несъгласие ги кара да се усещат дезориентирани и несигурни, лишени от тенденция и – най-страшното – от някои полезности, за чието битие даже не подозират.
Според първата визия моралът е относителна категория, в най-хубавия случай – въпрос на самостоятелна преценка за положително и зло.
„ Относителна “ значи, че нищо не е безусловно вярно или безусловно неверно и че моралът и обвързваните с него правила са въпрос на позиция и на условия, „ относими към “ или „ произлизащи от “ избрана житейска рамка – етническа принадлежност, фамилна среда и образование, особености на културата или на историческия миг. С други думи, случайност, предопределена от раждането.
Въз основа на този аргумент историята ни учи, че религиите, племената, нациите и етническите групи имат, и постоянно са имали, разнообразни схващания по фундаменталните въпроси.
Днес постмодерната лява концепция отива още по-далеч с изказванието, че моралът на една група е просто средство да наложи властта си над друга, друга от нея група.
Затова се смята, че най- рационалното държание (имайки поради какъв брой условни са моралните полезности, самостоятелните или на социума) е проявата на приемливост към хората, които разсъждават друго и които произлизат от друга (непозната) среда. Днес се слага толкоз мощно акцентиране върху толерантността, че за доста хора един от най-непростимите дефекти на характера е да бъдеш сериозен.
И защото не разграничаваме вярното от неверното, нито знаем кое е положително, считаме, че най-неуместното нещо е възрастните да поучават по-младите по какъв начин да живеят живота си.
По този метод едно цяло потомство израстна, без да е усвоило по този начин наречената „ практическа мъдрост “, давала скъпа тенденция на поколенията преди тях.
Милениалите, за които се твърди, че са получили най-хубавото допустимо обучение, в действителност страдат от сериозен интелектуален и честен недостиг. Релативистите (Релативизмът е философско разбиране, съгласно което моралът е условен и справедлива истина не съществува. ) обезцениха трупаното хилядолетия човешко знание за създаване на добродетели и взеха решение да го отхвърлят като отживялост, като нещо „ неприложимо “ и даже „ обременяващо “.
В това отношение се оправиха толкоз добре, че в днешно време думата „ добродетел “ звучи архаично и в случай че някой реши да я употребява, рискува да наподобява като старомоден нравоучител и двуличник.
Следователно най-близкото до „ добродетел “ разбиране е „ толерантността “. Единствено толерантността може да обезпечи обществената заварка сред другите публични групи и да попречи на хората да се нараняват взаимно.
Във Facebook и в останалите обществените мрежи ние заявяваме своята „ нравственост “, като описваме на всички какъв брой толерантни, открити и съпричастни сме, и след това чакаме да съберем „ лайкове “. (Макар че да афишираш какъв брой си благодетелен, не е никаква добродетел, а самовъзвеличаване. Всъщност малко е да се каже, че демонстрацията на нравственост не е добродетел. По-правилно е да се дефинира като повсеместен недостатък.)
Нетолерантността към непознатото мнение (дори то да издава незнание и да звучи неадекватно) е не просто образец за неправилно държание. В свят, в който не съществува вярно и неверно, тя е нещо доста по-лошо. Тя е обезпокоителен знак, че си обезпокоително некултурен или евентуално си рисков.
За доста хора е мъчно да одобряват този вакуум – хаоса, – който е характерен на живота и който се утежнява още повече от тази релативност на моралните правила. Те не могат да живеят без честен компас, без духовен блян, към който да се стремят.
Да сътворяваме правила, е заложено в природата ни.
Човекът е морално животно и по тази причина би трябвало да се запитаме какво влияние оказват върху нас опростените схващания на актуалния релативизъм. Отговорът е, че ние сами вредим на себе си, като се преструваме на такива, каквито не сме. Сякаш се крием зад маска, само че една много странна маска, която служи за илюзия на този, който я носи.
Логично видяно, едно потомство, на което непрестанно се втълпява, че има права, права, права, би трябвало да се опълчи на концепцията, че би трябвало да се концентрира върху поемането на отговорност.
И въпреки всичко огромна част от това потомство – приказваме за милиони души по света, доста от които са израснали в дребни фамилии и са отгледани от свръхзакрилящи родители, играли са на детски площадки с мека настилка, учили са в университети с „ безвредни пространства “, където не се постанова да чуват това, което не желаят, и са приучени да заобикалят риска – се усещат извънредно подценявани, тъй като ги считат за психически неустойчиви.
Правилата изискват да полагаш все по-големи старания, като с течение на времето те водят оттатък лимита на познатите благоприятни условия. В този миг навлизаш в незнайното. За да преминеш границата на сегашните си благоприятни условия, би трябвало деликатно да подбираш и да следваш идеалите си. Идеали, които са толкоз величави и се издигат толкоз високо над теб, че от време на време се съмняваш дали можеш да ги достигнеш.
Но за какво да си правиш труда, в случай че не си сигурен, че идеалите ти са постижими? Защото в противоположен случай ще чувстваш – и това към този момент е несъмнено, – че животът ти няма смисъл.
И може би тъй като, колкото и необикновено да звучи, надълбоко в душата си всички ние желаеме да бъдем съдени.
Инфо: Норман Дойджи, лекар по медицина, психиатър и психоаналитик, създател на книгата „ Невероятният мозък “
