Съвременните родители са парализирани от страха, че ако наказват децата

Съвременните родители са парализирани от страха, че в случай че санкционират децата си, те ще спрат да ги харесват и обичат.

Родителите копнеят за другарството на децата си и с цел да го получат, са подготвени да пожертват даже престижа си. Това не води до нищо положително.

Едно дете може да има доста другари, само че единствено двама родители /ако въобще ги има/, а родителите са освен това от другари. Приятелите имат ораничен престиж и те не могат да поправят.

Ето за какво всеки родител би трябвало да се научи да приема моментния яд или ненавист, с които детето реагира в отговор на някакво корективно деяние, защото неговата дарба да се замисля и тревожи за дълготрайните последици е мощно лимитирана.

Родителите играят ролята на публичен съдия. Те учат децата по какъв начин да се държат, с цел да могат другите да взаимодействат с тях свястно и дейно.

Да дисциплинираш едно дете, е демонстрация на отговорност. Това не е яд, подбуден от неприятно държание. Нито възмездие за неприятна постъпка.

Това е внимателно комбиниране сред съчувствие и дълготрайна преценка. Правилната дисциплинираност изисква старания – тя е синоним на изпитание. Трудно е да обръщаш съответно внимание на децата. Трудно е да прецениш кое е вярно и кое е неверно, и за какво е по този начин.

Трудно е да формулираш обективни и щадящи способи за дисциплинираност, както и да се договориш за използването им с другите, които също вземат участие в грижите за детето.

Заради тази композиция от отговорност и компликация догатката, че налаганите ограничавания вредят на детето, е добре пристигнало. Щом тази концепция бъде възприета, тя разрешава на възрастните, които са задоволително наивни, да изоставят дълга си, да се трансфорат просто в медиатори на инкултурацията и да се преструват, че това е положително за детето.

Всъщност това е дълбока и пагубна илюзия. Това е безгрижно, грубо и непростимо. Но склонността да си търсим оправдания не стопира дотук.

Ние имаме вяра, че разпоредбите ще подтиснат неограничената креативност, присъща на детето, въпреки че научната литература дава ясно да се разбере, че: първо, онази креативност, която надвишава границите на тривиалното, е извънредно рядка и, второ, строгите ограничавания по-скоро улесняват, в сравнение с потискат креативните достижения.

Вярата, че по своята същина разпоредбите и структурата са разрушителни, постоянно се съпътства от концепцията, че децата могат да създадат рационален избор по кое време да си лягат и с какво да се хранят, стига да позволим на същинската им природа да се прояви.

Но тези схващания са не по-малко безпочвени. Децата са способни да претърпяват на хотдог, пилешки хапки и сладка зърнена закуска, в случай че с това ще привлекат внимание, ще придобият власт или ще избегнат нуждата да опитат нещо ново.

Вместо рационално и добродушно да си легат, те ще се борят със съня, до момента в който умората не ги надвие. Нарочно ще предизвикат възрастните, до момента в който изследват комплицираните очертания на обществената среда – сходно на дребните шимпанзета, които тормозят зрелите човеци в стадото.

Като следят следствията от държанието си, и шимпанзетата, и децата откриват границите на своята независимост, която в противоположен случай би била прекомерно неопределена и ужасяваща.

Веднъж опознати, тези граници оферират сигурност – даже когато процесът по откриването им провокира краткотрайно отчаяние или комплициране.

Съвременните родители изпитват смут от две близки по смисъл думи: дисциплинираност и наказване. Те навяват асоциации за затвори, казарми и бойци, които набиват крайник. Лесно е да прекрачиш границата сред това да дисциплинираш и да бъдеш тиранин, сред наказването и чистия тормоз.

Към дисциплината и наказването би трябвало да се подхожда деликатно. Те провокират боязън и в това няма нищо чудно. Но са нужни. Може да се ползват умишлено или неумишлено, вярно или неверно, само че използването им не може да се избегне.

Разбира се, не е невероятно да се основава дисциплинираност благодарение на награди. Всъщност нагаждаването на положителното държание дава много положителни резултати.

С този прийом можете да научите безусловно всеки на каквото ви хрумне. Първата стъпка е да си изясните какво желаете. След това наблюдавайте хората към вас, както ястреб следи земята. Щом забележите държание, което най-малко малко припомня на мечтаното от вас, спуснете се /нали сте ястреб/ и дайте премия.

Негативните страсти, сходно на позитивните, ни оказват помощ да учим. А ние сме принудени да учим, тъй като сме глупави и елементарно раними. Всъщност отрицателната страст при „ загуба ” е доста по-силна,  в сравнение с позитивната при идентична по мярка „ облага ”. Болката е по-могъща от удоволствието, а паниката е по-силна от вярата.

Емоциите, позитивни или негативни, се демонстрират в два елементарно различими разновидността. Удовлетворението /тоест насищането/ демонстрира, че това, което сме създали, е добро; до момента в който вярата /тоест стимулиращата награда/ демонстрира, че следва нещо прелестно.

Болката ни наранява – по тази причина не повтаряме дейностите, които са ни предизвикали щета или са довели до обществена изолираност /технически видяно, самотата също е тип болка/. Тревожността ни кара да страним от рисковите хора и места, с цел да не се постанова да изпитваме болежка.

Всички тези страсти би трябвало да се преглеждат в тяхната причинност и да се правят оценка в подтекст, само че при всички положения те са нужни, с цел да оцеляваме и да се развиваме.

Следователно ние вършим неприятна услуга на децата си, като не използваме всички налични средства, включително и негативните страсти, с цел да им оказваме помощ да получават знание.

Запомнете обаче, че когато употребявате отицателните страсти за тази цел, би трябвало да го вършиме по най-щадящия метод.

Днешните родители постоянно възразяват: за какво детето въобще би трябвало да бъде подложено на своеволната родителска тирания?

Защо е належащо детето да се подчинява? Това е елементарно. Всяко дете би трябвало да слуша и да се подчинява на възрастните, тъй като е подвластно от грижите, които един или повече несъвършени възрастни са подготвени да му предложат. В този смисъл за детето е най-добре да се държи по метод, който подготвя към същинска любов и доброжелателност.

Има и още по-добър вид. Детето може да се държи по метод, който обезпечава оптимално внимание от страна на възрастния, като по едно и също време с това способства за настоящето си положение и за бъдещото си развиване. Това е доста висок стандарт, само че той е в полза на най-хубавото за детето, тъй че имаме сериозна причина да се стремим към него.

Всяко дете би трябвало да бъде научено да се преценява с упованията на гражданското общество. Това не значи да бъде смачкано и насила да демонстрира безкритичен идеологически конформизъм. Напротив.

Означава, че родителите би трябвало да награждават отношението и дейностите, които ще донесат триумф на детето в света отвън фамилията, и да употребяват санкции, с цел да пресечен държанието, което би довело до страдалчество и неуспех. За да реализираме всичко това, разполагаме с доста дребен времеви прозорец, по тази причина е значимо да не попускаме нито един късмет.

Ако до четиригодишна възраст детето не се научи да се държи вярно, то до края на живота си ще изпитва компликации д се сприятелява. В научната литература се заема ясна позиция по този въпрос. Това е значимо, тъй като след четиригодишна възраст главният източник на социализация са връстниците.

Децата, които биват отхвърляни, стопират да се развиват, тъй като изпадат в изолираност. Те изостават от ден на ден и повече, до момента в който другите не престават да учат и да съзряват. Така детето без другари постоянно се трансформира в уединен, противообществен или депресиран младеж, а след това и в също подобен възрастен. Перспективите не са по никакъв начин положителни.

Душевното ни здраве зависи от сполучливото ни регистриране в обществената среда доста повече, в сравнение с допускаме.

Трябва непрекъснато да ни се припомня да ръзсъждаваме и действаме вярно. Направим ли неверна стъпка, хората, които държат на нас и ни обичат, ни подтикват, непринудено или принудително, да се върнем в правия път. Добре е да имаме такива хора до себе си.

Родителите, които отхвърлят да поемат отговорност и да дисциплинират децата си, считат, че могат просто да избегнат спора, нужен за вярното образование. В този смисъл те не желаят да влязат в ролята на неприятното ченге. Но това не е метод да спасят или да предпазят децата си от болката и страха.

Тъкмо противоположното: безразличното общество, което е непоколебим съдник, ще влезе в доста по-сериозен спор и ще упорства за доста по-тежко наказване от това, което ще наложи съзнателният родител.

Така че можете или сами да дисциплинирате децата си, или да прехвърлите тази отговорност на суровия и безучастен свят.

Но мотивацията за второто решение няма нищо общо с любовта.

Джо̀рдан Пѝтърсън е канадски клиничен психолог, критик и професор по логика на психиката в Университета на Торонто.

Неговите научни проучвания засягат логика на психиката, религиозни и идеологически убеждения, както и оценка и рационализиране на личността и на продуктивността.

Медиите в Северна Америка го назовават „ един от най-значителните модерни мислители “ и „ най-влиятелният интелектуалец на западния свят “, а милиони младежи са въодушевени от личността и словото му.

Студентите му в Университета на Торонто го дефинират като един от тримата преподаватели, трансформирали живота им.