Иван Гранитски за Евтим Евтимов: Той беше певецът на любовта и красотата
Член-кор. проф. Иван Гранитски
ЕВТИМ ЕВТИМОВ – ПОСЛАНИЯТА НА ЛЮБОВТА И КРАСОТАТА
1.
През 2016 година поетът Евтим Евтимов напусна пустата печална земя. Певецът на любовната магия, на виното, на възторженото поклонение пред магическите хубости на българската природа, на поклонението пред Пирин, Места, Беласица, Вардар, Струма… се трансформира в част от колонадата братя-певци (според превъзходната метафора на Павел Матев), които служат на българското Слово и от Отвъдното.
Съдбата ме сприятели с този изумително добър, доблестен и почтен човек, удивителен стихотворец, есеист и журналист, преди повече от четири десетилетия. Приятелството укрепваше и добиваше плът в съвсем всекидневната ни обща професионална и социална дейност – изначало когато Евтим Евтимов беше шеф на издателство „ Народна юноша ”, където излезе първата ми критическа книга „ Поезия и поетическо съзнание ”, след това в бурните години в навечерието на политическата смяна, когато бях негов заместител основен редактор във в. „ Литературен фронт ”. След измененията пък се трансфорах в главния издател на неговото творчество, посредством издателствата „ Христо Ботев ” и „ Захарий Стоянов ”, където в продължение на повече от двадесет години се появиха девет тома определени произведения на поета, както и обособени негови истински книги.
От 1992 до 2015 година, т.е. съвсем четвърт век, с Евтим Евтимов и други български писатели организирахме няколкостотин литературни четения, полемики, кръгли маси из цяла България. Дори през последната година от живота му, когато към този момент тялото страдаше, духът му беше жизнен и хладнокръвен. Той възпламеняваше залите на селски читалища, юношески домове, музеи, галерии, учебни заведения и впрочем с прочувствената си любовна поезия и мощните си патриотични стихотворения, сред които преди всичко христоматийното стихотворение за отец Паисий, който обикаля още и ревизира българската кръв…
2.
До последните си дни Евтим Евтимов продължаваше да написа. Неспокойната му душа се вълнуваше и страдаше от разпадните обществени процеси, от попълзновението на нихилизма, от загубата на национални идеали, от потъпкването на обичайните за българина полезности. И тъй като неговото основно оръжие бе Словото, той превъплъщаваше своя яд или екстаз, съчувствие или наказание, във превъзходни нови стихотворения или есета. Последните му произведения издателство „ Захарий Стоянов ” сервира на българския четец със символичното заглавие „ Приказка ”. Някои от тях той въодушевено е рецитирал пред мен и неговият заслужен син – превъзходния стихотворец и другар Венко Евтимов, когато сме се събирали с други общи другари на чаша вино и раздумка.
В тези последни произведения на поета са фокусирани всички най-плодотворни негови търсения и открития от дългогодишното му служение в храма на българското Слово. На първо място, става дума за мъчителното чувство за актуалната трагична участ на поета. Евтим Евтимов продължава разсъжденията на различен огромен стихотворец – Андрей Германов, който още преди четири десетилетия сподели: „ самоубийствено живеем ”. Реакцията на Евтим Евтимов и на други почтени модерни поети безапелационното отказване на днешната социална процедура на продажбата на всички идеали, на отхвърли от националното достолепие, от дълга към заветите на славното историческо минало и от достойнството.
3.
Евтим Евтимов до болежка осъзнаваше, че има върховен дълг към неговите предшественици, към Отечеството и към тези почтени негови синове, които загивайки в „ борби победни / завещаха ми тези бразди. ” Поетът вярваше, че неговия дълг е да продължи тяхната традиция, той не можеше да си показа своя живот, в случай че: „ в коравата пръст не засея / няколко житни и нови зърна. ” Той се чудеше от кое място се пръкнаха толкоз доста рушители на модерна България, гневеше се на тези, които за една нощ смениха хрумвания, идеали, полезности, желания и най-обикновената човешка честност, майкопродавците и отцеругателите, които поради изгодата и вероятностите за нова кариера „ ограбиха душата на народа / и вместо повече да се обича / на бедняк махленски в този момент наподобява. ”
Избуяването на омразата, злобата, завистта, двуличието, подлостта, тревожеше съзнанието на поета и той още веднъж припомняше, че само безкористната обич към Отечеството и служението на ползу роду могат да спрат процесите на нравствено разтление и погибел. Така се роди стихотворението „ Клетва ”, което се родее с фамозното стихотворение за отец Паисий:
Ти си моя майка и татковина,
дано гръм ме удари,
в случай че на следващия ден те подмина.
Ти си черква свята и огромна.
Нека къщата ми се възпламени,
в случай че аз се отрека от храма.
Ти си мойто знаме православно.
Нека аз да ослепея,
в случай че над глава не те развея.
Ти си мойта златна книга.
Нека всеки ме проклина,
в случай че кажа стига.
В книгата има програмно стихотворение със символичното заглавие „ Извор ”. Става дума за изворът като метафора за чистотата на концепциите, чистотата на гения, чистотата на нравите и връзките сред хората. Евтим Евтимов е от поетите, които цялостен живот търсят чистотата и невинността на извора. И я откриват с изключение на в достолепните и величавите образци от близкото и по-далечно историческо минало, по този начин и в поклонението пред вълшебството и хубостите на отечествената природа:
Колко близки и какви безкрайни
равнини лежат на простор и длъж,
какъв брой горски извори и секрети,
какъв брой изгреви и какъв брой дъжд.
Бащина земя с очаквания млади,
наследник съм на твои ветрове
аз съм дух на златни листопади,
детски глас измежду мощни гласове.
4.
Усещането за обединение с българската природа ражда неподправеното ентусиазъм на поета, разсънва жаждата му за живот, възпламенява благородните му душевни сили. И той още веднъж се любува както и в предходни свои произведения на Струма, Места, Беласица, Вардар, Пирин и от вълшебната амалгама сред история, обреди, митове, и възхитителни пейзажи, се ражда същинската затрогваща лирика. Тази книга съдържа няколко прелестни баладични стихотворения, които, сигурен съм, ще влязат в всяка последваща сериозна христоматия на актуалната българска лирика – „ Планинско село ”, „ Момиче с ябълки ”, „ Нощ край Струма ”, „ Южен пейзаж ”, „ Беласица ”, „ Бяло море ”, „ Ако няма мечтание ”, „ Две ябълки ”.
Възпевът на образците от героичното минало, любуването на магнетичните хубости на българските планини, реки, ждрела, урви, равнини, гори, вселената от билки и цветя, птици и животни, са най-силното лекарство с което поетът пречиства душата си от отровните миазми на скверната реалност:
Три конника бели на открито се надбягват
да стигнат до топлия бряг на Егея,
последни старания дори поставят –
и аз бързам за техния огън да пея.
Небето на Струма насреща придвижва
венеца планински, звездите на Мелник,
Беласица с медни кавали приглася,
нашепва митове за дни неразделни.
А Места идва с Орфеева лира,
зад нежните струни още веднъж застава,
демонстрира очите си гордия Пирин,
раздава лирика, наслада и популярност.
Не на последно място в тази книга би трябвало да посочим и редица стихотворения, които не престават една от най-важните линии в цялостното творчество на поета. Става дума, за обожествяването на любовното възприятие, за поклонението пред обичаната жена, само че освен съответната обичана, а и Майката като висш знак на състраданието, милосърдието, всеопрощението, за Майката Родина.
Последната лирическа книга на Евтим Евтимов „ Приказка ” е побрала произведения, които по алегоричен метод емблематизират светлите сили на поклонението пред отечествената природа, пред българската жена и майка, пред родните хубости и магии и пред посланията на една величава, трагична, само че и героична история.
Орелът на гения на Евтим Евтимов лети над българските простори и столетия, и се любува на чудните гледки, рее се из висините, вслушва се в гласа на звездите и както споделя самият стихотворец в стихотворението „ Орела на душата ” „ ражда приказки небесни ”.
