Манол Глишев: Патриотизъм или патридиотизъм?
Част от шумните гласове в медиите (а интернет също е медиа) като че ли завладяха патриотичния роман. Непрекъснато повтарят със заклинателната мощ на тамтами, че те са патриотичните гласове, родолюбивите гласове, гласовете на любовта към България. И те дефинират патриотизма: постоянно с Народа! Нарочно с основно „ н “. Какво е Народът ли? Едно хипотетично болшинство от етническите българи, по едно и също време православно и полуезическо, което тачи старинни фамилни идеали, обича хорото, въобще фолклора във всичките му форми, пази връзката си със селото, кълне се във Васил Левски, изпитва здравословно съмнение към множеството западни нововъведения и… люби Русия, нашата Освободителка. Представителите на този тип българщина са до един мъдри възрастни хора от двата пола, отракани млади мъже и сексапилни, само че непроменяемо добродетелни млади дами (понякога придружавани от възторжени деца). Поне такава е насажданата визия. Периферните устройства на този национализъм включват непрекъснато веене на националния трибагреник, непрекъснатото играене на хоро (на най-неочаквани места, да вземем за пример пред миланската катедрала), обща бодрящина и дух на взаимно потупване по рамото. Към това би трябвало да се прибавят и нови, на по десетина-двайсет години „ обичаи “, като да вземем за пример леденото хоро. Отново хоро! Евентуално някакво благочестиво поклонение пред Петър Дънов и баба Ванга идват едвам по-късно, дружно с подземното ехтене на удивление пред величествените достижения на античните траки. Но постоянно и във всичко остава алената нишка, пронизваща цялостното живеене – Русия. България бива обичана не сама по себе си, а през връзката си с великата северна страна. Лъвът и мечката крачат един до друг.
Това е съответен облик на българския национализъм, предлаган или по-скоро налаган от искрено мракобесни кръгове в страната ни. Този облик не е почтен, тъй като той се развива за отвод от народна власт и втълпяване на властническа, а в случай че мине номерът – и напряко тоталитарна власт. Заедно с чисто естетическите си страни, този национализъм включва политическа агитация или по-скоро самият той е част от политическа стратегия. Това е патриотизмът на Румен Радев, на „ Възраждане “, Българска социалистическа партия, „ ИТН “ и малко по-назад във времето – на „ Атака “. Динковски вид национализъм. Руското посолство, несъмнено, горещо утвърждава този тип национализъм. Този национализъм внушава, че България би трябвало да се ръководи „ със здрава ръка “ т.е. на процедура еднолично, от народен лидер (президент в президентска република, с цел да не кажем фюрер), който да държи на пай мотив всички институции. В идеалната България на този национализъм няма да има доста място за „ либералчета “, „ лигльовци “, „ еврогейци “ и по този начин нататък. Не е доста ясно какво би станало в една такава България с хората, които имат някакви възражения или пък просто са с неправилния цвят на кожата. Или пък е ясно. Ние тази България към този момент сме я живели допреди трийсетина години. Германия е претърпяла тъкмо същия вид национализъм сред 1933 и 1945. В братската, велика, северна, славянска и православна страна управляващите и скачените с тях медии се пробват да наложат тъкмо този вид национализъм точно в този момент. И не е инцидентно, че това става по едно и също време с воденето на война.
Родината, несъмнено, би трябвало да бъде обичана. По това толкоз генерално състояние спор в действителност не би могло да има. Въпросът е: по какъв начин?
Тоталитарният вид национализъм прави рационалната обич към България извънредно сложна. Патриотите от тоталитарен тип първо се кълнат във към момента нероден Водач, което единствено по себе си е съществено предизвестие, поръчка за блян към властническа власт. На второ място, те желаят да отдалечат страната ни от Обединена Европа и Щатите, а да я сближат с Русия. Това е блян, който на сякаш надълбоко, културно и психическо равнище би трябвало да минава за изцяло натурален, само че той директно опонира както на действителната българска история, по този начин и на очевидните ползи на българската нация. От историческа позиция, българското Възраждане (не партията, а епохата) е интервал на озападняване, точно на либерализация. Движение, в което даскалите се обличат алафранга – смъкват калпаците и фесовете, с цел да ги сменят с цилиндри. А от позиция на ползите ни – множеството днешни български емигранти се намират в западни, демократично ръководени страни, откъдето пращат сериозен % от свежите пари в стопанската система ни. Българските фамилии безусловно са свързани с пъпна шнур със западните заплати на своите емигрирали родственици. Тоест тоталитарният вид национализъм прибягва по едно и също време до имитация на историята и до рискови настроения, които могат да костват доста на обществото ни. Нарочно приказвам единствено за пари, а не за човешки права.
Тоталитарният вид национализъм първо отхвърляше прозападните настроения у героите на българското национално възобновление. Раковски, Левски, Ботев и Вазов биваха представяни като хора, носещи потури и антерии, изтъкващи само неповторимото в българския живот и представляващи една юнащина, изобразявана посредством напомпани, кичозни илюстрации, генерирани или от първичен изкуствен интелект, или от съдействието му с неприятни художници. Левски в потури. И с мускулатура, получена след месеци боричкане във фитнесзала. Това, несъмнено, е страхотна замяна на истината с неистина. Там е работата, че героите на българското Възраждане и на националните ни битки са били основно алафранга. Но тази истина бива отхвърляна от създателите на тоталитарния вид национализъм. Захари Стоянов беше изцяло сметен под килима.
Отскоро в тоталитарно патриотичните среди се популяризира нова опорка. И тя е, че българските национални герои са си заслужавали мъченическата съдба… тъй като не са били задоволително мощни русофили! Този реформаторски взор към нашата история поразява с наглостта си, само че е изцяло действително събитие. Оказва се, че щом ролята на Васил Левски не може да се преиначи сполучливо посредством измислени потури и също толкоз измислена обич към Русия, то към този момент няма смисъл да се отхвърля фактът, че съветският посланик граф Игнатиев е упорствал за обесването на българския бунтовник. Напротив, в този момент към този момент патриотично (в дебели кавички) става да се твърди, че Левски е заслужавал бесилото! Тук българският национализъм отстъпва пред някакво панславянско поклонение към режимите в Петербург и Москва. Това е много стряскащо.
Възможен ли е различен национализъм?
Проф. Александър Кьосев ни предлага концепцията за цивилен национализъм. Патриотизъм, лишен от обичайна си багра, а основаващ се на политически, републикански, демократични… най-общо, цивилен добродетели. Патриотизъм, движещ се към хуманни, етични и правни правила. Около построяването на институции и поддържане на непорочност в квартала. Звучи красиво, само че дали е допустимо? Дали концепциите на проф. Кьосев не са прекомерно елитарни, прекомерно нереални за едно население, доведено до спортни екипи, буркани и „ Възраждане “ (тук имам поради партията, а не епохата).
Д-р Слава Янакиева махва с ръка и ни споделя, че за всичко това към този момент е късно. Че няма изплъзване от игото на непрекъснатото, компулсивно-обсесивно хоро (Totentanz в анцузи). Че единственото избавление на почтения човек е в отхвърлянето на целия този фалш, в затварянето, изолацията и слушането на красива музика, четенето на прелестни книги и диалозите с малко на брой, доста деликатно подбрани другари. Вътрешна емиграция. Гражданският национализъм по Кьосев е понятен, само че нереалистичен в режима на обезсърчение на Янакиева. В прочут смисъл тя изгори мостовете след себе си, признавайки с неспокойствие, че от български фолклор (бил той достоверен или не) към този момент ѝ е пристигнало до гуша. Стига с този национализъм. Стига с който и да било национализъм. Травмата, фрустрацията на редовно унижаваната остаряла градска просвета си проличава тук.
Журналистката Даниела Горчева следи Кьосев и Янакиева в профил и полемизира и с двамата. Г-жа Горчева твърди, че патриотизмът въпреки всичко е вероятен. Граждански – да, за какво не, само че не и изцяло лишен от своите естествени етнокултурни черти. Хорото към момента не е изцяло изгубено. То е обичано от естествени хора, хора, които не са програмирани от някакъв тоталитаризъм. Не можем и не трябва да бягаме от обичайна украса – носии, празници, ястия, танци. Това са естествени неща, Европа в действителност към момента значително е моделирана от тях, изключително в провинцията, надалеч от столиците. Ако желаеме народна власт, споделя ни Горчева, ще би трябвало да преведем тази народна власт на няродняшки език.
Откъм страната на доктор Янакиева застават хора като да вземем за пример историка Стефан Дечев, доцент Светослав Риболов от Богословския факултет на СУ и Златко Енев, притежател и издател на „ Либерален обзор “. Те считат, че българският национализъм изначално е повреден – освен това не толкоз от невисок усет или обезсърчителен провинциализъм, колкото от доста по-страшен недостатък: от зле затулен, само че неизкореним фашизъм. Във всяка, даже най-невинна демонстрация на народен или етничен дух, в танците и в мачовското потапяне в ледените води те виждат устрема към властническа власт, антихуманност, завистлив и самодостатъчен отвод от цивилизованост. Естествено, Горчева и Кьосев не биха се съгласили с това.
Спасяем ли е българският национализъм? Възможно ли е българските национални медии, учебните заведения и общата ни среда по едно и също време да възпитават в човещина, народна власт и обич към личната страна? Възможно ли е да се отървем от тоталитарния, антиисторичен, антихуманен вид национализъм и да предложим на нацията такава версия на българско самочувствие, в която законът, етиката и хорото не се отхвърлят, а се допълват? Възможно ли е да реализираме синтез сред позитивните настройки на Кьосев и Горчева? Възможно ли е да отчетем оправданите паники на Янакиева без да се поддаваме до дъно на черното ѝ въодушевление? Има ли късмет да се откажем от авторитаризма, насилието и простащината, а да запазим ракията и салатата? Да си подберем най-хубавото, а да изоставим злото и бездарното? Големият въпрос за изхвърлянето на мръсната вода и запазването на изкъпаното бебе стои все по-актуално. Темата за типа на българския национализъм е част от по-голямата тематика за битката към историческата памет и знаците в България. И от тази за бъдещето на страната ни като част от цивилизования, богат и благополучен свят.
За FrogNews
Манол Глишев
Това е съответен облик на българския национализъм, предлаган или по-скоро налаган от искрено мракобесни кръгове в страната ни. Този облик не е почтен, тъй като той се развива за отвод от народна власт и втълпяване на властническа, а в случай че мине номерът – и напряко тоталитарна власт. Заедно с чисто естетическите си страни, този национализъм включва политическа агитация или по-скоро самият той е част от политическа стратегия. Това е патриотизмът на Румен Радев, на „ Възраждане “, Българска социалистическа партия, „ ИТН “ и малко по-назад във времето – на „ Атака “. Динковски вид национализъм. Руското посолство, несъмнено, горещо утвърждава този тип национализъм. Този национализъм внушава, че България би трябвало да се ръководи „ със здрава ръка “ т.е. на процедура еднолично, от народен лидер (президент в президентска република, с цел да не кажем фюрер), който да държи на пай мотив всички институции. В идеалната България на този национализъм няма да има доста място за „ либералчета “, „ лигльовци “, „ еврогейци “ и по този начин нататък. Не е доста ясно какво би станало в една такава България с хората, които имат някакви възражения или пък просто са с неправилния цвят на кожата. Или пък е ясно. Ние тази България към този момент сме я живели допреди трийсетина години. Германия е претърпяла тъкмо същия вид национализъм сред 1933 и 1945. В братската, велика, северна, славянска и православна страна управляващите и скачените с тях медии се пробват да наложат тъкмо този вид национализъм точно в този момент. И не е инцидентно, че това става по едно и също време с воденето на война.
Родината, несъмнено, би трябвало да бъде обичана. По това толкоз генерално състояние спор в действителност не би могло да има. Въпросът е: по какъв начин?
Тоталитарният вид национализъм прави рационалната обич към България извънредно сложна. Патриотите от тоталитарен тип първо се кълнат във към момента нероден Водач, което единствено по себе си е съществено предизвестие, поръчка за блян към властническа власт. На второ място, те желаят да отдалечат страната ни от Обединена Европа и Щатите, а да я сближат с Русия. Това е блян, който на сякаш надълбоко, културно и психическо равнище би трябвало да минава за изцяло натурален, само че той директно опонира както на действителната българска история, по този начин и на очевидните ползи на българската нация. От историческа позиция, българското Възраждане (не партията, а епохата) е интервал на озападняване, точно на либерализация. Движение, в което даскалите се обличат алафранга – смъкват калпаците и фесовете, с цел да ги сменят с цилиндри. А от позиция на ползите ни – множеството днешни български емигранти се намират в западни, демократично ръководени страни, откъдето пращат сериозен % от свежите пари в стопанската система ни. Българските фамилии безусловно са свързани с пъпна шнур със западните заплати на своите емигрирали родственици. Тоест тоталитарният вид национализъм прибягва по едно и също време до имитация на историята и до рискови настроения, които могат да костват доста на обществото ни. Нарочно приказвам единствено за пари, а не за човешки права.
Тоталитарният вид национализъм първо отхвърляше прозападните настроения у героите на българското национално възобновление. Раковски, Левски, Ботев и Вазов биваха представяни като хора, носещи потури и антерии, изтъкващи само неповторимото в българския живот и представляващи една юнащина, изобразявана посредством напомпани, кичозни илюстрации, генерирани или от първичен изкуствен интелект, или от съдействието му с неприятни художници. Левски в потури. И с мускулатура, получена след месеци боричкане във фитнесзала. Това, несъмнено, е страхотна замяна на истината с неистина. Там е работата, че героите на българското Възраждане и на националните ни битки са били основно алафранга. Но тази истина бива отхвърляна от създателите на тоталитарния вид национализъм. Захари Стоянов беше изцяло сметен под килима.
Отскоро в тоталитарно патриотичните среди се популяризира нова опорка. И тя е, че българските национални герои са си заслужавали мъченическата съдба… тъй като не са били задоволително мощни русофили! Този реформаторски взор към нашата история поразява с наглостта си, само че е изцяло действително събитие. Оказва се, че щом ролята на Васил Левски не може да се преиначи сполучливо посредством измислени потури и също толкоз измислена обич към Русия, то към този момент няма смисъл да се отхвърля фактът, че съветският посланик граф Игнатиев е упорствал за обесването на българския бунтовник. Напротив, в този момент към този момент патриотично (в дебели кавички) става да се твърди, че Левски е заслужавал бесилото! Тук българският национализъм отстъпва пред някакво панславянско поклонение към режимите в Петербург и Москва. Това е много стряскащо.
Възможен ли е различен национализъм?
Проф. Александър Кьосев ни предлага концепцията за цивилен национализъм. Патриотизъм, лишен от обичайна си багра, а основаващ се на политически, републикански, демократични… най-общо, цивилен добродетели. Патриотизъм, движещ се към хуманни, етични и правни правила. Около построяването на институции и поддържане на непорочност в квартала. Звучи красиво, само че дали е допустимо? Дали концепциите на проф. Кьосев не са прекомерно елитарни, прекомерно нереални за едно население, доведено до спортни екипи, буркани и „ Възраждане “ (тук имам поради партията, а не епохата).
Д-р Слава Янакиева махва с ръка и ни споделя, че за всичко това към този момент е късно. Че няма изплъзване от игото на непрекъснатото, компулсивно-обсесивно хоро (Totentanz в анцузи). Че единственото избавление на почтения човек е в отхвърлянето на целия този фалш, в затварянето, изолацията и слушането на красива музика, четенето на прелестни книги и диалозите с малко на брой, доста деликатно подбрани другари. Вътрешна емиграция. Гражданският национализъм по Кьосев е понятен, само че нереалистичен в режима на обезсърчение на Янакиева. В прочут смисъл тя изгори мостовете след себе си, признавайки с неспокойствие, че от български фолклор (бил той достоверен или не) към този момент ѝ е пристигнало до гуша. Стига с този национализъм. Стига с който и да било национализъм. Травмата, фрустрацията на редовно унижаваната остаряла градска просвета си проличава тук.
Журналистката Даниела Горчева следи Кьосев и Янакиева в профил и полемизира и с двамата. Г-жа Горчева твърди, че патриотизмът въпреки всичко е вероятен. Граждански – да, за какво не, само че не и изцяло лишен от своите естествени етнокултурни черти. Хорото към момента не е изцяло изгубено. То е обичано от естествени хора, хора, които не са програмирани от някакъв тоталитаризъм. Не можем и не трябва да бягаме от обичайна украса – носии, празници, ястия, танци. Това са естествени неща, Европа в действителност към момента значително е моделирана от тях, изключително в провинцията, надалеч от столиците. Ако желаеме народна власт, споделя ни Горчева, ще би трябвало да преведем тази народна власт на няродняшки език.
Откъм страната на доктор Янакиева застават хора като да вземем за пример историка Стефан Дечев, доцент Светослав Риболов от Богословския факултет на СУ и Златко Енев, притежател и издател на „ Либерален обзор “. Те считат, че българският национализъм изначално е повреден – освен това не толкоз от невисок усет или обезсърчителен провинциализъм, колкото от доста по-страшен недостатък: от зле затулен, само че неизкореним фашизъм. Във всяка, даже най-невинна демонстрация на народен или етничен дух, в танците и в мачовското потапяне в ледените води те виждат устрема към властническа власт, антихуманност, завистлив и самодостатъчен отвод от цивилизованост. Естествено, Горчева и Кьосев не биха се съгласили с това.
Спасяем ли е българският национализъм? Възможно ли е българските национални медии, учебните заведения и общата ни среда по едно и също време да възпитават в човещина, народна власт и обич към личната страна? Възможно ли е да се отървем от тоталитарния, антиисторичен, антихуманен вид национализъм и да предложим на нацията такава версия на българско самочувствие, в която законът, етиката и хорото не се отхвърлят, а се допълват? Възможно ли е да реализираме синтез сред позитивните настройки на Кьосев и Горчева? Възможно ли е да отчетем оправданите паники на Янакиева без да се поддаваме до дъно на черното ѝ въодушевление? Има ли късмет да се откажем от авторитаризма, насилието и простащината, а да запазим ракията и салатата? Да си подберем най-хубавото, а да изоставим злото и бездарното? Големият въпрос за изхвърлянето на мръсната вода и запазването на изкъпаното бебе стои все по-актуално. Темата за типа на българския национализъм е част от по-голямата тематика за битката към историческата памет и знаците в България. И от тази за бъдещето на страната ни като част от цивилизования, богат и благополучен свят.
За FrogNews
Манол Глишев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ