Болката, подобно на щастието, ни приближава до истинското ни Аз.

Болката, сходно на щастието, ни доближава до същинското ни Аз. И болката, и щастието ни учат на скъпи уроци и ни насочват в житейските ни пътища.

Болката е неразделна част от нашия живот, както и насладата или удоволствието. Свикнали сме да имаме вяра, че мъчителните ни прекарвания са съдбовна акцидент, възмездие на ориста, само че в реалност това е естествена част от нашето битие. Следователно никой няма да може да ги избегне. И без значение какви старания полагате за това, всички те ще бъдат изморителни и безполезни, тъй като ще се случи това, което би трябвало.

Болката, сходно на щастието, ни доближава до същинското ни Аз

Но постоянно самите ние трансформираме болката в страдалчество. В оня безконечен горчив усет в устата, който даже започваме да харесваме по чудноват метод. Ние страдаме... тъй като по някаква причина обезверено търсим от ден на ден и повече премеждия.

Страданието е допълнение към болката, а не самата болежка

Не е неприятна концепция да си припомняме предишното понякога. И няма нищо неприятно в това, че от време на време имате предпочитание да останете сами с болката си. Всички от време на време се нуждаем от такива моменти.

Това, което в действителност може да ни смути в тази обстановка, е цялата тежест, която поемаме върху себе си, изкачвайки се на една от стръмните планини, които сами сме избрали. Ние прибавяме това в допълнение задължение към раменете си сега, когато да вземем за пример оповестяваме, че тъгата ни ще трае постоянно, че няма граници и е поробила цялата ни воля.

Превръщане на болката в образователно прекарване.

Но ето и позитивната вест: ние сме в положение да сложим завършек на тези „ извънредни” премеждия. Освен това ние сме в положение да трансформираме техния преподавателски опит, което доста ще усили нашата екзистенциална мъдрост.

Но по какъв начин? Психологът Жозе Антонио Гарсия-Монж има вяра, че страданието е изкуствено, ние го поемаме върху себе си и надлежно сме в положение сами да се отървем от него.

Трябва да признаем болката

Трябва да определите вашата болежка. Тя е в положение да ни въздейства душевен, обществено, физически... Има разнообразни типове и би трябвало да можете да ги разпознаете. Трябва да сте в положение да погледнете в лицето на болката и да останете най-малко за момент сами нея.

Водете почтен диалог с нея

Болката не се появява инцидентно, главната й цел е да предизвести, че нещо се е объркало. И унищожава спокойствието ни. Затова би трябвало да разберем от кое място идва тази болежка и за какво.

Ако съумеете да си отговорите на тези въпроси, това към този момент ще бъде голямо достижение. Но с цел да го постигнете, би трябвало почтено да изслушате всичко, което болката желае да каже. И ще бъде неприятна концепция, в случай че се опитате да избягате от нея или сте невнимателни към това, което споделя болката.

Поемете отговорност за болката

Това не значи, че би трябвало да поемете цялата виновност. Приемането на отговорност за вашата болежка значи признание, че вие ​​самите я увеличавате.

Прехвърлянето на отговорността ви към другите още веднъж е път към нищото, което в последна сметка ще ви накара да изпитате още по-голяма болежка. Всъщност това е един от краткосрочните трикове, с които единствено се заблуждавате.