Поредна война не ни вразумява, че и ние можеше да леем кръв
Българското общество няма податливост да живее с необятно отворени очи. Злободневието затиска значими за генерации хора тематики, даже когато действителността предлага мъчителен мотив за размисъл. Дебатите избухват на интервали с агиткаджийски привкус, което прогонва от тях тихото болшинство на естествените хора.
Най-важните заключения, касаещи живота ни,
остават подценени.
Такава тематика е участието на България в НАТО. Въпросът трябва/ше ли да се присъединим към пакта избуява от време на време през целия преход. Днешният ден ни дава категоричен отговор посредством напълно същински смут наоколо – вонният спор сред Армения и Азербайджан. Но няма кой да го сложи в центъра на обществения спор - политиците са импотентни, интелектуалците - псевдо, агитките не са предизвикани да скандират. А той, тъй като в действителност касае нещо фундаментално, би трябвало да се изговори на глас: Да, България трябваше да стане член на НАТО; абсолютно верен избор. Отговорът бе премълчаван и при многочислените предходни мотиви, което отваря още ниши в бъдеще за един от най-вредните спорове.
Подобна алтернатива за НАТО наподобява остаряла след 16 години участие, само че единствено на пръв взор. Видно от обществените мрежи, до през днешния ден доста българи смятат, че България не трябваше да се причислява. За други пък
участието не носи изгоди.
Дилемите са факт, а неоспорими обстоятелства ги предизвикват – липсата на допитване при кандидатстването, големи разходи от бюджета за въоръжаване, дрязги с Русия, угодливост на политици по отношение на началниците в Брюксел и Вашингтон. Тези настроения са плод и на естествена реакция на антизападничество от „ низините ”, откакто политическият хайлайф единствен извлече материална изгода от консолидираното към Запада. Но са и легитимирани от партии посредством претенции за овакантяване - в това число и „ Воля ”, чийто водач е зам.-председател на Народното събрание през днешния ден. Насреща в полемиките няма разсъдък и прагматични причини, а кухи декламации за „ цивилизационен избор ”. В миш-маша убягва основното: принадлежността на България към НАТО цели да взема решение надалеч по-фундаментална задача от злободневните тегоби – да обезпечава мир у нас. И пактът се оправя до степен, че даже в най-лошите си показа не позволяваме нарушаването му. Има справедливи предпоставки да подминаваме тези най-важни очевидности -
България живее в безпрецедентен за историята си
70-годишен мир, това положение води до (д)ефекета на преяждането – капризни преставаме да го ценим, забравяме, че не е даденост. Отделно народът ни е преобладаващо русофилски, което в вътрешност генерира неприязън към враговете на Русия. Така ролята на НАТО за последните 16 от 70-те години остава неглижирана.
Обективният разбор основан обстоятелства, без значение от филства и фобства, демонстрира, че участието на България е не просто добър избор; той е единственият вероятен избор. Другото е като спор да пием или не вода:
Краят на Студената война завари България като част от Варшавския контракт. Той гарантираше сигурността на страната в блоковото опълчване. Но войната бе изгубена, Договорът се разпадна, банкрутира и Съюз на съветските социалистически републики. Единствената групова форма на сигурност остана НАТО, а отсреща му бе Русия на трезвения от време на време Елцин. Държава на ръба на Европа и Азия, сред християнския и мюсюлманския свят, със доста малцинство и сцена на атентати напълно скоро (покрай Възродителния процес), нямаше различен избор, с изключение на приобщаване към този единствен боен съюз. Приказките, че страната е можела да остане неутрална, са
кръчмарски и нискоинтелигентни.
Но тя и в орбитата на на Русия нямаше по какъв начин да бъде, даже да желае. До ден сегашен такава орбита няма, има буферни страни.
България можеше да бъде нейде в буфера. Но такива страни се раздират от горещи или замразени спорове. Кръв се лее вътре и по границите им. Не е кино: Молдова се раздели с Приднестровието, Армения и Азербайджан спорят за Нагорни Карабах, Югославия претърпя братоубийствена война, Украйна бе разтърсена по-късно. С буферните магарета водят война и атовете – Русия против Грузия, НАТО против Сърбия. В най-новия член Македония също върлуваха сепаратисти.
Такъв ли живот желаеме за България?
Той е тъкмо подобен съвсем по цялата буферна линия, завършена след разпада на Съюз на съветските социалистически републики сред Русия и Съединени американски щати със съдружниците. За страна в средата на „ барутния погреб ” всичко това е доста рисковано. Буферите се основават с единствената цел да не сблъскват директно огромните сили, а да им обезпечават полигон за провокации и опити.
Би било прекомерно оптимистично да се счита, че ролята на НАТО за България ще бъде оценена в миналото рационално, почтено, обективно. Неминуемо участието повлича и дефекти, свързани главно с разпалването на спорове от алианса и българската съпричастност. Но за националния интерес най-съществен е мирът у нас, а прагматичният разбор е явен - никой не атакува страна членка, нито пък членките водят война между тях (разпрата сред Гърция и Турция пък преди половин век явно бе изключение). Разбира се, един ден пактът може да бъде нападнат, той да не отговори и да се разпадне – само че това значи международен спор с нов международен ред.
Не е наложително да си ястреб, да мразиш Русия
и да раболепничиш пред Запада, с цел да прозреш, че в границите на сегашното НАТО е безалтернативният избор. Но българският спор страда освен от липса на изчерпателност, само че е цялостен и с хабящи страсти. Дискусиите нормално минават през призмата на любовта или омразата към Русия, социализма, капитализма. Затова той изключва обективните оценки.
Вследствие на всичко това обаче не просто би трябвало да се проумее, че през 90-те политическият ни хайлайф взе вярното стратегическо решение за НАТО, въпреки да не пита народа (такова бе и присъединението към ЕС). Но би трябвало и да се каже на всеослушание, че всеки политик или елементарен човек, който желае да сме вън, упорства да сме буферна страна. Дали могат да бъдат извинени? Буферните страни пред очите ни описват нашето печално настояще, с което се разминахме, в случай че тяхната нелепост се бе сбъднала.
Щеше да бъде добре през днешния ден, когато арменци и азери проливат кръв, майки изпращат децата си на гибел и човешката същина е сложена на тестване, българското общество да си направи изводите. Ако мирът не е значим, кое е?
Най-важните заключения, касаещи живота ни,
остават подценени.
Такава тематика е участието на България в НАТО. Въпросът трябва/ше ли да се присъединим към пакта избуява от време на време през целия преход. Днешният ден ни дава категоричен отговор посредством напълно същински смут наоколо – вонният спор сред Армения и Азербайджан. Но няма кой да го сложи в центъра на обществения спор - политиците са импотентни, интелектуалците - псевдо, агитките не са предизвикани да скандират. А той, тъй като в действителност касае нещо фундаментално, би трябвало да се изговори на глас: Да, България трябваше да стане член на НАТО; абсолютно верен избор. Отговорът бе премълчаван и при многочислените предходни мотиви, което отваря още ниши в бъдеще за един от най-вредните спорове.
Подобна алтернатива за НАТО наподобява остаряла след 16 години участие, само че единствено на пръв взор. Видно от обществените мрежи, до през днешния ден доста българи смятат, че България не трябваше да се причислява. За други пък
участието не носи изгоди.
Дилемите са факт, а неоспорими обстоятелства ги предизвикват – липсата на допитване при кандидатстването, големи разходи от бюджета за въоръжаване, дрязги с Русия, угодливост на политици по отношение на началниците в Брюксел и Вашингтон. Тези настроения са плод и на естествена реакция на антизападничество от „ низините ”, откакто политическият хайлайф единствен извлече материална изгода от консолидираното към Запада. Но са и легитимирани от партии посредством претенции за овакантяване - в това число и „ Воля ”, чийто водач е зам.-председател на Народното събрание през днешния ден. Насреща в полемиките няма разсъдък и прагматични причини, а кухи декламации за „ цивилизационен избор ”. В миш-маша убягва основното: принадлежността на България към НАТО цели да взема решение надалеч по-фундаментална задача от злободневните тегоби – да обезпечава мир у нас. И пактът се оправя до степен, че даже в най-лошите си показа не позволяваме нарушаването му. Има справедливи предпоставки да подминаваме тези най-важни очевидности -
България живее в безпрецедентен за историята си
70-годишен мир, това положение води до (д)ефекета на преяждането – капризни преставаме да го ценим, забравяме, че не е даденост. Отделно народът ни е преобладаващо русофилски, което в вътрешност генерира неприязън към враговете на Русия. Така ролята на НАТО за последните 16 от 70-те години остава неглижирана.
Обективният разбор основан обстоятелства, без значение от филства и фобства, демонстрира, че участието на България е не просто добър избор; той е единственият вероятен избор. Другото е като спор да пием или не вода:
Краят на Студената война завари България като част от Варшавския контракт. Той гарантираше сигурността на страната в блоковото опълчване. Но войната бе изгубена, Договорът се разпадна, банкрутира и Съюз на съветските социалистически републики. Единствената групова форма на сигурност остана НАТО, а отсреща му бе Русия на трезвения от време на време Елцин. Държава на ръба на Европа и Азия, сред християнския и мюсюлманския свят, със доста малцинство и сцена на атентати напълно скоро (покрай Възродителния процес), нямаше различен избор, с изключение на приобщаване към този единствен боен съюз. Приказките, че страната е можела да остане неутрална, са
кръчмарски и нискоинтелигентни.
Но тя и в орбитата на на Русия нямаше по какъв начин да бъде, даже да желае. До ден сегашен такава орбита няма, има буферни страни.
България можеше да бъде нейде в буфера. Но такива страни се раздират от горещи или замразени спорове. Кръв се лее вътре и по границите им. Не е кино: Молдова се раздели с Приднестровието, Армения и Азербайджан спорят за Нагорни Карабах, Югославия претърпя братоубийствена война, Украйна бе разтърсена по-късно. С буферните магарета водят война и атовете – Русия против Грузия, НАТО против Сърбия. В най-новия член Македония също върлуваха сепаратисти.
Такъв ли живот желаеме за България?
Той е тъкмо подобен съвсем по цялата буферна линия, завършена след разпада на Съюз на съветските социалистически републики сред Русия и Съединени американски щати със съдружниците. За страна в средата на „ барутния погреб ” всичко това е доста рисковано. Буферите се основават с единствената цел да не сблъскват директно огромните сили, а да им обезпечават полигон за провокации и опити.
Би било прекомерно оптимистично да се счита, че ролята на НАТО за България ще бъде оценена в миналото рационално, почтено, обективно. Неминуемо участието повлича и дефекти, свързани главно с разпалването на спорове от алианса и българската съпричастност. Но за националния интерес най-съществен е мирът у нас, а прагматичният разбор е явен - никой не атакува страна членка, нито пък членките водят война между тях (разпрата сред Гърция и Турция пък преди половин век явно бе изключение). Разбира се, един ден пактът може да бъде нападнат, той да не отговори и да се разпадне – само че това значи международен спор с нов международен ред.
Не е наложително да си ястреб, да мразиш Русия
и да раболепничиш пред Запада, с цел да прозреш, че в границите на сегашното НАТО е безалтернативният избор. Но българският спор страда освен от липса на изчерпателност, само че е цялостен и с хабящи страсти. Дискусиите нормално минават през призмата на любовта или омразата към Русия, социализма, капитализма. Затова той изключва обективните оценки.
Вследствие на всичко това обаче не просто би трябвало да се проумее, че през 90-те политическият ни хайлайф взе вярното стратегическо решение за НАТО, въпреки да не пита народа (такова бе и присъединението към ЕС). Но би трябвало и да се каже на всеослушание, че всеки политик или елементарен човек, който желае да сме вън, упорства да сме буферна страна. Дали могат да бъдат извинени? Буферните страни пред очите ни описват нашето печално настояще, с което се разминахме, в случай че тяхната нелепост се бе сбъднала.
Щеше да бъде добре през днешния ден, когато арменци и азери проливат кръв, майки изпращат децата си на гибел и човешката същина е сложена на тестване, българското общество да си направи изводите. Ако мирът не е значим, кое е?
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ