Кога образованието ще остави реториката от 19-и век
Авторът е създател на сдружението за разпространение на модерна балканска просвета Balkans - Ways to Friendship.
Още не мога да изгоня от мислите си облика на загрижената майка във " Facebook ", която се кани да удари пестник зад врата на детето си, тъй като ѝ споделило, че Гергьовден е най-големият празник на ромите в България, обаче се спряла, тъй като видяла, че в учебника му в действителност го написа. И написа още, че денят се чества и от мюсюлманите и от още какви ли не други нации и вери. И както била гневна на детето си, трансферирала справедливия си яд върху учебника. Защото не може те да изясняват на детето ѝ, че Гергьовден не е единствено български и единствено християнски празник и че се празнува от сумати други хора.
Защо е тази възходяща нервност към другите, които сякаш все протягат ръка на нашето,
към тоталната приватизация на международната и човешка история, в името на това да се усещаме единствени и предпазени? От какво тъкмо не е ясно, само че предпазени.
Образователната институция е мъчително и окончателно остаряла. Амортизирала се е, скърца, рони се и скоро ще ни се стовари на главите. Независимо дали още сме под покрива ѝ, или от дълго време сме избягали. Какво съставлява в действителност образованието? Или какво би трябвало да е то по формулировка? То не е просто струпване на базисни знания за физическия свят, в който живеем. То е на първо място създаване на персона. Фабрика за самостоятелен абсолют. Оформяне и извайване на персонални действителности въз основата на някаква базисна обща, само че оставяйки общата единствено като база.
У нас обаче към момента образованието се възприема по възрожденски. Така, както се е възприемало в края на 19-и век, когато подобен метод е бил изцяло оневинен и извънредно нужен. За да се възродим първо, а след това - запазим като нация. Днес обаче времената са други, а
образованието ни е все по този начин мощно центрирано върху националното, а не върху личностното съзнание.
Все по този начин младите българчета се учат да слагат националността си над всичко останало, даже над себе си, да я пазят енергично, а в случай че се наложи - и с оръжие, да са повече горди с минали групови, в сравнение с с персонални достижения, и да бдят за непринадлежащи, които по предписание идват нещо да ни лишават, тъй като такива са били времената и такова мислене и държание са налагали те. Но към този момент не са. Вече не сме в нашето си село, а в световното.
И не че има нещо неприятно в това да научиш значимото за родовата си памет и история, да знаеш успехите и провалите на дедите си, да се поучиш от тях, да схванеш кои са били враговете им и имали ли са другари. Но когато това става към момента с методите и риториката, годна през 19-и век, във време, радикално друго от това, настъпва комплициране, появяват се несъответствия с действителността и морални алтернативи, парадоксални логичен спорове, които в последна сметка водят до естествено предпочитание да избягаш от всичко това, да се затвориш в удобната си зона, наложена ти от ранното детско обучение, и да изпаднеш в застой. А застоят в динамична среда като днешната е декаданс.
Не е ли толкоз по-добре
българчетата от дребни да бъдат учени какъв брой цветен е светът,
какъв брой доста завършения има в него, какъв брой доста за разкриване, даже в личната им страна? Колко е хубаво да срещаш разнообразни хора, да разменяте опитите и културите си и да се обогатявате взаимно. Не е ли толкоз по-хубаво да знаем от дребни, че сме забавни и прелестни, само че не сме неповторими и има още толкоз доста забавни хора, че всички сме хомо сапиенс със своите фантазии, страхове и вярвания и всички сме еднообразно значими и еднообразно заслужаваме да си опитаме шанса на тая земя.
В днешно време националната ни принадлежност е обезпечена по хипотеза. Не е под въпрос, не я заплашват зли орди, не е предопределяща за по-нататъшното ни личностно развиване. Даже е по желание, който не те слага в друга категория.
Не е ли по-добре да се дивим какъв брой доста разнообразни хора могат да честват еднакъв празник, вместо да им се ядосваме и да си мислим, че нещо са ни взели и че някой по този начин желае да ни затрие? Майката на детенцето да се зарадва, че учебникът, неизвестно по какъв начин промъкнал се с подобен текст сред всеобщата нервност, оказва помощ на сина ѝ да стане необятно скроена характерност вместо облещен, бранещ стадото си с кол от невидими злосторници и крадци?
Не е ли време и образованието ни да преживее най-накрая своето възобновление и от възрожденско да стане възродено и
отварящо необятни хоризонти вместо сочещо утъпкани тесни балкански пътеки?
Всяка смяна в мисленето на едно общество се приема мъчно и минава през хиляди тестови и качествени цедки. Нещо отпада, нещо остава и се надгражда. Винаги е било по този начин. Във всеки интервал все някой е бранил нещо от към този момент несъществуващи рискове, били напълно действителни до напълно скоро. Трябва време да смениш лещите с нови.
След 20, 50, 100 или 200 години нашите потомци ще гледат обратно към нас и ще ни се смеят на тесногръдието и на погледите ни, заврени в личния ни пъп. Сигурен съм, че ще стане. Реката в никакъв случай не тече нагоре. Трябва единствено време.
Още не мога да изгоня от мислите си облика на загрижената майка във " Facebook ", която се кани да удари пестник зад врата на детето си, тъй като ѝ споделило, че Гергьовден е най-големият празник на ромите в България, обаче се спряла, тъй като видяла, че в учебника му в действителност го написа. И написа още, че денят се чества и от мюсюлманите и от още какви ли не други нации и вери. И както била гневна на детето си, трансферирала справедливия си яд върху учебника. Защото не може те да изясняват на детето ѝ, че Гергьовден не е единствено български и единствено християнски празник и че се празнува от сумати други хора.
Защо е тази възходяща нервност към другите, които сякаш все протягат ръка на нашето,
към тоталната приватизация на международната и човешка история, в името на това да се усещаме единствени и предпазени? От какво тъкмо не е ясно, само че предпазени.
Образователната институция е мъчително и окончателно остаряла. Амортизирала се е, скърца, рони се и скоро ще ни се стовари на главите. Независимо дали още сме под покрива ѝ, или от дълго време сме избягали. Какво съставлява в действителност образованието? Или какво би трябвало да е то по формулировка? То не е просто струпване на базисни знания за физическия свят, в който живеем. То е на първо място създаване на персона. Фабрика за самостоятелен абсолют. Оформяне и извайване на персонални действителности въз основата на някаква базисна обща, само че оставяйки общата единствено като база.
У нас обаче към момента образованието се възприема по възрожденски. Така, както се е възприемало в края на 19-и век, когато подобен метод е бил изцяло оневинен и извънредно нужен. За да се възродим първо, а след това - запазим като нация. Днес обаче времената са други, а
образованието ни е все по този начин мощно центрирано върху националното, а не върху личностното съзнание.
Все по този начин младите българчета се учат да слагат националността си над всичко останало, даже над себе си, да я пазят енергично, а в случай че се наложи - и с оръжие, да са повече горди с минали групови, в сравнение с с персонални достижения, и да бдят за непринадлежащи, които по предписание идват нещо да ни лишават, тъй като такива са били времената и такова мислене и държание са налагали те. Но към този момент не са. Вече не сме в нашето си село, а в световното.
И не че има нещо неприятно в това да научиш значимото за родовата си памет и история, да знаеш успехите и провалите на дедите си, да се поучиш от тях, да схванеш кои са били враговете им и имали ли са другари. Но когато това става към момента с методите и риториката, годна през 19-и век, във време, радикално друго от това, настъпва комплициране, появяват се несъответствия с действителността и морални алтернативи, парадоксални логичен спорове, които в последна сметка водят до естествено предпочитание да избягаш от всичко това, да се затвориш в удобната си зона, наложена ти от ранното детско обучение, и да изпаднеш в застой. А застоят в динамична среда като днешната е декаданс.
Не е ли толкоз по-добре
българчетата от дребни да бъдат учени какъв брой цветен е светът,
какъв брой доста завършения има в него, какъв брой доста за разкриване, даже в личната им страна? Колко е хубаво да срещаш разнообразни хора, да разменяте опитите и културите си и да се обогатявате взаимно. Не е ли толкоз по-хубаво да знаем от дребни, че сме забавни и прелестни, само че не сме неповторими и има още толкоз доста забавни хора, че всички сме хомо сапиенс със своите фантазии, страхове и вярвания и всички сме еднообразно значими и еднообразно заслужаваме да си опитаме шанса на тая земя.
В днешно време националната ни принадлежност е обезпечена по хипотеза. Не е под въпрос, не я заплашват зли орди, не е предопределяща за по-нататъшното ни личностно развиване. Даже е по желание, който не те слага в друга категория.
Не е ли по-добре да се дивим какъв брой доста разнообразни хора могат да честват еднакъв празник, вместо да им се ядосваме и да си мислим, че нещо са ни взели и че някой по този начин желае да ни затрие? Майката на детенцето да се зарадва, че учебникът, неизвестно по какъв начин промъкнал се с подобен текст сред всеобщата нервност, оказва помощ на сина ѝ да стане необятно скроена характерност вместо облещен, бранещ стадото си с кол от невидими злосторници и крадци?
Не е ли време и образованието ни да преживее най-накрая своето възобновление и от възрожденско да стане възродено и
отварящо необятни хоризонти вместо сочещо утъпкани тесни балкански пътеки?
Всяка смяна в мисленето на едно общество се приема мъчно и минава през хиляди тестови и качествени цедки. Нещо отпада, нещо остава и се надгражда. Винаги е било по този начин. Във всеки интервал все някой е бранил нещо от към този момент несъществуващи рискове, били напълно действителни до напълно скоро. Трябва време да смениш лещите с нови.
След 20, 50, 100 или 200 години нашите потомци ще гледат обратно към нас и ще ни се смеят на тесногръдието и на погледите ни, заврени в личния ни пъп. Сигурен съм, че ще стане. Реката в никакъв случай не тече нагоре. Трябва единствено време.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ