Като с шапка-невидимка |
„ Ако си отида в този момент, децата ми няма от кого да научат историята на предците си. ” Ева постоянно си мислеше за това. Баща й и майка й починаха съвсем незабавно след раждането на дъщерите й. За родителите си тя беше разказвала доста на девойките, само че те нямаше да имат съвсем никакво знание за нейните баби и дядовци, както и тя не знаеше нищо за прабабите и прадядовците си.
Примири се, че дърво на родословието няма по какъв начин да направи и се зае да оформи най-малко четирите клончета със мемоари за родителите на нейните родители.
Георги
От дядо й Георги й е останала единствено една фотография. Самотен кадър, безмълвен като дядо й. Ева прекарваше всяко лято до 14-ата си година в дома му и все пак нямаше спомен за гласа му. Когато сядаха на масата, той се хранеше безмълвно. Следобед дремваше за малко в преходната стая, на включена радиоточка. Никога не я изключваше, наподобява не понасяше тишината. Или говорилнята не доближаваше до него.
Ева го вижда, като че ли е през днешния ден, по какъв начин майстори нещо в средата на двора, а един коч се ускорява, блъска го с глава, тъкмо под кръста и дядо й пада, а тя се смее в шепи, толкоз е смешно, само че се прикрива, да не се обиди дядо й. Има и спомен по какъв начин дядо Георги ухилен протяга ръка да погали баба й, която се къпе в градината със слънчева вода, а тя се дърпа кокетливо, отблъсква го и сочи към нея: „ Детето гледа. ”
Не помни да е спорил за нещо. Нито да е разказвал за себе си. Сигурно тъй като няма зъби, по тази причина приказва малко, мислеше си тогава Евчето. Загубил ги беше още преди тя да се роди. Не знае и защо са си говорели двамата с баба й, само че несъмнено са си говорели, тъй като баба й споделяше от време на време: „ Тихо. Да не разбере дядо ти, че иска ми се кара ”, само че не го споделяше съществено, а по-скоро някак за оправдание. Тя беше тази, чийто глас се чуваше у дома. „ Георгее! ”, викаше му яростно от време на време, само че той не й обръщаше внимание и гневът й бързо утихваше.
Най-яркият спомен на Ева за дядо й е от деветнайсетия й рожден ден. Пътуват с колата на чичо й към село, с цел да погребат дядо Георги. Починал внезапно. Обесил се, схванаха чак когато дойдоха. Посрещна ги в ковчег, на лицето му - застинала усмивка. Изглеждаше благополучен. Като че, аха, ще проговори. Толкова доста неща несъмнено има да им споделя.
Останал е сирак, от доста дребен. Това е единственото, което в действителност Ева знае за живота му. Май беше без татко, само че може и без майка да е бил. Странно, неразбираемо и чудовищно тъжно е, че дядо Георги си отиде, без околните му да схванат кой е той в действителност. Имал ли е фантазии? От какво го е боляло? Какво е правел като дребен?
Ако не беше гибелта му, щеше да мине като с шапка-невидимка през живота си.
По времето, когато дядо й е възнамерявал края си, Ева бе заета с първите си любови. Не беше ходила на село през последните лета. Съвсем не говорел най-после Георги. Заболял от нещо, уплашил се. В татковия й жанр не обичат доста лекарите. Дядо й репетирал гибелта си повече от месец. Свършил всичката мъжка работа в двора и къщата. Намерил уместно въже. Намерил постоянна греда и здрав стол. През последната седмица всеки ден ходил до гредата. Качвал се на стола. Правил прекрасен възел на въжето. Но баба й все се появявала. Превърнала се в пазач. Издърпвала го от примката. Изгаряла въжето. Завеждала го в стаята с радиоточката. Която говорела, а дядо й мълчал. Една нощ Георги издебнал баба й в най-дълбокия й сън. Изкъпал се безшумно, облякъл чисти облекла. Поредното въже го чакало, прикрито в плевнята. Нахлузил го. И ритнал столчето.
Живота си изритал, с увереност, каквато в никакъв случай до тогава не е имал. В 5 сутринта баба й го намерила в плевнята. Чист и изстинал.
Димитър
Гласът на другия си дядо – Димитър, Ева също не помни. Виждала го е единствено няколко пъти. В спомените й е все в леглото, с лице към стената. Парализиран и безгласен. „ Тате ”, прошепва мама й, когато влизат в стаята му, а Ева плахо се дръпва настрана. Така и не разбираха дали ги разпознава.
Този си дядо Ева познава по разкази на околните. Бил е ослепителен, капризен мъж, с лице на Кларк Гейбъл. Като млад се влюбил в красавица от прилежащото село, само че тя го избягвала. Веднъж нахлул в дома й, само че и девойката била с темперамент, изскубнала се и скочила от прозореца на втория етаж. Спасила се от ласките на дядото на Ева, само че останала куца до края на дните си. До края на своите дни Димитър изговарял името на тази недокосната жена с пламък в очите. А когато към този момент не можел да приказва и лежал прикрепен за леглото, трепвал целия, щом чуел името на тази жена.
Майката на Ева е от третия брак на Димитър. Първата му жена умряла след аборт, незаконен, първичен, свиреп аборт. Втората я прогонил, не гледала добре децата и дома. И взел най-после бабата на Ева, много по-млада, кротка и добра, която му родила две деца и ги отгледала дружно с неговите пет от първите два брака.
Димитър пиел доста, от алкохола най-после пристигнал и инсултът. Бил сполучлив търговец. Като млад опитал шанса си и в Америка, само че не му понесло - поработил, наситил се на странството и се прибрал. Толкова бързо си тръгнал, че последната американска заплата получил с пощенски запис на българския си адрес. Каква почтеност, каква система на трудови връзки, удивлявали се всички в селото. Къщата, в която майката на Ева е израснала, е огромна, дом на състоятелен човек. Баба й не работела, на младите си фотоси е с три реда едри жълтици, подарък от Димитър. Но не е бил лек животът с него. Когато си идвал доста пийнал, децата му били щастливи – заспивал бързо. Когато обаче не бил напълно пийнал, а единствено подпийнал, бил като звяр. Криели се децата под леглата, треперещи от боязън и гледали по какъв начин майка им бяга от юмруците му.
В края на дните си майката на Ева постоянно си спомняше за страха от среднощните завръщания на татко си. Познавала по стъпките му какъв брой е пийнал.
Дали е рационално да показа тази страничка за Димитър с дъщерите си, замисли се Ева. Не е ли по-добре да я изтрие? Но и редовете за Георги са плашещи, объркващи, негероични…и тях ли да изтрие? За какво им е такова знание на девойките й?
Мария
И както нормално става в живота, бабата на Ева, която е жена на ексцентричния дядо Димитър, беше кротка, хрисима, лека по темперамент, до момента в който другата й баба, дамата на безмълвния дядо Георги, се отличаваше със мощен, внезапен манталитет и беше избухлива.
Мария, както прилича на една Мария, беше кротката жена. Отгледала две свои и пет непознати деца. Говореше малко. Приличаше някак на безмълвния дядо Георги. Те и външно са с сходни черти. На фотосите косата на Мария е сплетена на две плитки, очите й гледат кротко, ръцете й са положени умерено в скута.
Когато Ева и майка й идваха да я видят след седемнайсетчасово друсане по рейсове и влакове от Северна до Южна България, в първата нощ баба Мария оставаше дълго в стаята им и двете с майката на Ева си говореха тихичко, желаят да си кажат всичко, което не са могли да споделят през цялата минала година. Ева още я е позор от загатна по какъв начин в един миг нервно се размърдва в леглото и припомня, че й се спи, а те й пречат. И баба й Мария излизаше от стаята. Всяка последваща година баба й говореше все по-малко, а страхът от старостта в очите й беше все по-голям. Обикновено стоеше в ъгъла на леглото си и съзерцаваше ставащото в близост, без да споделя преминаващите през главата й мисли. Имаше козичка, за която се грижеше като за другарче и която беше нейното оправдание за нежеланието й да се отделя от вкъщи. Сякаш се опасяваше, че няма да я пуснат да се върне назад.
Един случай се е запечатал в паметта на Ева. Братовчед й, много проклето хлапе, Макс и Мориц в едно, удря с чук дребното трикрако столче в стаята на баба Мария. Едното дървено краче се отделя и очите на баба Мария се изпълват със сълзи. Но не споделя нито дума. Остави столчето!, кресва Ева на братовчеда, само че майка му й хвърля смъртоносен взор и двете последни изящни дървени крачета се разхвърчават на разнообразни страни. Браво!, какъв брой мощно е момчето, пляскат роднините с ръце, а баба Мария мълчи. И майката на Ева мълчи. И я щипва по ръката мощно, с цел да замълчи и тя.
Какво ли би било, в случай че безмълвната й кротка баба беше жена на безмълвния й дядо, мисли си Ева. Как щеше да приказва тишината в тях? Баба й Мария надживя алкохолизирания й дядо, само че и тя приключи прикована с години на легло. На същото легло. Краката я предадоха и козичката й осиротя. Баба Мария пишеше най-хубавите писма, които Ева е чела – с елегантен почерк на откъснати и разграничени на части страници от карирана тетрадка. С няколко фрази Мария успяваше да заяви най-важните локални, основно свързани с рода вести и да зададе най-смислените въпроси, касаещи протичащото се в дома на щерка й.
Ева се поколеба дали да доразкаже и края на историята на баба Мария, или да я спести. Тя умря като необичано бездомно куче. Овиквана, обиждана, ругана от сина си и жена му, умря изоставена в партерната стая - по този начин, както умират доста от възрастните в този роден край. Когато остареят и станат отново като деца – безпомощни, беззащитни, заболели, уплашени, непотребни (защото са отгледали към този момент внуците), стартират да ги третират като задължение. Собствените им дъщери и синове правят символичното им изхвърляне от живота: реалокират ги от горните етажи на фамилните къщи в сумрачните партерни стаи, а от време на време даже в мазетата. Съседите не винят околните, в противен случай – съчувстват им за това, че старците са се заинатили и не умират. В гаснещия взор на старите няма и диря от укор, има боязън и виновност, че са в тежест на младите. И примирие - като че ли децата им вършат услуга, като приживе ги карат да свикнат със студа и тъмнината.
Когато си мислеше за последните тъжни години на баба Мария, в съзнанието на Ева изплуваха фрагменти от „ Балада за Нараяма ”. Филмът споделя за едно селце в Япония, в години на яростен апетит. Всяко гърло означавало по-малко ориз за другите и с цел да оцелеят, локалните възцарили нечовечен бит: който навърши 70, отивал в планината Нараяма да чака гибелта си в прегръдките на студените нощи. Жертвайки себе си, спасявал околните си от апетит. Главната героиня взема решение да изпревари времето и разрушава сама зъбите си с камък – с цел да наподобява по-стара и да склони сина си да я изпрати в последния й път.
Само че във кино лентата синът е любящ, а пътят към върха на планината е хубав, мисли си Ева, той е като финален подарък, лирично прощаване със зелената хубост, цветята и небесната синева на земния свят. Докато смъкването на баба Мария по стълбите към сумрака партера е самата гибел.
Параскева
На тази си баба е кръстена Ева. Началото на името е пропуснато, тъй като майката на Ева си е мислила, че с изпускането на „ пара ”-та ще се укроти и нравът на детето.
Параскева, дамата на безмълвния дядо Георги, по-прилягаше за жена на ексцентричния дядо Димитър, означи отново Ева. Щеше да го укроти, да редуцира чашите с ракия, да го овика по този начин хубаво, че той да се скрие, трептящ в ъгъла. Нямаше да разреши несъмнено тази й баба да я тормозят в старостта й. Тази й баба беше сирак като дядо Георги. По-оправният сирак. Мразеше татко си, тъй като забягнал в Америка, изоставил жена и дребни деца, и не се чуло повече за него.
Умееше всичко баба Параскева – и да готви вълшебно, и къщата да измаже, и градината да засади, да прекопава и полива, агнетата да нагледа, да оплете жилетка, да се набъбри със съседите. Летата си Ева прекарваше при нея. Четеше и ядеше бухтички, мекици; ядеше, растеше и четеше. Прочете всички хубави книги в селската библиотека, само че по-добре да беше пропуснала някоя, с цел да си приказва повече с баба си.
Смела жена беше баба Параскева. След гибелта на дядо Георги живя още към три години в общия им дом. Остана съвсем до края на дните си в къщата край плевнята, напомняща й всеки ден за въжето и изритания стол. Засади ягодите и доматите. Обра лозето. Напълни мазето с буркани с лютеница, сладка и компоти, да има за децата и внуците й. И си подготви нови облекла. Отиде си от рак. През последните си седмици лежеше с лице към стената и не говореше с никого.
Човек умира откакто страховете му станат повече от фантазиите, мислеше си Ева. След като са умрели фантазиите му. Всичко е въпрос на табиет – свикнеш ли със гибелта на фантазиите, не е надалеч и твоят край.
А какви бяха фантазиите на баба Параскева? На Ева не й беше стигнало времето, с цел да попита.
………
От четири живота едвам се събраха 4-5 странички. Родословните дървета май не са за всеки, намерения си Ева. Ако всекидневието минава в старания и грижи, не остава доста време за търсене на корените и спомените за предшественици. Дори не съумяваме да опознаем родителите си и да научим повече за живота им преди нашата поява. Така се редуват генерации след генерации, които знаят все по-малко за предходните. Един ден се оказва, че към този момент няма никой, който може да ни опише историята на дядо и баба, да не приказваме за техните баба и дядо. Може би пък това и да не е чак толкоз неприятно. Може да си ги доизмисляме, фантазираме, пресътворяваме. Или просто да стартираме на чисто, без бремето на житейските кошмари на тези преди нас.
Примири се, че дърво на родословието няма по какъв начин да направи и се зае да оформи най-малко четирите клончета със мемоари за родителите на нейните родители.
Георги
От дядо й Георги й е останала единствено една фотография. Самотен кадър, безмълвен като дядо й. Ева прекарваше всяко лято до 14-ата си година в дома му и все пак нямаше спомен за гласа му. Когато сядаха на масата, той се хранеше безмълвно. Следобед дремваше за малко в преходната стая, на включена радиоточка. Никога не я изключваше, наподобява не понасяше тишината. Или говорилнята не доближаваше до него.
Ева го вижда, като че ли е през днешния ден, по какъв начин майстори нещо в средата на двора, а един коч се ускорява, блъска го с глава, тъкмо под кръста и дядо й пада, а тя се смее в шепи, толкоз е смешно, само че се прикрива, да не се обиди дядо й. Има и спомен по какъв начин дядо Георги ухилен протяга ръка да погали баба й, която се къпе в градината със слънчева вода, а тя се дърпа кокетливо, отблъсква го и сочи към нея: „ Детето гледа. ”
Не помни да е спорил за нещо. Нито да е разказвал за себе си. Сигурно тъй като няма зъби, по тази причина приказва малко, мислеше си тогава Евчето. Загубил ги беше още преди тя да се роди. Не знае и защо са си говорели двамата с баба й, само че несъмнено са си говорели, тъй като баба й споделяше от време на време: „ Тихо. Да не разбере дядо ти, че иска ми се кара ”, само че не го споделяше съществено, а по-скоро някак за оправдание. Тя беше тази, чийто глас се чуваше у дома. „ Георгее! ”, викаше му яростно от време на време, само че той не й обръщаше внимание и гневът й бързо утихваше.
Най-яркият спомен на Ева за дядо й е от деветнайсетия й рожден ден. Пътуват с колата на чичо й към село, с цел да погребат дядо Георги. Починал внезапно. Обесил се, схванаха чак когато дойдоха. Посрещна ги в ковчег, на лицето му - застинала усмивка. Изглеждаше благополучен. Като че, аха, ще проговори. Толкова доста неща несъмнено има да им споделя.
Останал е сирак, от доста дребен. Това е единственото, което в действителност Ева знае за живота му. Май беше без татко, само че може и без майка да е бил. Странно, неразбираемо и чудовищно тъжно е, че дядо Георги си отиде, без околните му да схванат кой е той в действителност. Имал ли е фантазии? От какво го е боляло? Какво е правел като дребен?
Ако не беше гибелта му, щеше да мине като с шапка-невидимка през живота си.
По времето, когато дядо й е възнамерявал края си, Ева бе заета с първите си любови. Не беше ходила на село през последните лета. Съвсем не говорел най-после Георги. Заболял от нещо, уплашил се. В татковия й жанр не обичат доста лекарите. Дядо й репетирал гибелта си повече от месец. Свършил всичката мъжка работа в двора и къщата. Намерил уместно въже. Намерил постоянна греда и здрав стол. През последната седмица всеки ден ходил до гредата. Качвал се на стола. Правил прекрасен възел на въжето. Но баба й все се появявала. Превърнала се в пазач. Издърпвала го от примката. Изгаряла въжето. Завеждала го в стаята с радиоточката. Която говорела, а дядо й мълчал. Една нощ Георги издебнал баба й в най-дълбокия й сън. Изкъпал се безшумно, облякъл чисти облекла. Поредното въже го чакало, прикрито в плевнята. Нахлузил го. И ритнал столчето.
Живота си изритал, с увереност, каквато в никакъв случай до тогава не е имал. В 5 сутринта баба й го намерила в плевнята. Чист и изстинал.
Димитър
Гласът на другия си дядо – Димитър, Ева също не помни. Виждала го е единствено няколко пъти. В спомените й е все в леглото, с лице към стената. Парализиран и безгласен. „ Тате ”, прошепва мама й, когато влизат в стаята му, а Ева плахо се дръпва настрана. Така и не разбираха дали ги разпознава.
Този си дядо Ева познава по разкази на околните. Бил е ослепителен, капризен мъж, с лице на Кларк Гейбъл. Като млад се влюбил в красавица от прилежащото село, само че тя го избягвала. Веднъж нахлул в дома й, само че и девойката била с темперамент, изскубнала се и скочила от прозореца на втория етаж. Спасила се от ласките на дядото на Ева, само че останала куца до края на дните си. До края на своите дни Димитър изговарял името на тази недокосната жена с пламък в очите. А когато към този момент не можел да приказва и лежал прикрепен за леглото, трепвал целия, щом чуел името на тази жена.
Майката на Ева е от третия брак на Димитър. Първата му жена умряла след аборт, незаконен, първичен, свиреп аборт. Втората я прогонил, не гледала добре децата и дома. И взел най-после бабата на Ева, много по-млада, кротка и добра, която му родила две деца и ги отгледала дружно с неговите пет от първите два брака.
Димитър пиел доста, от алкохола най-после пристигнал и инсултът. Бил сполучлив търговец. Като млад опитал шанса си и в Америка, само че не му понесло - поработил, наситил се на странството и се прибрал. Толкова бързо си тръгнал, че последната американска заплата получил с пощенски запис на българския си адрес. Каква почтеност, каква система на трудови връзки, удивлявали се всички в селото. Къщата, в която майката на Ева е израснала, е огромна, дом на състоятелен човек. Баба й не работела, на младите си фотоси е с три реда едри жълтици, подарък от Димитър. Но не е бил лек животът с него. Когато си идвал доста пийнал, децата му били щастливи – заспивал бързо. Когато обаче не бил напълно пийнал, а единствено подпийнал, бил като звяр. Криели се децата под леглата, треперещи от боязън и гледали по какъв начин майка им бяга от юмруците му.
В края на дните си майката на Ева постоянно си спомняше за страха от среднощните завръщания на татко си. Познавала по стъпките му какъв брой е пийнал.
Дали е рационално да показа тази страничка за Димитър с дъщерите си, замисли се Ева. Не е ли по-добре да я изтрие? Но и редовете за Георги са плашещи, объркващи, негероични…и тях ли да изтрие? За какво им е такова знание на девойките й?
Мария
И както нормално става в живота, бабата на Ева, която е жена на ексцентричния дядо Димитър, беше кротка, хрисима, лека по темперамент, до момента в който другата й баба, дамата на безмълвния дядо Георги, се отличаваше със мощен, внезапен манталитет и беше избухлива.
Мария, както прилича на една Мария, беше кротката жена. Отгледала две свои и пет непознати деца. Говореше малко. Приличаше някак на безмълвния дядо Георги. Те и външно са с сходни черти. На фотосите косата на Мария е сплетена на две плитки, очите й гледат кротко, ръцете й са положени умерено в скута.
Когато Ева и майка й идваха да я видят след седемнайсетчасово друсане по рейсове и влакове от Северна до Южна България, в първата нощ баба Мария оставаше дълго в стаята им и двете с майката на Ева си говореха тихичко, желаят да си кажат всичко, което не са могли да споделят през цялата минала година. Ева още я е позор от загатна по какъв начин в един миг нервно се размърдва в леглото и припомня, че й се спи, а те й пречат. И баба й Мария излизаше от стаята. Всяка последваща година баба й говореше все по-малко, а страхът от старостта в очите й беше все по-голям. Обикновено стоеше в ъгъла на леглото си и съзерцаваше ставащото в близост, без да споделя преминаващите през главата й мисли. Имаше козичка, за която се грижеше като за другарче и която беше нейното оправдание за нежеланието й да се отделя от вкъщи. Сякаш се опасяваше, че няма да я пуснат да се върне назад.
Един случай се е запечатал в паметта на Ева. Братовчед й, много проклето хлапе, Макс и Мориц в едно, удря с чук дребното трикрако столче в стаята на баба Мария. Едното дървено краче се отделя и очите на баба Мария се изпълват със сълзи. Но не споделя нито дума. Остави столчето!, кресва Ева на братовчеда, само че майка му й хвърля смъртоносен взор и двете последни изящни дървени крачета се разхвърчават на разнообразни страни. Браво!, какъв брой мощно е момчето, пляскат роднините с ръце, а баба Мария мълчи. И майката на Ева мълчи. И я щипва по ръката мощно, с цел да замълчи и тя.
Какво ли би било, в случай че безмълвната й кротка баба беше жена на безмълвния й дядо, мисли си Ева. Как щеше да приказва тишината в тях? Баба й Мария надживя алкохолизирания й дядо, само че и тя приключи прикована с години на легло. На същото легло. Краката я предадоха и козичката й осиротя. Баба Мария пишеше най-хубавите писма, които Ева е чела – с елегантен почерк на откъснати и разграничени на части страници от карирана тетрадка. С няколко фрази Мария успяваше да заяви най-важните локални, основно свързани с рода вести и да зададе най-смислените въпроси, касаещи протичащото се в дома на щерка й.
Ева се поколеба дали да доразкаже и края на историята на баба Мария, или да я спести. Тя умря като необичано бездомно куче. Овиквана, обиждана, ругана от сина си и жена му, умря изоставена в партерната стая - по този начин, както умират доста от възрастните в този роден край. Когато остареят и станат отново като деца – безпомощни, беззащитни, заболели, уплашени, непотребни (защото са отгледали към този момент внуците), стартират да ги третират като задължение. Собствените им дъщери и синове правят символичното им изхвърляне от живота: реалокират ги от горните етажи на фамилните къщи в сумрачните партерни стаи, а от време на време даже в мазетата. Съседите не винят околните, в противен случай – съчувстват им за това, че старците са се заинатили и не умират. В гаснещия взор на старите няма и диря от укор, има боязън и виновност, че са в тежест на младите. И примирие - като че ли децата им вършат услуга, като приживе ги карат да свикнат със студа и тъмнината.
Когато си мислеше за последните тъжни години на баба Мария, в съзнанието на Ева изплуваха фрагменти от „ Балада за Нараяма ”. Филмът споделя за едно селце в Япония, в години на яростен апетит. Всяко гърло означавало по-малко ориз за другите и с цел да оцелеят, локалните възцарили нечовечен бит: който навърши 70, отивал в планината Нараяма да чака гибелта си в прегръдките на студените нощи. Жертвайки себе си, спасявал околните си от апетит. Главната героиня взема решение да изпревари времето и разрушава сама зъбите си с камък – с цел да наподобява по-стара и да склони сина си да я изпрати в последния й път.
Само че във кино лентата синът е любящ, а пътят към върха на планината е хубав, мисли си Ева, той е като финален подарък, лирично прощаване със зелената хубост, цветята и небесната синева на земния свят. Докато смъкването на баба Мария по стълбите към сумрака партера е самата гибел.
Параскева
На тази си баба е кръстена Ева. Началото на името е пропуснато, тъй като майката на Ева си е мислила, че с изпускането на „ пара ”-та ще се укроти и нравът на детето.
Параскева, дамата на безмълвния дядо Георги, по-прилягаше за жена на ексцентричния дядо Димитър, означи отново Ева. Щеше да го укроти, да редуцира чашите с ракия, да го овика по този начин хубаво, че той да се скрие, трептящ в ъгъла. Нямаше да разреши несъмнено тази й баба да я тормозят в старостта й. Тази й баба беше сирак като дядо Георги. По-оправният сирак. Мразеше татко си, тъй като забягнал в Америка, изоставил жена и дребни деца, и не се чуло повече за него.
Умееше всичко баба Параскева – и да готви вълшебно, и къщата да измаже, и градината да засади, да прекопава и полива, агнетата да нагледа, да оплете жилетка, да се набъбри със съседите. Летата си Ева прекарваше при нея. Четеше и ядеше бухтички, мекици; ядеше, растеше и четеше. Прочете всички хубави книги в селската библиотека, само че по-добре да беше пропуснала някоя, с цел да си приказва повече с баба си.
Смела жена беше баба Параскева. След гибелта на дядо Георги живя още към три години в общия им дом. Остана съвсем до края на дните си в къщата край плевнята, напомняща й всеки ден за въжето и изритания стол. Засади ягодите и доматите. Обра лозето. Напълни мазето с буркани с лютеница, сладка и компоти, да има за децата и внуците й. И си подготви нови облекла. Отиде си от рак. През последните си седмици лежеше с лице към стената и не говореше с никого.
Човек умира откакто страховете му станат повече от фантазиите, мислеше си Ева. След като са умрели фантазиите му. Всичко е въпрос на табиет – свикнеш ли със гибелта на фантазиите, не е надалеч и твоят край.
А какви бяха фантазиите на баба Параскева? На Ева не й беше стигнало времето, с цел да попита.
………
От четири живота едвам се събраха 4-5 странички. Родословните дървета май не са за всеки, намерения си Ева. Ако всекидневието минава в старания и грижи, не остава доста време за търсене на корените и спомените за предшественици. Дори не съумяваме да опознаем родителите си и да научим повече за живота им преди нашата поява. Така се редуват генерации след генерации, които знаят все по-малко за предходните. Един ден се оказва, че към този момент няма никой, който може да ни опише историята на дядо и баба, да не приказваме за техните баба и дядо. Може би пък това и да не е чак толкоз неприятно. Може да си ги доизмисляме, фантазираме, пресътворяваме. Или просто да стартираме на чисто, без бремето на житейските кошмари на тези преди нас.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ