♥ Сянката на магарето Веднъж магарето си вървеше по пътя,

♥ Сянката на магарето

Веднъж магарето си вървеше по пътя, само че му беше кисело, тъй като печеше мощно слънце, а в близост нямаше на никое място сянка, с цел да спре и да си почине. Помахваше си понякога с опашка да се разхлади, само че можеш ли да се разхладиш в жегата с една опашка! Е, и с уши, несъмнено, махаше, само че колкото и да са огромни магарешките уши, отново не могат да го спасят от зноя.

И както си крачеше, магарето съгледа, че сянката върви до него и му се криви. Щом то махнеше с опашка, и тя махаше с опашка, щом мръдваше ухото си, и сянката си мръдваше ухото.

– Тъй ли! – каза магарето. – Сега ще те науча аз тебе!

Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, незабавно го сторва. То почна да тича и си мислеше, че ще остави сянката сама на пътя, дано се поти в горещата пепел. Тича, колкото тича, и спря да си поеме мирис, само че щом се обърна, и видя отново сянката до себе си. Тя стоеше и дишаше също като жива. Магарето тропна с крайник, с цел да я изплаши, само че сянката не се изплаши, а и тя му тропна с крайник.

– Тъй ли! – рече си магарето. – Аз те вардя от слънцето да не ти е горещина и да не почернееш, а ти си седнала да ми се подиграваш! Ще забележим тая работа!

И махна с опашката, сплеска една муха.

Сянката нямаше муха, това напълно ясно се виждаше, само че и тя махна с опашка, сякаш да сплеска муха. Разбира се, за насмешка го направи.

Магарето видя едни тръни в ливадата край пътя и потегли към тях. То си бе наумило нещо и отиде право при тръните. Погледна – сянката също отиде при тръните.

– Сега ще те науча! – каза магарето.

И легна върху тръните. Сянката не можа да избяга, наподобява, че не се сети в точния момент, и остана изпод под магарето. Тръните бодяха доста мощно магарето и даже разраниха кожата му, само че то лежеше и стискаше зъби, тъй като знаеше, че и сянката я боде и че по никакъв начин не й е прелестно да лежи сплескана изпод. Но то си мислеше, че така й се пада на тази опърничава сянка, дано я набодат хубаво тръните, та да забележим след това дали ще има отново кураж да се подиграва на магарето и да му се криви.

Щом счете, че е задоволително наказването й, магарето излезе от тръните и потегли по ливадата. Поотърси се, само че още до момента в който се отърсваше, видя сянката; тя стоеше до него и също се отърсваше от тръните.

– Хайде в този момент ми се криви! – засмя се магарето и махна с опашка.

Но сянката също махна с опашка.

Магарето хвърли чифте да я удари, само че и сянката хвърли чифте.

– Тъй ли! – рече си магарето. – Сега ще те науча.

И почна да бяга. Бягаше толкоз мощно, че сянката едвам го застягаше. Тича, тича и стигна до реката. Имаше висок бряг, спря се на брега и погледна надолу. Долу синееше огромен вир.

– Ще те удавя! – каза магарето на сянката.

Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, незабавно го сторва.

Засили се и скочи във водата. Вирът беше бездънен, едвам се измъкна на брега, ушите му се изпълниха с вода, клекна на пясъка да си изцеди ушите и така както си клечеше, усети, че нещо заседна на гърлото му: до него на пясъка клечеше сянката и също изцеждаше ушите си.

– Тъй ли! – рече си магарето и почна да мисли.

Мисли, мисли и по едно време усети, че чак главата го заболява, само че не се отхвърли да мисли. Вие знаете, че магарето, като реши да мисли, постоянно ще измисли нещо. То да вземем за пример е измислило по какъв начин да яде тръни, без да си убожда езика, и това би трябвало да му се признае. Същински факир е в яденето на тръни.

Реши, че щом е ядосано от някого, то би трябвало да му върне със същото и потегли назад към вира. Сянката в този момент вървеше пред него и магарето й се смееше. Тя влезе във водата, магарето след нея, стигнаха другия бряг, само че нали той беше висок, сянката трябваше да поплува още, до момента в който излязат. Тя клекна на сушата и взе да изцежда водата от ушите си, а магарето зад нея правеше същото, че дори и муцуни й правеше и се смееше толкоз мощно, че се чуваше в цялото село Черказки.

После сянката отиде в ливадите, а магарето се кривеше подире й и щом тя почна да пасе, магарето също почна да пасе. Като си изпълниха търбусите, сянката и магарето потеглиха към селото. Сега сянката подтичваше отпреде му, магарето я застъпваше по петите, а вие знаете, че по никакъв начин не е прелестно да ви застъпват по петите, изключително при бягане.

– Душата ще ти извадя! – рече магарето на сянката.

И никак не я оставяше да се спре, но за един момент не я оставяше дори. Туй, че се е уморила, че са я болни краката, че въздухът едвам стига в гърдите й – никак не интересуваше магарето. Защото и то се бе изморило, и него го боляха краката, и нему въздухът не стигаше в гърдите, само че когато едно магаре седне да си връща обидата, е готово на всевъзможни изтезания.

По пътя срещнаха един дъртак.

Сянката се спря да попита нещо сянката на стареца, а магарето заприказва индивида:

– Защо не набиеш сянката си? Я виж по какъв начин върви подире ти и се криви!

– Какво да я удрям – каза старецът. – Нали не я нося на тил.

– Да, само че когато сянката те наскърбява и ти се криви, не би трябвало да я търпиш! Ние, магаретата, така мислим.

– Твоя си работа – каза старецът. – Сянката си е твоя.

– Ще й извадя душата – рече магарето. – Цял ден вървеше до мене и ми се кривеше. Ние, магаретата, сме доста чувствителни.

И отново погна сянката си.

По едно време усети, че нещо се скъса в него, че повече няма да може да преследва сянката си. Но и сянката едвам се крепеше на краката си и както тичаше, се строполи в крайпътния трап. Магарето падна до нея; усещаше, че ще почине.

– Тъъъй! – рече си магарето. – Аз ще умра, само че и сянката ще почине!

И умря.

Защото беше магаре, а вие знаете, че магарето, като си науми нещо, незабавно го сторва.

* Из сборника „ Шарена рогозка “, Йордан Радичков, изд. НИКЕ 
Оригинална илюстрация:
Източник и фотография: