† Слово за Възкресението (фрагменти) Празникът, който имаме в сърцето

† Слово за Възкресението (фрагменти)

Празникът, който имаме в сърцето си, в душата си; който има своето земно наличие с това, че ние сме тук; който има своето всемирно бдение, тъй като ни е призовал; който има своето историческо предопределение, тъй като е живян и сбъднат като вероизповедание!

В душата ни е Той – Възкръсналият, Вечният и Несменният. Да бъдем в Него, както Той постоянно е в нас!

Първо ще спрем нашите духовни очи, нашето зрение, нашият слух и нашето служение върху една дата – датата 8 април. Повече от четири десетилетия аз и моите другари честваме в този ден Възкресение Христово. А преди повече от две десетилетия тази дата беше доказана от научни компютърни проучвания и огласена от Би Би Си. Истинската дата, същинският ден е 8 април – оная съдбовна вечер за човечеството, когато из утробата на земята излезе Онзи, Който освен беше сияние; Онзи, Който освен начерта Път, само че Който стана самун насъщний, Който стана съществуване на човечеството. Тогава е направил Своето Възкресение. И така, повече от 40 години ние го честваме. Това не е ужас, нито отказване на формалните дати към една или друга черква или църковна община, а възприятие на отговорност и призната жертва на служение. Вие не можете да си изместите датата на раждането, както не можете да изместите и датата на своята гибел. Не би трябвало да се съобразяваме с това, което човешката история Му сервира или дните земни изискват от Него. Когато сте се родили, е денят на вашето рождение; когато сте се преселили в другите селения – денят на вашето тръгване. 

За мен Възкресението не е събитие нито от исторически, нито от честен, нито от набожен обичай. То е цялостта на Всемира – вложен в нас като предписание на Творителя и като осъществяване на опцията, че животът не свършва. Връщането ни е развой, който вседневно познаваме, както и раждането ни е развой, който не можем да отречем. Но Възкресението е целокупност! За да се пристигна до него, индивидът би трябвало да извърви дълъг път, да позволи милиони въпроси... Но един е главният – деца ли сме на Бога и ще бъдем ли Негови синове; изпълнили ли сме синовната дължимост; ще станем ли единение и кой е последния акт, с който можем да получим това обединение.

…Човек може да не набере сили в себе си или да няма това огромно великолепие, което има Иисуса след Възкресението Си. В Апокалипсиса – в Откровението на Йоана е казано, че Той отива измежду двадесет и четирите старци, където е Книгата на Живота, запечатана със седем печата, и никой не смее да посегне, с цел да извърши Великата жертва – да отвори първата страница, да извади един от въпросите. Какво би трябвало да носи човешката мисъл, човешката воля, човешкият Дух, с цел да има дързостта да бръкне или като Христа пред двадесет и четирите старци да каже: Аз ще разпечатам Книгата на Живота! Седем печата – за седем дни е сътворен светът, седем светилника има в битието на индивида, седем тела. Седем духовни културни раси и седем велики духовни талази го плискат и одухотворяват, с цел да изнесе на брега на океана своето избавление. Човешкият жанр постоянно ще живее с паниката и повика да бъде избавен. На него постоянно е предлагана пътека, само че предвид на опциите му тя е давала закона за Правдата, закона за Любовта, дава закона за Мъдростта. След това ще пристигна законът за Истината, законът за Свободата и Божията му целокупност.

Именно това извървяване, това Иисусово съществувание трябваше да се осени от една Мирова мощ, от това, което Йоан Богослов назова Логос. И стигаме до въпроса кой възкръсва – Логосът или Иисуса. Кой не можа да бъде арестуван в утробата на Земята, само че трябваше да изходи от нея, с цел да носи нейната безконечна тръпка на развиване? Защото еволюцията е доста цялостна. Той трябваше от Земята да вземе жизнеността, а пътя – от Духа. Плътта е жизнеспособност. Пътят е от Духа. И по тази причина Той рече: Аз Съм Пътят, Аз Съм Истината, Аз Съм Животът! Тази осцилация на жизнеността трябваше по-късно да постави своето задължение в цялата земна вътрешност, в нашата планетна същина. И по-късно тази огромна дреха – плащеницата, да стане подарък на Земята. Освободена от плащеницата, нашата нематериалност в сиянието се показва пред човешкия жанр.

Материята и душата имат своето единение в Духа. Именно този път трябваше да се извърви от една персона, която има своето материално обрисуване, една душа, която има своя задача и един Дух, който ги единява в това, за което приказваме в този момент – Възкресението.

Липса на обезсърчение – това е вдъхнатата вяра, това е класилата загадка на Божеството в индивида. И в случай че ние постоянно сме побеждавали, това е било тъй като не сме имали обезсърчение, въпреки да сме имали паники, болки и от време на време плахостта дали ще издържим. Ако индивидът знае какво ще му се случи на другия ден..., може би мъчно би поел пътя. Сизиф е знаел какво ще му се случи: камъкът му ще се върне – само че отново е поемал! Това е липса на обезсърчение! Защо? Защото е знаел великата загадка на раждането и че тази тежест, това задължение, така или другояче в отиванията и връщанията (в преражданията), тази карма – този камък, ще се изхаби. И той с лекотата, с ангелската си непорочност ще го вземе и ще го отнесе.

Човекът още има подозрението, има и отчаянието. Когато хвърлите дрехата на подозрението, тогава може да кажете с Иисуса Христа: „...ако имате религия колкото синапено зърно, ще речете на тая планина: реалокира се от тука, и тя ще се реалокира... “ (Матея 17:20). Възможна ли е тази мощ? Възможна е, само че индивидът би трябвало да няма подозрение. Сега сме очевидци на такива енергетични сили, които правят чудеса, а никой не искаше да признае, че ги има в своята духовна целокупност, че ги има като съществуване. И приложени в осъществяване – са възкресявали.

…Но ето какво му липсваше на човешкия жанр – липсваше му просветление. Имаше задоволително обезсърчение и пребогато подозрение. Тогава трябваше да се прати Онзи, Който смъкна първом дрехата на отчаянието – това беше Христос. Преди Него ние имаме доста учители, преди Него имаме няколко духовни талази – всеки се е спирал в една безупречност в своя улей на духовно мислене да направи самун единствено за едно човешко тяло или единствено за една човешка устременост. И тогава идва концепцията за Изкуплението, тогава идва концепцията за Спасението. А тя непреривно е обвързвана с концепцията за извеждането от адския свят – това, което към този момент съм казвал, че всички религии слагаха своите умряли в земята. Никой не изнесе душите им вън от земното поле. Хадес, пъкъла, преизподнята – това бяха обиталищата на душите им.

Христос дава едно ново обиталище – Небесния свят, Царството Небесно. И по тази причина точно в Изкуплението, което сервира, Христос слиза в пъкъла – Той скъсва веригите, с цел да изведе човешкия жанр вън от преизподнята. Значи това Изкупление, това Възкресение не е нито предсказване на профети, нито усета на елементарния човек – то е предсказано, то е месиянско. Тази концепция Той трябваше да я материализира. Както като проява на раждането Си, по този начин и ходенето на целия път, който трябваше да измине от оная светлина Витлеемска, до оня Голготски кръст, до оная велика Петдесятница, а по-късно до това величаво и почтено сядане отдясно на Отца. Именно този път трябваше да се извърви с всички ония Голготски премеждия, с цел да Го забележим освободен от утробата, в прощалната Си фамилиарност да остави своята плащеница на Земята, да излезне от гробницата и да извърши своето велико служение цели четиридесет дни по-късно. Но преди този момент трябваше да бъде разпнат. Къде Го разпнаха? Разпнаха Го върху кръста. Тук има един дуел. Духът и материята имаха своето събиране, имаха своето реализиране за преобраз в кръста.

А какво значи кръстът? Кръстът е всемирна драма, само че вселенско живеене. Кръстът значи и святост, кръстът значи и тъга, и кръстно наказване, и посвещение за подчиненост. Той е и пространство – кръстът значи четири направления, четири стихии, от които е построен светът на сътворението. Кръстът без огън не може. Кръстът е, на който можете да поставите един облик на слънцето, с цел да стане това, което назоваваме „ слънчева загадка “ – Слънчевата загадка на Божествеността. И всеки от нас, възправен и разперил ръцете си, е един кръст. Той е и една птица, тъй като в индивида е вложен устрема да лети. Най-после в неговата мистична, сакрална страна – Разпятието – Кръстът е дуелът сред Дух и Материя. Това е същината – дуелът сред Дух и Материя. Във всички религии предходни, във всички познания предходни, кръстът е бил едно сакрално помагало, което съхранява сили и съгласно неговата форма са изливани и съответните благодати.

Възкресението се прави всяка година не толкова като акт на материалното църковно изявяване, колкото в Космичността. Тази загадка на Възкресение се прави всеки път в душата на индивида и всеки път в нашата космична целокупност. Защо? Защото това е излив на сили и освобождение от плътта на нашата планета. А тя за момента има виновна и тежка задача: точно освободена и напоена с прозрението и с всичко, каквото дотук е дала, да даде светлината на Мъдростта. Сътрудничеството на Великите отдадени не се губи в личността – тя е единствено последователност. Защото изливът на Планетния Логос до привършека ще бъде обединен, повсеместен и несмутен от нашите човешки, в случай че щете и естествени феномени. Природата сътрудничи в своята вътрешна разсъдливост, а човечеството я облагородява със своята към този момент посветеност. Това е, което би трябвало да създадат. Това е, когато може да се каже към този момент: Аз и Отца – едно сме. Тогава към този момент Той, извършвайки своето Възкресение, ще подсети, както е казано в Евангелието, посредством Святия Дух на своите апостоли, на света, това, което е приключил.

В този смисъл като мистериална драма Възкресението се прави в цялата Космичност, а ние сме съпричастници, в случай че го вършим с възприятието за отговорност и принадлежание към него. По този метод силите на това светителство, на това слизане – да се избави едно минало човечество от голготския череп на Адама до разпнатия Христос на кръста и до възкръсналия Христос на човечеството. Човешката драма има едно приключено деяние от великата драма на всемирното ни развиване. С Възкресението не свършва светът на Бога. Една вяра ще има своето съображение за живот, само че тя няма да изчерпи битието на Отца или на Планетния Логос в бъдещите дни, отредени както на планетата, по този начин и на нашия живот. Затова този празник или тази загадка е наречена с нашето простонародно Великден.

Но за мен Възкресението не е празник, а е съществуване, а е присъственост непрекъсната в индивида, защото съществена задача е избавление на индивида от един товар, който би трябвало да бъде изнесен още веднъж във висините – това е товарът на нашето материално тяло. В същото време то е едно прояснение, тъй като откакто материята е освободила Духа на Вечността, откакто е свален този товар, идва Светлината – по този начин Го виждат първите очи. Виждат Го като Светлина, а по-късно към този момент идва Възземането. Възземане, което всеки ще има и всеки съгласно прослуженото ще седне отдясно на Отца. Вярно, че в Евангелието има един миг, когато още преди Той да разкрие всичките секрети, които носи на човечеството, има битка – кой ще седне отдясно. Разбира се, че никой не е могъл да седне отдясно на Отца си, само че значи във допустимо вложеното съществуване на индивида е отредено някакво сядане отдясно.

Тези секрети не могат да бъдат включени и чествани единствено в един ден – в празника. Те са непрекъснат живот. И в случай че ние по този начин го схванем, няма да споделяме, че имаме популярен ден, а че имаме велико живеене. По-смисленото, по-вярното в космичното ни наличие е непрекъснатото живеене.

А какво значи Живот – чак когато индивидът е минал Пътя, чак когато индивидът е стигнал Истината, чак тогава той може да каже „ пребивавам “. Аз съм Пътят, Истината и Живота. И по тази причина доста постоянно споделям, че това е космична драма, това е един разрез във всичката присъственост на Божествения Дух, в неговата цяла обитаемост. Именно там ние можем да кажем, че имаме своето Възкресение, че това е нашето непрекъснато живеене, че това е битието ни в Цялостта.

А надвит ли е светът? Изкупен ли е светът? Спасен ли е светът? Апостол Павел доста добре дава отговор: Съразпнах се с Христа... Всеки, когато стане един Христос, ще се изкупи; всеки, когато стане един Христос, ще се спаси; всеки, когато стане един Христос, ще стане самун насъщний на Свобода и съществуване. Всеки, беше рекъл Той, би трябвало да носи кръста си. Всеки твори една персонална история и по тази причина споделям, че Възкресението е персонално. След това една обществена история и Възкресението е едно обществено съществуване. То е една особена неуравновесеност. Дори, в случай че вземете елементарния израз на взаимно поздравяване в продължение на четиридесет дни: „ Христос возкресе “ – това е обществена неуравновесеност на всеобщо родство. И най-сетне една принадлежност към Всемирността, откъдето извира всичко или където трапезата е на Планетния Логос. Ако мисли човешкият жанр, че единствено с очакване на допиране и знамение, ще бъде избавен или единствено благоволението ще го избави, без да направи грижата на оня прислужник от притчата за гениите. Не! Трябва от гения да извършите 10, с цел да получите и ония, които нямате. Така че, в случай че се приказва единствено за снизхождение и освобождение на човешкия жанр... – би трябвало да забележим тайната на Възкресението: Всеки, който има вяра в Моите думи, всеки, който прави Моето дело... Когато желаеха да си разпределят местата край Него – ...можете ли да вършите Моето дело, можете ли да пиете Моята чаша? И в случай че някой рече тогава: „ Да “ и вървейки Пътя, в действителност ще бъде и изкупен, в действителност ще бъде и избавен.

Къде е обаче тайната на Възкресението? В концепцията на обещанието, че носим благоприятни условия, тъй като Той им сподели: Вие сте Богове. Тогава какво ни остава – да се изпълним. Тогава ни остава да създадем Пътя си вероятен за Възкресение, да възкръснем. И тогава в действителност можем да кажем: „ Ние сме пристигнали до своя невечерен ден – ден, който няма заник. “ Това е денят на Възкръсналия. Именно Възкресението на Христос е един невечерен ден – ден, който няма своя вечер. Денят, който не ни води до нощ, е това дадено плодородно време за избавление и служение в еволюцията на човешкия жанр към съвършенство. Бъдете съвършени – е споделил Той – както е идеален вашия Отец, а не както някои си споделят: „ Както е идеален нашия оракул или нашия овчар. “ Бъдете съвършени, както е идеален вашия Отец.

Това е Възкресението. Другото е празнуване.

Агнецът е комплициран изначалото още като жертвеност, само че повече го слагаме на трапезата си, в сравнение с в своята гръд, с цел да го принесем. Кой е агнецът у нас? Синът Божий. Ако е желано да бъдем съвършени като Отца, дано Агнецът у нас – Синът – да Го принесем в жертва. Това е Възкресение!

* Със съкращения от слова на Ваклуш в София, Пловдив и Варна
Публикувано в сп. „ Нур “ 2/1993 г. 
Снимка: Ваклуш Толев; © Любомир Андреев