Откъс от "Историята на изгубеното дете" на Елена Феранте
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Историята на изгубеното дете " с създател Елена Феранте, възложен от Издателство " Колибри "
" Историята на изгубеното дете " е заслужен край на " Гениалната другарка ", " Новото фамилно име " и " Тази, която си отива, тази, която остава ". Блестящата, образована Елена е към този момент одобрена писателка и заживява с детската си обич Нино, ражда момиченце. Буйната, непредвидима Лила развива новия си бизнес, води спокоен, уталожен живот с Енцо и също се снабдява с момиченце. Отношенията сред двете приятелки са все по този начин комплицирани, като все пак обичта им една към друга не предстои на подозрение.
Постепенно нещата се развиват в друга посока и получават трагичен поврат. В последна сметка нито Елена намира успокоение в Неапол, където се е завърнала, нито Лила съумява да се освободи от атмосферата на конформизъм и принуждение в родния си квартал. Неочаквани събития водят читателя към непредвидения свършек. " Историята на изгубеното дете " е последната книга от неаполитанската тетралогия, само че финалът е въпреки всичко леко полуотворен!
С съображение спрягат Елена Феранте като една от най-въздействащите италиански писателки, занаятчия на реалистичните психически романи, така наречен " трилъри за душата ", някои от които имат сполучливи кино акомодации. Авторитетното издание " Тайм " я включи в листата на 100-те най-влиятелни персони в света. Българските читатели я познават от 2009 година, когато у нас излезе романът й " Дни на самотност ". Привлякла над 5,5 милиона читатели от всички краища на света, неаполитанската поредност " Гениалната другарка " е брилянтен епос за израстването на две девойки, а и нацяло едно потомство в покрайнините на Неапол през втората половина на предишния век.
превод Иво Йонков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Елена Феранте - " Историята на изгубеното дете ", Откъс
От октомври 1976-а нататък, чак до 1979-а, когато се върнах да пребивавам в Неапол, избягвах да подкрепям връзка с Лила, само че не беше елементарно. Тя съвсем незабавно опита да влезе със мощ в живота ми, макар че я пренебрегвах. С тъга я понасях. Макар и да се държеше по този начин, като че ли не желаеше друго, с изключение на да ме поддържа в сложния миг, не успявах да не помни неуважението, с което се бе отнесла към мен.
Днес считам, че в случай че беше единствено обидата – " Ти си глупачка ": по този начин ми кресна по телефона, когато ѝ споделих за Нино, а това не беше се случвало преди, в никакъв случай, в никакъв случай не ми бе говорила по подобен метод, – бързо щеше да ми мине. Всъщност повече от тази засегнатост натежа намекът ѝ за Деде и Елса. " Помисли за злото, което ще сториш на дъщерите си. " Тогава не обърнах внимание на това предизвестие. Но с времето думите ѝ придобиваха все по-голямо значение, постоянно се връщах към тях.
Лила в никакъв случай не бе показвала и минимален интерес към Деде и Елса, съвсем несъмнено не си спомняше даже имената им. В случаите, когато загатвах по телефона някоя тяхна духовита имитация, ме отрязваше, сменяше тематиката. А когато ги срещна за пръв път в къщата на Марчело Солара, се задоволи да им хвърли един заплеснат взор и да произнесе някаква банална фраза, даже не видя какъв брой добре са облечени, по какъв начин хубаво са сресани, по какъв начин вярно се показват и двете, макар че са още дребни
Все отново ги бях родила аз, бях ги възпитала аз, бяха част от мен, нейната отдавнашна другарка: би трябвало да отдаде дължимото – не споделям от любов, само че най-малко от учтивост – на моята майчинска горделивост. Обаче тя даже не прибягна към добродушна подигравка, сподели индиферентност и толкоз. Чак в този момент – сигурно ме ревнуваше от Нино – си беше спомнила за девойките и пожела да подчертае, че съм неприятна майка, че с цел да бъда аз щастлива, предизвиквам тяхното злощастие.
Нервирах се всякога, когато се сещах за това. Нима Лила се бе загрижила за Дженаро, когато напусна Стефано, когато изостави детето на съседката си поради работата във фабриката, когато го изпрати при мен съвсем с цел да се отърве от него? Да, и аз си имах моите грехове, само че безспорно бях подобра майка от нея.
2.
В тези години сходни мисли ме навестяваха постоянно. Сякаш Лила, която в края на краищата произнесе по адрес на Деде и Елса само онази подла фраза, се бе трансформирала в техен юрист, бранител на детските им потребности, и аз се усещах длъжна да ѝ потвърждавам, че бърка всякога когато ги пренебрегвах, с цел да се посветя на себе си. И въпреки всичко това бяха единствено думи, плод на неприятното ѝ въодушевление, в действителност не знам какво мислеше тя в действителност за мен като майка.
Единствено тя може да го опише, в случай че в действителност е съумяла да се вплете в тази предълга верига от думи, с цел да промени моя текст, с цел да вмъкне преднамерено отстранените брънки, с цел да откачи други, с цел да каже за мен повече, в сравнение с бих желала, повече, в сравнение с аз самата съм способна да кажа. Надявам се на това нейно натрапничество, поисквам си го още откогато започнах да нахвърлям нашата история, само че би трябвало да стигна до края, с цел да подложа на инспекция всички тези страници.
Ако опитам в този момент, безспорно бих се препънала. Пиша от доста време и съм изтощена, става все по-трудно да държа опъната нишката на описа вътре в хаоса на годините, на дребните и огромните събития, на настроенията. Затова или се стремя да не приказвам за моите каузи, с цел да се заема незабавно с Лила и с всички затруднения, които носи със себе си, или по-лошо, обричам се на превратностите на моя живот единствено тъй като ги разказвам с повече лекост. Но би трябвало да се измъкна от този кръстопът.
Ако потегли по първия път, в случай че се отстраня, ще свърша с това, че ще намирам все по-малко следи от Лила, защото самата природа на нашата връзка постанова да стигам до нея единствено минавайки през себе си. От друга страна, не трябва да ходя и по втория път. Макар че, в случай че приказвам за моите прекарвания още по-многословно, това сигурно би я удовлетворило. " Хайде – би ми споделила – осведоми ни какъв поврат е взел твоят живот, кой го е грижа за моя, признай, че даже теб не интересува. " И би заключила: " Аз съм една задраскана дума, не ставам за твоите книги; зарежи ме, Лену, кой споделя за това, което е задраскал ".
И по този начин, какво да върша? Да призная още един път, че има право? Да приема, че да бъдем възрастни, значи да престанем да се излагаме на показ и да се скрием, до момента в който изчезнем? Да призная, че колкото повече напредват годините, толкоз по-малко знам за Лила?
Тази заран съумявам да залъжа умората си и да седна да пиша. Сега, когато съм покрай най-болезнената точка от нашата история, желая да намеря това равновесие сред мен и нея, което в живота не съумях да реализира дори сред мен и мен.
3.
От дните в Монпелие си припомням всичко с изключение на града, все едно в никакъв случай не съм била там. Извън хотела, отвън внушителната зала, където се организираше академичната конференция, в която Нино участваше, през днешния ден помня единствено една ветровита есен и синьо небе, подпряно на бели облаци. И въпреки всичко в паметта ми оня топоним, Монпелие, по доста аргументи е останал като знак за завой в живота ми. Веднъж към този момент бях пътувала отвън Италия – в Париж, с Франко – и се бях почувствала наелектризирана от личната си храброст.
Но тогава ми се струваше, че моят свят е и ще остане вечно кварталът, Неапол, до момента в който останалото представляваше къс пикник, чийто темперамент на изключение ми позволяваше единствено да си представям каква в действителност в никакъв случай нямаше да бъда. Затова пък Монпелие, въпреки и не толкоз възбуждащ, колкото Париж, сътвори в мен чувството, че съм разрушила някакви загради, че се разгръщам отвън себе си.
Простият факт, че се намирам на това място, беше доказателство, че кварталът, Неапол, Пиза, Флоренция, самата Италия са само дребни парченца от света и че съм права към този момент да не ме задоволяват. В Монпелие усетих какъв брой е стеснен кръгозорът ми, какъв брой безпаричен е езикът, на който се показвах и пишех. В Монпелие прозрях какъв брой лимитирана може да бъде една брачна половинка и майка на трийсет и две години.
И през всички тези дни, изпълнени с толкоз обич, за пръв път се почувствах освободена от оковалите ме през годините вериги, които дължах на произхода си, на направените житейски избори, на първо място на брака. Там разбрах също и аргументите за удоволствието, което бях изпитала в предишното, когато видях моята първа книга преведена на други езици, и дружно с това аргументите за горчивината, че съм намерила малко читатели отвън Италия.
Беше отлично да преминавам граници, да пропадам в други култури, да откривам преходността на това, което неправилно бях вземала за дефинитивно. Ако в предишното смятах обстоятелството, че Лила в никакъв случай не бе излизала от Неапол, че се беше изплашила даже от Сан Джовани а Тедучо, за неин противоречив избор, който тя нормално умееше да трансформира в преимущество, в този момент той ми се стори само белег за умствена дребнавост. Реагирах, както се реагира, когато някой те оскърби, със същата дефиниция, която те е обидила. Ти си била сбъркала за мен? Не, скъпа моя, аз сгреших за теб: цялостен живот ще зяпаш камионите, които минават по булеварда.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1171)
" Историята на изгубеното дете " е заслужен край на " Гениалната другарка ", " Новото фамилно име " и " Тази, която си отива, тази, която остава ". Блестящата, образована Елена е към този момент одобрена писателка и заживява с детската си обич Нино, ражда момиченце. Буйната, непредвидима Лила развива новия си бизнес, води спокоен, уталожен живот с Енцо и също се снабдява с момиченце. Отношенията сред двете приятелки са все по този начин комплицирани, като все пак обичта им една към друга не предстои на подозрение.
Постепенно нещата се развиват в друга посока и получават трагичен поврат. В последна сметка нито Елена намира успокоение в Неапол, където се е завърнала, нито Лила съумява да се освободи от атмосферата на конформизъм и принуждение в родния си квартал. Неочаквани събития водят читателя към непредвидения свършек. " Историята на изгубеното дете " е последната книга от неаполитанската тетралогия, само че финалът е въпреки всичко леко полуотворен!
С съображение спрягат Елена Феранте като една от най-въздействащите италиански писателки, занаятчия на реалистичните психически романи, така наречен " трилъри за душата ", някои от които имат сполучливи кино акомодации. Авторитетното издание " Тайм " я включи в листата на 100-те най-влиятелни персони в света. Българските читатели я познават от 2009 година, когато у нас излезе романът й " Дни на самотност ". Привлякла над 5,5 милиона читатели от всички краища на света, неаполитанската поредност " Гениалната другарка " е брилянтен епос за израстването на две девойки, а и нацяло едно потомство в покрайнините на Неапол през втората половина на предишния век.
превод Иво Йонков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Елена Феранте - " Историята на изгубеното дете ", Откъс
От октомври 1976-а нататък, чак до 1979-а, когато се върнах да пребивавам в Неапол, избягвах да подкрепям връзка с Лила, само че не беше елементарно. Тя съвсем незабавно опита да влезе със мощ в живота ми, макар че я пренебрегвах. С тъга я понасях. Макар и да се държеше по този начин, като че ли не желаеше друго, с изключение на да ме поддържа в сложния миг, не успявах да не помни неуважението, с което се бе отнесла към мен.
Днес считам, че в случай че беше единствено обидата – " Ти си глупачка ": по този начин ми кресна по телефона, когато ѝ споделих за Нино, а това не беше се случвало преди, в никакъв случай, в никакъв случай не ми бе говорила по подобен метод, – бързо щеше да ми мине. Всъщност повече от тази засегнатост натежа намекът ѝ за Деде и Елса. " Помисли за злото, което ще сториш на дъщерите си. " Тогава не обърнах внимание на това предизвестие. Но с времето думите ѝ придобиваха все по-голямо значение, постоянно се връщах към тях.
Лила в никакъв случай не бе показвала и минимален интерес към Деде и Елса, съвсем несъмнено не си спомняше даже имената им. В случаите, когато загатвах по телефона някоя тяхна духовита имитация, ме отрязваше, сменяше тематиката. А когато ги срещна за пръв път в къщата на Марчело Солара, се задоволи да им хвърли един заплеснат взор и да произнесе някаква банална фраза, даже не видя какъв брой добре са облечени, по какъв начин хубаво са сресани, по какъв начин вярно се показват и двете, макар че са още дребни
Все отново ги бях родила аз, бях ги възпитала аз, бяха част от мен, нейната отдавнашна другарка: би трябвало да отдаде дължимото – не споделям от любов, само че най-малко от учтивост – на моята майчинска горделивост. Обаче тя даже не прибягна към добродушна подигравка, сподели индиферентност и толкоз. Чак в този момент – сигурно ме ревнуваше от Нино – си беше спомнила за девойките и пожела да подчертае, че съм неприятна майка, че с цел да бъда аз щастлива, предизвиквам тяхното злощастие.
Нервирах се всякога, когато се сещах за това. Нима Лила се бе загрижила за Дженаро, когато напусна Стефано, когато изостави детето на съседката си поради работата във фабриката, когато го изпрати при мен съвсем с цел да се отърве от него? Да, и аз си имах моите грехове, само че безспорно бях подобра майка от нея.
2.
В тези години сходни мисли ме навестяваха постоянно. Сякаш Лила, която в края на краищата произнесе по адрес на Деде и Елса само онази подла фраза, се бе трансформирала в техен юрист, бранител на детските им потребности, и аз се усещах длъжна да ѝ потвърждавам, че бърка всякога когато ги пренебрегвах, с цел да се посветя на себе си. И въпреки всичко това бяха единствено думи, плод на неприятното ѝ въодушевление, в действителност не знам какво мислеше тя в действителност за мен като майка.
Единствено тя може да го опише, в случай че в действителност е съумяла да се вплете в тази предълга верига от думи, с цел да промени моя текст, с цел да вмъкне преднамерено отстранените брънки, с цел да откачи други, с цел да каже за мен повече, в сравнение с бих желала, повече, в сравнение с аз самата съм способна да кажа. Надявам се на това нейно натрапничество, поисквам си го още откогато започнах да нахвърлям нашата история, само че би трябвало да стигна до края, с цел да подложа на инспекция всички тези страници.
Ако опитам в този момент, безспорно бих се препънала. Пиша от доста време и съм изтощена, става все по-трудно да държа опъната нишката на описа вътре в хаоса на годините, на дребните и огромните събития, на настроенията. Затова или се стремя да не приказвам за моите каузи, с цел да се заема незабавно с Лила и с всички затруднения, които носи със себе си, или по-лошо, обричам се на превратностите на моя живот единствено тъй като ги разказвам с повече лекост. Но би трябвало да се измъкна от този кръстопът.
Ако потегли по първия път, в случай че се отстраня, ще свърша с това, че ще намирам все по-малко следи от Лила, защото самата природа на нашата връзка постанова да стигам до нея единствено минавайки през себе си. От друга страна, не трябва да ходя и по втория път. Макар че, в случай че приказвам за моите прекарвания още по-многословно, това сигурно би я удовлетворило. " Хайде – би ми споделила – осведоми ни какъв поврат е взел твоят живот, кой го е грижа за моя, признай, че даже теб не интересува. " И би заключила: " Аз съм една задраскана дума, не ставам за твоите книги; зарежи ме, Лену, кой споделя за това, което е задраскал ".
И по този начин, какво да върша? Да призная още един път, че има право? Да приема, че да бъдем възрастни, значи да престанем да се излагаме на показ и да се скрием, до момента в който изчезнем? Да призная, че колкото повече напредват годините, толкоз по-малко знам за Лила?
Тази заран съумявам да залъжа умората си и да седна да пиша. Сега, когато съм покрай най-болезнената точка от нашата история, желая да намеря това равновесие сред мен и нея, което в живота не съумях да реализира дори сред мен и мен.
3.
От дните в Монпелие си припомням всичко с изключение на града, все едно в никакъв случай не съм била там. Извън хотела, отвън внушителната зала, където се организираше академичната конференция, в която Нино участваше, през днешния ден помня единствено една ветровита есен и синьо небе, подпряно на бели облаци. И въпреки всичко в паметта ми оня топоним, Монпелие, по доста аргументи е останал като знак за завой в живота ми. Веднъж към този момент бях пътувала отвън Италия – в Париж, с Франко – и се бях почувствала наелектризирана от личната си храброст.
Но тогава ми се струваше, че моят свят е и ще остане вечно кварталът, Неапол, до момента в който останалото представляваше къс пикник, чийто темперамент на изключение ми позволяваше единствено да си представям каква в действителност в никакъв случай нямаше да бъда. Затова пък Монпелие, въпреки и не толкоз възбуждащ, колкото Париж, сътвори в мен чувството, че съм разрушила някакви загради, че се разгръщам отвън себе си.
Простият факт, че се намирам на това място, беше доказателство, че кварталът, Неапол, Пиза, Флоренция, самата Италия са само дребни парченца от света и че съм права към този момент да не ме задоволяват. В Монпелие усетих какъв брой е стеснен кръгозорът ми, какъв брой безпаричен е езикът, на който се показвах и пишех. В Монпелие прозрях какъв брой лимитирана може да бъде една брачна половинка и майка на трийсет и две години.
И през всички тези дни, изпълнени с толкоз обич, за пръв път се почувствах освободена от оковалите ме през годините вериги, които дължах на произхода си, на направените житейски избори, на първо място на брака. Там разбрах също и аргументите за удоволствието, което бях изпитала в предишното, когато видях моята първа книга преведена на други езици, и дружно с това аргументите за горчивината, че съм намерила малко читатели отвън Италия.
Беше отлично да преминавам граници, да пропадам в други култури, да откривам преходността на това, което неправилно бях вземала за дефинитивно. Ако в предишното смятах обстоятелството, че Лила в никакъв случай не бе излизала от Неапол, че се беше изплашила даже от Сан Джовани а Тедучо, за неин противоречив избор, който тя нормално умееше да трансформира в преимущество, в този момент той ми се стори само белег за умствена дребнавост. Реагирах, както се реагира, когато някой те оскърби, със същата дефиниция, която те е обидила. Ти си била сбъркала за мен? Не, скъпа моя, аз сгреших за теб: цялостен живот ще зяпаш камионите, които минават по булеварда.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1171)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ